РЕШЕНИЕ
№ 95
гр. София, 17.02.2026 година
Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: Т. С. Ч. П. Ш.
Н. Т.
Петя Колева
В. И. секретар И. Р. и в присъствието на прокурора от ВКП М. К. като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 815/25г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК.
Образувано е по искане на защитниците на А. К. П. за възобновяване на НОХД № С-31/2015г. по описа на Софийски градски съд, отмяна на решение № 127 от 13.03.25г., постановено по КНД № 756/2023г. на ВКС, ІІІ н. о., с което е изменено решение № 99/23г. на Софийски апелативен съд в неговата осъдителна част и оправдаване на осъденото лице. Алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане.
В искането са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Като съществено процесуално нарушение се изтъква неточното детерминиране на фактите, включени в предмета на доказване по делото, като се възразява срещу тезата на съда, че за съставомерността на деянието не е необходимо да се установи от кой паметник са интегрална част инкриминираните вещи, каква е неговата артистична, историческа или религиозна стойност, дали той датира от поне 100 години преди деянието, как са разчленени елементите. Това, от своя страна, е довело до недопустимо основаване на решението върху предположението, че рипидите, потирът, напрестолният кръст и обковът са движими културни ценности от категория № 2 на приложение №12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности. Според защитниците посочените вещи обективно не биха могли да са „разчленени“ от паметник на културата, защото са самостоятелно обособени, което означава, че са негоден предмет на престъплението по чл. 278а от НК. Възразяват срещу липсата на мотиви за отхвърляне на експертното становище, че е възможно потирът да е на по-малко от 100 години.
Направено е оплакване за тенденциозна и неточна интерпретация на договорката между осъдената П. и св.Д. А. в резултат на която е изведено заключение, че е възнамерявала да му продаде предметите, без да ги идентифицира и регистрира, както и че възраженията по този повод, че от електронната кореспонденция на осъдената и телефонните й разговори със св.Б. се установява обратното, са останали без отговор. В допълнение се изтъква, че дори и да е било осъществено твърдяното деяние, то е малозначително. Поддържа се също, че потирът и обковът на иконата „Св.Богородица с Младенеца“ не представляват българско културно наследство заради липсата на връзка с територията и историята на страната, и в този смисъл е допуснато неправилно приложение на закона.
Особено драстично нарушение на процесуалните правила и на материалния закон се твърди, че е допуснато по отношение на осъждането за предмета гола детска фигура с крила от мрамор. Доводите са, че обвинението не съдържа възприетите от съда факти – че предметът е нелегално внесен през границата и не е потърсен от италианските власти, както и че класифицирането му като движима културна ценност по ЗКН е на база на законови разпоредби, които не са действали към датата на деянието. Посочени са и противоречия в мотивите на решението по отношение на произхода на този обект – дали е български или чужд.
Защитниците излагат аргументи за организирана провокация от страна на полицията чрез използване на лицето Л. И., както и от страна на служителите под прикритие. Твърдят, че единствено тяхната активна роля е довела до обсъждане на възможната продажба и на други предмети, извън църковната утвар.
В искането са изтъкнати конкретни данни за липса на умисъл.
Според защитниците на осъдената, справедливостта налага редуциране на наказанието до минималното, предвидено за този вид в общата част на НК, предвид липсата на отегчаващи обстоятелства и наличието на множество изключителни смекчаващи такива.
В съдебно заседание защитниците поддържат искането с доводите, че инкриминираните обекти не притежават характеристиките на паметници на културата, че обвинението изначално не съдържа факти в тази насока, че съдът е боравил с предположения, че не е реализирано изпълнителното деяние „предлагане за отчуждаване“, че не са обсъдени възраженията на защитата, че мотивите съдържат съществени противоречия, че осъдената е била подложена на полицейска провокация.
Представителят на прокуратурата намира искането за неоснователно. Според него всички съдържащи се в него аргументи вече са получили надлежен отговор.
Осъденото лице моли за възобновяване на делото.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания чрез извънреден способ съдебен акт за наличие на основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК, намери следното:
За яснота на изложението е необходимо проследяване в резюме на постановените съдебни актове в хода на съдебната фаза на наказателното производство в тяхната хронологична последователност.
