Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. Х. ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР К. Д. при секретар И. А. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията К. К. по административно дело № 3006 / 2022 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А.-А. Амлах, без гражданство, подадена чрез адв.В. И.. Жалбата е срещу решение №242 от 14.02.2022г., постановено по адм. дело №22/2022г. на Административен съд – Пловдив. С него е отхвърлено оспорването на А.-А. Амлах срещу отказ с рег. №5364р-24767/08.12.2021г. на директора на Дирекция „Миграция“ в Министерство на вътрешните работи (МВР), с който на А.-А. Сагър е отказно предоставяне на статут на лице без гражданство. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и да се дадат задължителни указания на административния орган относно правилното тълкуване и прилагане на материалния закон.

Ответникът - директорът на Дирекция „Миграция“ в Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юриск.В. Т., в съдебно заседание и с представена в него писмена защита, оспорва касационната жалба. Моли същата да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено обжалваното решение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационните отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – Пловдив е било образувано по жалба на А.-А. Амлах, с която е оспорил отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Р. Б. с рег. №5364р-24767/08.12.2021г., постановен от директор на дирекция „Миграция“ – МВР.

С обжалваното решение Административен съд – Пловдив е отхвърлил оспорването срещу обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорвания отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство е издаден от компетентен орган, обективиран е в писмена форма и съдържа изложени фактически и правни основания за издаването му. При проверка относно спазване на процесуалните правила при провеждане на административното производство, съдът не е установил допуснати съществени нарушения. Административният съд е приел, че отказът е постановен и при правилно приложение на материалния закон. С обжалвания административен акт е отказано на А.-А. Сагър предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Р. Б. Административния орган е приел, че лицето притежава валидни документи за самоличност – карта на чужденец и удостоверение за пътуване зад граница на чужденец с хуманитарен статут, които представляват български документи за самоличност и които са валидни, въз основа на което на основание чл.21д, т.5 от ЗЧРБ е постановен отказа. Съдът е приел за безспорно, че по отношение на А.-А. Сагър е предоставена международна закрила, а именно предоставен е хуманитарен статут, с който лицето придобива съответни права. Във връзка с това на същия на основание чл.14, ал.1, т.3 и т.7 от Закона за българските лични документи /ЗБЛД/ са издадени валидни български документи за самоличност. С разпоредбите на чл.21д от ЗЧРБ са предвидени хипотезите, според които административния орган може да постанови отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство. Административния съд е приел за безспорно, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ, тъй като е установено наличието на валиден документ за самоличност.

Административния съд е извършил и анализ на относимите международни правни норми, съпоставяйки ги с доказателствата по делото и е установил, че съгласно чл.1, параграф 1 от Конвенцията за статут на лицата без гражданство, е даден широк обхват на понятието, но през 1949г. преди приемането на конвенцията за бежанците, в доклада, в част III се сочи, че са налице две категории лица без гражданство – лица без гражданство de jure и лица без гражданство de facto. След извършен анализ на двете дефиниции, съдът е направил извода, че тя не препраща към правата, с които разполагат лицата с гражданство, нито към реда за предоставяне на гражданство или пък за достъпа до гражданство. Поради което определението дали едно лице се разглежда като гражданин в съответствие със законодателството на дадена държава предполага анализ на начина по който съответната държава прилага законите си за гражданство, въз основа на което съдът е приел, че следва да се направи преглед на съответните закони в Кувейт. Съдът е преценил, че не е достатъчно само доказването на факта, че в страната си на произход А.-А. Сагър е лице без гражданство, но и индивидуален административен акт, отнасящо се до личното положение на лицето, а не общ такъв, какъвто е в случая представения кралски декрет, както и обстоятелството, че лицето има акт за раждане издадено от Министерство на здравеопазването на Кувейт, също така същия е получил средното си образование в тази страна, както и че не е преследван от официалните власти. Въз основа на което съдът е приел, че така постановеният отказ за предоставяне на лице без гражданство е законосъобразен, поради което е приел жалбата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице нарушение на материалния закон. В разпоредбата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ е предвидено, че директорът на дирекция "Миграция" или оправомощено от него длъжностно лице издава решение за отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство, когато се установи, че кандидатът притежава валиден документ за самоличност или е притежавал документ за самоличност, който е могъл да бъде подновен, но не е подновяван. С чл.14 от ЗБЛД императивно се посочва кои документи имат характер на документ за самоличност по отношение на пребиваващите в Р. Б. чужденци, като лимитативно изброени са карта на бежанец, карта на чужденец, получил убежище, карта на чужденец с хуманитарен статут, временна карта на чужденец, удостоверение за пътуване зад граница на бежанец, удостоверение за пътуване зад граница на чужденец, получил убежище, удостоверение за пътуване зад граница на чужденец с хуманитарен статут, удостоверение за пътуване зад граница на лице без гражданство, временно удостоверение за напускане на Р. Б. и удостоверение за завръщане в Р. Б. на чужденец.

В настоящия случай с оспорения административен акт на основание чл.21д, т.5 от ЗЧРБ е отказано предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Р. Б. тъй като А.-А. Сагър притежавал валидни български документи за самоличност – карта на чужденец с хуманитарен статут и удостоверение за пътуване зад граница на чужденец с хуманитарен статут. Настоящият съдебен състав приема, че административният съд правилно е приел, че е налице хипотезата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ, противно на твърдяното от касационния жалбоподател.

Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че административния съд е тълкувал разпоредбата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ без да съобрази официалните мотиви и становища на законодателя по Законопроекта на ЗЧРБ. С разпоредбата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ е предвидено, че административният орган издава решение за отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство в две хипотези: първата е когато се установи, че кандидатът притежава валиден документ за самоличност, а втората е налице тогава, когато същият е притежавал документ за самоличност, който е могъл да бъде подновен, но не е подновяван. В настоящия случай е приложима е първата хипотеза, тъй като А.-А. Сагър притежава валидни карта на чужденец с хуманитарен статут и удостоверение за пътуване зад граница на чужденец с хуманитарен статут. Тази хипотеза е ясна, не се нуждае от тълкуване с мотивите и становищата по законопроекта и не е била предмет на последните. Направената от страна на касационния жалбоподател препратка към Законопроекта на ЗЧРБ се отнася за втората хипотеза, която не е относима за случая.

На следващо място следва да се посочи, че производството по предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут и това по предоставяне на статут на лице без гражданство не могат да се развиват паралелно. Това е така защото с разпоредбата на чл.21з, ал.1 от ЗЧРБ е предвидено, че всякога когато лицето е подало молба за международна закрила, производството по предоставяне на статут на лице без гражданство да се спира. И да се възобновява само когато такъв статут му е отказан. Преценено е, че след като лицето е получило международна закрила, то е безпредметно лицето да получава още една закрила със статут на лице без гражданство. В този смисъл е и самата разпоредба на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ. Както и чл.1, т.1, б.“i“ от Конвенцията за статута на лицата без гражданство, според който разпоредбите на Конвенцията не се прилагат по отношение на лица, които в момента получават от други органи или организации на ООН защита или помощ, за времето, през което получават такава помощ. Или разпоредбата предвижда когато лица получават друг вид защита, Конвенцията за статута на лицата без гражданство да не се прилага за тях. Затова, противно на доводите в касационната жалба, А.-А. Сагър не може да получи едновременно два статута и защита - хуманитарен статут и статут на лице без гражданство.

В настоящият случай лицето е получило международна закрила, въз основа на която съгласно чл.40, ал.1, т.4 и т.7 от ЗУБ е последвало издаване на документи за самоличност. С чл.32, ал.3 от Закона за убежището и бежанците, е предвидено, че чужденците с предоставен хуманитарен статут имат правата и задълженията на чужденец с разрешено постоянно пребиваване в Р. Б. Действително съгласно цитираната разпоредба А.-А. Сагър се ползва с предвидените права и задължения на чужденец с разрешение постоянно пребиваване, които не са равносилни с правата и задълженията свързани с българското гражданство. Но и в случай, че същия получи статут на лице без гражданство, той също няма да има правата на български гражданин. Напротив – при статут на лице без гражданство той няма да има дори правата и задълженията на чужденец с разрешено постоянно пребиваване, каквито той има с получения хуманитарен статут (чл.21и от ЗЧРБ).

Неоснователни са и доводите на оспорващата страна, основани на 78-80 от Наръчника на ВКБООН. Цитирания текст не е от нормативен порядък, поради което не е налице примат по отношение на националното право. Привръзката, която се прави с Конвенцията за лицата без гражданство от 1954г., която е ратифицирана от Р. Б. и намира приложение на основание чл.5, ал.4 от КРБ, в случая е неудачна, тъй като води до разширително тълкуване на конституционната норма, което е недопустимо. Разпоредбата на чл.5, ал.4 от КРБ много точно разписва, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б. са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Само наличие на кумулативните изисквания – международния договор да е ратифициран, да е обнародван и да е влязъл в сила, допуска пряко прилагане и дерогиране на норма от националното право, която му противоречи. Наръчникът на ВКБООН няма характер на такъв акт, тъй като нито е ратифициран, нито е обнародван, каквито са конституционните изисквания за пряко прилагане, с примат по отношение националното право.

Неоснователен е доводът на касатора, че не е съобразено обстоятелството, че А.-А. Сагър е направил всичко възможно да докаже, че е лице без гражданство. Тези доводи са относими към отказ за това, че лицето не е лице без гражданство. Но с оспорения административен акт не е отказано на това основание, а защото лицето има валидни документи за самоличност. Видно от обжалваният съдебен акт, административния съд е извършил подробен анализ на международните норми, съпоставяйки ги с доказателствата по делото. Затова е неоснователно и оплакването за извършен от административния съд бланкетен преглед на международните норми.

Неоснователни са възраженията на касатора и за това, че административния орган се е произнесъл по разпоредбата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ, която към датата на подаване на заявлението за статут не е съществувала. Това действително е така, но по отношение на оспорения административен акт намира приложение разпоредбата на чл.142, ал.1 от АПК, според която приложимата материалноправна норма е тази, която е в сила в момента на издаване на административния акт /а не към момента на подаване на искането за издаването му, каквито са доводите на касатора/. Следователно към датата на постановяване на административния акт на 08.12.2021г., разпоредбата на чл.21д, т.5 от ЗЧРБ е била действаща и тя законосъобразно е приложена.

По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационните жалби пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №242 от 14.02.2022г., постановено по адм. дело №22/2022г. на Административен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ТАТЯНА ХИНОВА

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ К. К. п/ ТАНЯ ДАМЯНОВА