С присъда от 16.10.2017 г. по н. о.х. д. № С-31/2015 г. на Софийски градски съд подсъдимата А. К. П. е призната за виновна в това, че в периода от 01.01.2012г. до 06.11.2012г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, включващо пет отделни деяния, е предлагала за отчуждаване и отчуждила движими културни ценности, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на Наредба № 3 от 03.12.2009г., както следва:
1. на 14.03.2012г. в [населено място], на [улица], предложила за отчуждаване чрез продажба общо за 25 000лв. на Д. М. два обекта - културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН – юбилейно издание на “Под игото”, подписано от И. В. и Църковнославянски превод на Библията от М., Московска синодална типография, януари 1784г.
2. на 24.10.2012г. в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2 предложила за отчуждаване на служител под прикритие с идентификационен № 96 културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН – две сребърни рипиди от втората половина на XIXв., с височина 31 см. и диаметър на кръга 25см., напрестолен кръст от сребро върху метална конструкция от втора половина на XIX в. с височина 47,5см. и ширина 41см. и украса, юбилейно издание на “Под игото”, подписано от автора, две книги, подвързани в обща подвързия “Съчинения на византийския писател и теолог Т. Б. Охридски архиепископ“ и Съчинения на немския схоластичен теолог и защитник на католицизма Й. Е. Библия М.. Московска синодална типография, 1784г. на църковнославянски.
3. на 05.11.2012г. в [населено място], на [улица], ет. 2, ап. 2, предложила за отчуждаване на служител под прикритие с идентификационен № 96 движима културна ценност по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 и чл. 146, ал. 1 от ЗКН - археологическа находка, представляваща мраморен ъглов фрагмент, изобразяващ гола детска крилата фигура от II век за сумата от 25 000 евро.
4. на 06.11.2012г. в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, отчуждила, като продала при условията на доверителна сделка на служителя под прикритие същата движима културна ценност за 25 000 евро.
5. на неустановена дата в периода от 01.01.2012 г. до 06.11.2012 г. предложила за отчуждаване на Д. А. движими културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН - напрестолен кръст от сребро върху метална конструкция от втората половина на XIX в., сребърен обков на икона „Св.Богородица с Младенеца“ от втората половина на XIX в., сребърен потир с позлата от втората половина на XIX в., две сребърни рипиди от втората половина на XIX в., икона на Св.Г. Победоносец със сребърен обков с позлата от края на XIX – начало на XX в., общо на стойност 29 500лв.
На основание чл. 278а, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК е осъдена на лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 8000лв.
Със същата присъда осъдената е призната за виновна и в това, че в периода от 01.01.2012г. до 06.11.2012г., в [населено място] направила опит да повреди своя културна ценност – архив „Абагар“, представляващ колекция по смисъла на чл. 108 от ЗКН, като отчуждила и предложила за отчуждаване културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН и на основание чл. 278б, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода
На основание чл. 23, ал. 1 от НК на П. е наложено най-тежкото от определените наказания - три години лишаване от свобода, а изпълнението му е отложено за изпитателен срок от пет години. Глобата в размер на 8 000лв. е присъединена.
С решение № 51 от 16.04.2020г. по ВНОХД № 043/2018 г. на Софийски апелативен съд така постановената присъда е била потвърдена.
Въззивното решение е проверено по касационен ред и с решение № 110/15.10.2020г. по КНД №453/20г. на ВКС, І н. о., е отменено. Производството е прекратено по давност в частта за осъществено престъпление по чл. 278б, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, съответно е отменено приложението на чл. 23 от НК. В останалата му част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
При повторното произнасяне САС е постановил присъда №7 от 29.03.2021г. по ВНОХД № 1169/20г., с която П. била изцяло оправдана.
Въззивната присъда е протестирана и отменена от ВКС с решение от 19.05.2022г. по КНД № 807/21г. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС.
Образувано е ВНОХД № 500/22г. С постановеното по него решение № 99 от 13.03.2023г. присъдата е изменена в частта й относно престъплението по член 278а, ал. 1, вр. с чл. 26 от НК, като А. П. е оправдана по обвинението да е предложила за отчуждаване юбилейно издание на „Под игото“ с подпис на автора, да е предлагала на служител под прикритие шест броя обекти, представляващи културни ценности, да е осъществила две самостоятелни престъпни деяния по чл. 278а, ал. 1 от НК, както и за част от периода на последното деяние, включено в продължаваното престъпление. Оправдана е и по обвинението, че е предложила за отчуждаване икона на Свети Г. Победоносец с обков от края на ХIX - началото на ХХв. Срокът на лишаването от свобода е намален от три години на девет месеца, а изпитателният срок от пет на три години. Отменена е наложената глоба. Присъдата е потвърдена в останалата й част.
По жалба на защитниците е образувано трето по ред касационно дело № 756/23г., приключило с решение № 127 от 13.03.2025г. на ІІІ н. о. на ВКС. Въззивното решение е било изменено и П. е оправдана за това на 14.03.2012г. в [населено място], да е предложила за отчуждаване на Д. М. културна ценност Библия – М.. Московска синодална типография, 1784г. срещу сумата от 20 000 евро. Въззивното решение е оставено в сила в останалата му част.
Като извърши проверка в съответствие с правомощията си по гл.ХХХІІІ от НПК на така постановеното касационно решение, настоящият разширен съдебен състав намери за основателни само част от аргументите на защитниците.
По отношение на обектите сребърни рипиди, напрестолен кръст, обков на икона и сребърен потир, защитата поддържа, че не съставляват годен предмет на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, тъй като не представляват културни ценности. Във връзка с това възражение, следва предварително да бъдат разяснени някои принципни постановки на приложимото законодателство.
Като културно наследство българското законодателство определя няколко категории вещи. С оглед предмета на делото, интерес представлява регулацията за защита на движимите културни ценности. Няма спор, че официално такъв статут имат вещите, които са идентифицирани и регистрирани като културни ценности. Извън техния кръг, обаче, остават други предмети, също с характеристиките на културна ценност. Такива могат да бъдат вещи, открити и съхранявани от лицето, което ги е намерило, но по отношение на които все още не е изтекъл седмодневният срок за информиране на властта. Такива са и вещите, притежавани от физическо лице в резултат на легален придобивен способ /напр. наследяване/, както е в процесния случай, чието предоставяне за идентификация не е задължително, освен ако собственикът не реши да ги отчужди чрез възмездна сделка. За тези предмети няма как да съществува абсолютна сигурност, че представляват културни ценности, тъй като не са преминали надлежна проверка от компетентния административен орган. Въпреки това, с оглед вероятността да са именно такива, законодателят е предпочел да въведе строга защита и по отношение на тях, използвайки специфична законодателна техника.
Преди всичко е избрал да дефинира понятието „културна ценност“, използвайки общи и широкообхватни критерии. Не са фиксирани точни показатели за измерване на научната или културна стойност на дадена вещ. Старостта, например, е определящ белег на културните ценности, но времевата отдалеченост е относително понятие. Стремежът към обхващане на максимално широк кръг предмети е ясно изразен в текста на чл. 7 от ЗКН, според който културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност, свидетелство за човешко присъствие и дейност, което е от значение за Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, фрагменти от археологически или други предмети, които са в разрушен вид, съставляват малка част от автентична цялост на предмета, обезличени са в значителна степен, не притежават значима културна, научна или художествена стойност и могат да бъдат определени като масов материал и се включват в научно-спомагателния фонд на музеите при необходимост. Възприемайки посочената дефиниция, законодателят е минимализирал риска от разпиляване и унищожаване на културното наследство за сметка на прецизността при формулировката на понятието „културна ценност“.
На второ място, регламентирани са задължения, свързани с категория предмети, по-широка от категорията „културни ценности“. Те са обозначени с термина „вещи, които могат да се определят като културни ценности“. Така например чл. 97 от ЗКН гласи, че държавните, регионалните и общинските музеи задължително извършват идентификация при придобиване на вещ, която може да се определи като културна ценност, че физическите и юридически лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, които могат да се определят като културни ценности, може да поискат тяхната идентификация по реда на чл. 96, ал. 2. А. Н. № Н-3/2009г. на министъра на културата /отм./ в чл. 4, ал. 1 борави със същото понятие, като постановява, че на идентификация подлежат „движими вещи, които могат да се определят като културна ценност.“
Тази по-широка категория включва вещи, които при идентификация и регистрация биха придобили окончателен статут на културна ценност, но също и такива, за които е възможно комисията да даде заключение, че не съответстват на изискванията за културна ценност.
Отнесена към разгледаната правна уредба на защитените обществени отношения, нормата на чл. 278а, ал. 1 от НК криминализира неизпълнението на задължението по чл. 6, ал. 2 от Наредбата, според което „с движими вещи по чл. 4, ал. 1, собственост на физически и юридически лица, могат да се извършват възмездни прехвърлителни сделки само след тяхната идентификация като културни ценности“, а както беше посочено по-горе, вещите по чл. 4, ал. 1 са от по-широката категория вещи, които съдържат характеристиките по чл. 7 от ЗКН, но не са идентифицирани и регистрирани /каквато е и хипотезата на самата наказателно-правна норма/.
От изложеното става ясно, че бланкетната норма на чл. 278а, ал. 1 от НК относно понятието „културна ценност“ препраща към чл. 7 от ЗКН, а не към приложение №12 на Наредбата. При наличието на легална дефиниция за понятието „културна ценност“, съдържанието му категорично се определя в съответствие с нея, без да е необходимо да се извежда чрез тълкуване на подзаконови актове. Това е напълно логично, тъй като оценката за принадлежност към някоя от категориите в приложението към Наредбата се извършва едва след положителна идентификация и регистрация на предмета като културна ценност /чл. 2, ал. 2/ от надлежен административен орган, а в случая деянието е обявено за престъпно, именно, защото идентификация и регистрация не са извършени. Прегледът на съдебната практика сочи, че по повод обвиненията за престъпления по чл. 278а, ал. 1 от НК позоваването на Наредба № Н-3/2009г. е във връзка с изясняване термините „идентифицирана“ и „регистрирана“, а не за очертаване белезите на „културна ценност“ като предмет на престъплението. От гледна точка на субективната страна на умишленото престъпление, следва да се изтъкне, че докато формирането на представа, вещта притежава характеристиките по чл. 7 от ЗКН е във възможностите на всяко наказателноотговорно лице, то съзнание за конкретната категория от изброените в приложение № 12, към която принадлежи, е в интелектуалните възможности само на специалисти.
Именно по тази причина, на работилите по делото експерти е възложено да дадат заключение за културно-историческата стойност на изследваните предмети и дали представляват културни ценности, а не в коя категория от приложение № 12 попадат. Вещото лице В., назначено на досъдебното производство, е излязло извън рамките на поставената му задача, като си е позволило да направи и категоризация - посочило е категория №2 от приложението, а прокуратурата, без да е необходимо, е възпроизвела това заключение в обвинителния акт. Без съмнение той би отговарял на изискванията на чл. 246 от НПК и без препратката към приложение № 12. Достатъчно би било в него да се заяви, че предметите представляват културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗКИ, и не са идентифицирани и регистрирани по реда на Наредба № Н-3/2009г.
От процесуална гледна точка, следва извод, че липсата на конкретизация относно паметника, от който са били разчленени инкриминираните предмети не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не е обстоятелство, свързано с елемент от състава на престъплението. Върховният съд многократно е имал повод да очертае разликата между обстоятелствената част на обвинението и останалите обстоятелства, посочени в обвинителния акт. /напр. според ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС „Някои реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт обаче не съставляват елементи на обвинението относно извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Липсата им не води до ограничаване на правата на правоимащите процесуални субекти, поради което не може да се третира като основание за връщане на делото в досъдебната фаза. ... Когато не съставляват признаци на престъплението, фактите от тази категория могат да се установяват в хода на съдебното следствие, да се оценяват от страните и съобразяват от съда.“, според ТР № 2/2016 на ОСНК на ВКС „следва да бъде отбелязана липсата на идентичност между обстоятелствената част на обвинителния акт и обстоятелствената част на обвинението. Първото от двете понятия е по-широко. В обстоятелствената част на обвинителния акт освен релевантните обстоятелства, свързани с извършеното престъпление, намират място и други обстоятелства, които са от значение за отговорността на подсъдимия.“ и др./ Друг важен извод е, че не съществува процесуална пречка съдът да установи обективна съставомерност на деянието, респективно да постанови осъдителна присъда при наличие на предпоставките по чл. 301, ал. 1, т. 1-3 от НПК, ако в хода на съдебното следствие бъде изяснено, че инкриминираните вещи не се отнасят към категория № 2 от приложение № 12 на Наредбата, но въпреки това представляват културна ценност. Произнасянето в този смисъл не би представлявало съществено изменение на фактите по обвинението, следователно е процесуално допустимо.
С оглед изложеното, настоящият състав прецени, че възражението за обективна несъставомерност в искането за възобновяване се основава на неправилен подход към предмета на доказване по делото, защото стеснява подлежащите на доказване обстоятелства, като ги свежда до това дали рипидите, напрестолният кръст, обковът и сребърният потир представляват разчленени елементи, интегрална част от паметник с религиозна стойност от повече от 100г., игнорирайки съществения въпрос дали са културна ценност.
Становището в обсъжданото касационно решение, че за да определи вещите като културна ценност, съдът се нуждае от помощта на експерти със специални знания в областта, следва да бъде споделено. В случая предметите по пункт пети от продължаваното престъпление са били обект на изследване в три отделни експертизи, всяка от които ги е квалифицирала като културни ценности. Първата е цитираната вече експертиза на вещото лице В., приложена в т. 7 от досъдебното производство. На следващо място, изготвено е заключение за цялата колекция /т. 9 от ДП/, наследена от осъдената П., част от която е и църковната утвар, която се е произнесла, че вещите представляват колекция по смисъла на чл. 108 от ЗКН, т. е. са съвкупност от движими културни ценности. Трета е тройната експертиза в същия смисъл, назначена по ВНОХД № 043/2018г. Оценката на ползваните по делото специалисти, че изследваните предмети са културна ценност е категорична и еднопосочна.
От друга страна, заключенията им не биха могли да се приемат за надлежно мотивирани, ако зададените в Наредба № Н-3/2009г. критерии не са отчетени. Неразривна част от процеса на идентификация е категоризацията на движимите културни ценности. Според действащото законодателство, вещите, които не е възможно да бъдат категоризирани, не е възможно и да бъдат идентифицирани и регистрирани, а чл. 278а, ал. 1 от НК визира само подлежащите на идентификация и регистрация културни ценности. В този смисъл връзката със зададените в приложение № 12 критерии не трябва да бъде пренебрегвана. По делото тя е изследвана само от доц. д-р Н. В., изготвила идентификационно-оценителната експертиза. Останалите експерти са боравили единствено със законовата дефиниция. При разпита й вещото лице В. е пояснила, че богослужебните предмети са били интегрална част от обзавеждането на католическа църква, като не е в състояние да посочи коя точно, нито дали са ползвани само в една църква. Петчленният състав на ВКС напълно споделя резервите, изразени от защитниците по отношение на посочената аргументация. Оборудване, което може да се мести в различни обекти, не би могло да се определи като интегрална част от който и да било от тях. Не е възможно елемент, който не е съчленен с друг, или при изграждането си не е интегриран в друг, да бъде разчленен от него. Артистичната, историческата или религиозната стойност на паметник няма как да бъде определена, ако не е известно кой е паметникът.
Изтъкнатите несъответствия с характеристиките на предметите от категория № 2, обаче, не представляват достатъчно основание съдът да отхвърли експертните заключения, че обсъжданите предмети представляват културна ценност, и самостоятелно, без да притежава необходимите специални знания, да направи извод, че не са. Същевременно, въпросът дали подлежат на категоризация, което на практика означава и на регистрация, следва да бъде изяснен. По този повод ВКС констатира, че не са изчерпани процесуалните възможности за детайлното им изследване с цел установяване на произхода и предназначението им. Вещите лица, изготвили назначената в съдебна фаза експертиза са констатирали щемпели по кръста, които съдържат информация, но без да бъдат отстранени замърсяванията по тях, няма как да бъдат разчетени, а такава задача не е поставяна до момента. На следващо място, не е разгледана възможността инкриминираните вещи да подлежат на идентификация поради съответствието им с друга от категориите в приложение № 12. Тройната комплексна експертиза, приложена в т. 9 от ДП, определя църковната утвар като „предметна част от колекцията „архив Абагар“, а архивите и частите от тях, както и колекциите, попадат в други категории от приложението. Увереността на експертите, че кръстът и рипидите представляват ансамбъл, и като такъв стойността им е по-висока, следва да бъде обсъдена в контекста на чл. 105, ал. 4 от ЗКИ, според който, когато е възможно да се обособи група от две или повече културни ценности с много близки характеристики, изработка, периодизация или други сходни белези, тя се разглежда като един предмет за целите на идентификацията.
В обобщение, становището на настоящия съдебен състав е, че проверяваното решение не съдържа убедителна аргументация на извода, че инкриминираната църковна утвар е годен предмет на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, и се налага делото да бъде възобновено за изясняване на това обстоятелство по безспорен начин.
Във връзка с възраженията за субективна несъставомерност са направени оплаквания за игнориране на част от доказателствените източници. Действително в мотивите на решението данните, че П. се е свързала с музейни работници и е заявила намерение да предостави богослужебни атрибути за идентификация, не са подробно обсъдени. Липсват надлежни мотиви по повод несъответствието между активния интерес от страна на осъдената към идентификация на предметите, от една страна, и от друга – претендираното от обвинението намерение да ги продаде в нарушение на закона. В случая, обаче, не става въпрос за процесуален пропуск. Внимателното запознаване с правните изводи на третия касационен състав обяснява тази лаконичност с изразената на стр. 25 от решението принципна позиция, че „намерението за бъдещо идентифициране и регистриране не е сред кръга от обстоятелства, правещи поведението на дееца извинимо, респективно изключващо наказателната му отговорност“. С други думи, плановете на осъдената, в случай на проявен интерес от страна на св.Д. А., да идентифицира и регистрира предметите, преди да му ги продаде, според съда са ирелевантни, поради което и не са изследвани задълбочено.
Това тълкуване на разпоредбата на чл. 278а, ал. 1 от НК подлежи на ревизиране. Текстът от наказателния закон кореспондира с правилото по чл. 113, ал. 1 от ЗКН, че възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности се извършват само ако са идентифицирани и регистрирани. За да ограничи максимално нарушенията, законодателят е криминализирал и подготвителната дейност – предлагането за отчуждаване на неидентифицирани и нерегистрирани културни ценности. Обществената опасност на това предхождащо поведение се изразява в създаването на условя и предпоставки за осъществяване на дефинитивната нелегална продажба на вещ, представляваща културна ценност. Според хипотезата на нормата белезите „неидентифицирана и нерегистрирана“ са иманентни за културната ценност, и предложението, което извършителят отправя, е вещта да бъде отчуждена именно в това й състояние. Обвинението е за предложение за отчуждаване чрез продажба, поради което следва да бъдат отчетени и утвърдените характеристики на облигационното правоотношение. За да е валидна офертата, условията й трябва да са ясни за другата страна, а не скрити. При наличие на изрични законови изисквания за реализиране на сделката – предлаганата вещ следва да бъде идентифицирана и регистрирана, както и да бъде издаден лиценз за износа й в Турция, като страна извън ЕС /Регламент 3911/92 на Съвета, действащ към датата на деянието/, се предполага, че именно такива са условията на офертата. В случай, че предложението е за нелегална сделка, но това условие не е кумуникирано с адресата и той не се е съгласил с него, офертата е невалидна.
С оглед изложеното, въпросът дали осъдената е имала намерение да регистрира предложените вещи преди продажбата им, според настоящия състав не е ирелевантен, а съществен за съставомерността на деянието, поради което делото следва да бъде върнато за ново разглеждане за изясняването му.
По повод изложените в искането за възобновяване възражения, касаещи пункт 4 от продължаваното престъпление по чл. 278а, ал. 1 от НК, се констатира следното:
Становището за обективна съставомерност на деянието следва да бъде споделено.
Съдът е приел за установено, и не се оспорва от страните, че мраморната фигура на дете /наричана по делото „ангелче“ и „амурче“/ е ъглов елемент от саркофаг или осуарий, датирана е от втори век и произхожда от Римската империя. Г. Е. я е съхранявал в дома си в Италия и в манастир на Францисканския орден. След смъртта му, подсъдимата я е пренесла от Италия в България без сертификат и лицензия за износ от италианските власти. Вещите лица от назначените по делото експертизи са установили, че е била под земята и са приели, че представлява културна ценност.
Действително, мотивите в тази им част съдържат противоречие относно конкретната територия, на която е открита фигурата – прието е, че мраморният фрагмент „бил открит при разкопки в Италия от наследодателя на подсъдимата“, и същевременно, че „произходът на този мраморен фрагмент е български“ /стр. 21, абз. последен от решението/. Този недостатък може да бъде отстранен при ново разглеждане на делото.
Липсата на достатъчно ясна позиция по обсъжданото фактическо обстоятелство не препятства петчленния състав на ВКС да изрази собственото си разбиране по правилното приложение на материалния закон, по-точно по значението на произхода на вещта за обективната съставомерност на деянието.
Според това на територията на коя съвременна държава е бил заровен фрагментът, правният режим, на който се подчинява е различен, но след като е установен като културна ценност, регистрацията му при всички случаи е задължителна.
Археологическите обекти, открити на територията и в акваторията на Р. Б. са публична държавна собственост, подлежат на опазване и закрила като част от националното културно наследство, идентификацията и регистрацията им е задължителна.
В другата обсъждана хипотеза – в случай, че мраморният фрагмент не е намерен на българска територия, а е внесен от Италия незаконно, идентификацията му също е задължителна.
Защитниците възразяват срещу аргументите в подкрепа на това становище, тъй като съдът се е позовал на нормативни актове, които не са действали към датата на деянието. В решението са цитирани Директива 93/7 ЕИО на Съвета и Директива 2014/60 ЕС за изменение на Регламент 1024/12.
Директива 2014/60/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за връщане на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава членка, както и Регламент (ЕС) № 1024/2012, изменен с нея, са актове, приети след датата на деянието, но съдържат процесуални разпоредби, уреждащи връщането на паметници на културата, изнесени и преди влизането им в сила. Директива 93/7 ЕИО на Съвета относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка и Регламент (ЕИО) № 3911/92 на Съвета от 9 декември 1992 г. за износа на паметници на културата, са приети и действащи преди датата на деянието. В най-общ смисъл, съобразно посочените актове, включително според предхождащите по време инкриминираното отчуждаване Регламент и Директива, включително и съобразно Регламент (EO) № 116/2009 на Съвета относно износа на паметници на културата, износът на археологическата находка от Италия без лиценз, издаден от италианската държава, независимо от декларацията на българския консул, е незаконен и паметникът подлежи на връщане по определен ред и в определен срок. Италианските власти са били уведомени за износа, било е образувано наказателно производство, което е архивирано на 27.11.2017г.
Видно е, че спорът относно приложимостта на конкретни норми от общностното законодателство ненужно измества акцента от подлежащите на установяване съществени обстоятелства. В случай, че мраморната фигура е с произход от територията на Р. И. износът е осъществен не по установения ред. При така създаденото фактическо положение, релевантният въпрос е дали вече намиращият се в България археологически предмет е подлежал на идентификация. С проверяваното решение е даден категоричен положителен отговор. На стр. 23, абз. 1, тричленният състав на ВКС се е солидаризирал с правните изводи на Софийски апелативен съд и от своя страна също се е позовал на чл. 97, ал. 6 от ЗКН. Това становище отразява правилното тълкуване на материалния закон. Разпоредбата на чл. 97, ал. 6 от ЗКН е в сила от 2011г. и е действала към датата на деянието. С нея се въвежда изключение от задължението за идентификация на внесените в страната археологически предмети, в случаите когато са с произход от чужбина и са придружени с документ за произхода и способа за придобиването им, чиито характеристики са очертани в обсъдения по-горе Регламент от 1992г. По аргумент на противното основание, археологическите предмети, внесени на територията на Р. Б. с произход от други държави, в случаите, когато не са придружени с документ за произход, подлежат на идентификация. В този смисъл е и Решение № 200/28.12.2017г. по н. д. № 877/17г. на ІІ н. о. на ВКС, според което съдилищата дори не дължат усилия за изясняване на възможността предметите по чл. 97, ал. 6 от ЗКН да са с произход от друга държава, след като е категорично установено, че представляват археологически обекти и не са придружени от надлежен документ. В тези случаи задължението за идентификация е безспорно. В Решение № 150/17.10.2019г. по н. д. № 623/2019г. на ІІІ н. о. на ВКС са изяснени изискуемите реквизити на документа за износ и е постановено, че без него притежателят на артефактите е бил безусловно задължен да заяви искане за идентификация и регистрация по реда на Наредба Н-3/2009г.
Аргумент в подкрепа на тезата за обективна несъставомерност на деянието по този пункт, защитата съзира и в поведението на италианските власти. По делото е установено, че след като е била информирана за осъщественото от осъдената изнасяне от страната на артефакти, притежавани от покойния й наследодател, италианската прокуратура е започнала наказателно производство срещу нея, по което са отправяли молби за правна помощ. Възможността за предявяване на иск за връщане на археологическия паметник е обвързана със срок, който започва да тече от узнаване на местонахождението на предмета и самоличността на притежателя. Италианските власти не са се възползвали от тази възможност и не са поискали връщане на мраморния фрагмент, дори са архивирали наказателното производство срещу П..
Липсата на искане от страна на държавата, от която евентуално произхожда мраморната фигура, не би могла да се интерпретира в смисъл, че тя няма статут на културна ценност. Чл. 146 от ЗКН включва в обхвата на защита археологическите обекти, намиращи се или открити в земните пластове, без да споменават ограничения с оглед държавните граници, а ал. 3 въвежда презумпцията, че имат статут на културни ценности до установяването им като такива по реда на закона. Вече спомената ал. 6 на чл. 97 изисква документиране на фактическото им пребиваване на българска територия и в двата случая. Съществено е да се отбележи, че причината, поради която наказателното производство в Италия е „архивирано“, не е изяснена по делото и няма основание да се предполага, че това е станало поради негоден предмет на престъплението. Експертизите за мраморния фрагмент също няма как да бъдат игнорирани. Те следва да бъдат анализирани задълбочено, за да се изясни защо вещите лица са определили безусловно фигурата като културна ценност по смисъла на българския Закон за културното наследство, въпреки заключението, че е възможно да произхожда от която и да е от многобройните и отдалечени провинции на съществувалата през ІІ век Римска империя и да няма връзка с територията на съвременна България.
Относно субективната страна на деянието, изложените в решението аргументи са достатъчно изчерпателни. На твърденията, че осъдената е смятала сделката за легална, убедително са противопоставени доказателствата, че П. е имала ясно съзнание, че мраморната фигура се намира в нейно владение в резултат на закононарушения – незаконен износ от Италия и снабдяване с консулска декларация с невярно съдържание, както и на доказателства за намерението да бъде прикрито действителното основание за плащането по сделката.
В искането за възобновяване се съдържа оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в провокация към престъпление. Настоящият състав не намира за основателно искането за оправдаване на П., като осъдена за престъпление, за което е била провокирана от властите.
Поведението на служителите под прикритие с №№ 96 и 97 е обсъдено обстойно на стр. 23 и стр. 24 от решението на трето наказателно отделение на ВКС, като са споделени аргументите в същия смисъл, изложени и в решението на Софийски апелативен съд. Те са подробни, ясни и изцяло съобразени със съдебната практика, съблюдаваща наложените стандарти от ЕКЗПЧОС.
Що се касае до твърдението за това, че по поръчение на МВР с подсъдимата се е свързала жена на име Л. И., в проверяваното решение е записано, че съществуването на такова лице не е установено, защото обясненията на подсъдимата за него са останали неподкрепени. Тази констатация е неточна. Действително, както твърдят защитниците, сред писмените доказателства е налична справка от ДАНС, в която се споменава за Л. И., а и обясненията на подсъдимата относно контактите й с нея не са опровергани. Няма спор, че използването на цивилно лице, като служител под прикритие е незаконосъобразно, но данните в тази връзка не дават основание за оправдаване на осъдената. Според обясненията на самата П. и според цитирания писмен доказателствен източник, участието на въпросната Л. И. се ограничава единствено до обсъждане на евентуална сделка с гръцки книги, за отчуждаването на каквито А. П. не е осъдена. Налага се изводът, че претендираните съществени процесуални нарушения касаят установяването на обстоятелства, ирелевантни за предмета на делото и нямат отношение към деянията от двата пункта на продължаваното престъпление, визирани в искането за възобновяване.
С оглед изложеното решението на третия касационен състав следва да бъде отменено, наказателното производство да бъде възобновено, и делото да бъде върнато за ново разглеждане, при което по безспорен начин да се изясни дали предметите по пункт 3 и 4 от продължаваното престъпление съставляват културни ценности, респективно годен предмет на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, и какви са били намеренията на А. П. по отношение на вещите – църковна утвар, информация за които е предоставила на св.Д. А..
Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
Отменя по реда на възобновяването решение № 127 от 13.03.25г. по КНД № 756/2023г. на ІІІ наказателно отделение на ВКС.
Връща делото за ново разглеждане на друг състав на ВКС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
3.
4.
Решението е подписано с особено мнение относно част от мотивите от с-я Иванова.
Особено мнение на съдия В. И. по част от мотивите на решението, постановено по н. д. № 815/25 г. по описа на Върховния касационен съд, второ наказателно отделение
Въпреки безусловното ми съгласие с формираното становище за крайния изход на делото, намирам за наложително да изразя различната си позиция по някои значими принципни положения.
Не споделям застъпеното виждане, че бланкетната норма на чл. 278а, ал. 1 НК препраща към чл. 7 от Закона за културното наследство (ЗКН), но не и към подзаконовите актове по прилагането му. Не съм съгласна, че даденото в чл. 7 ЗКН определение изчерпва дефиницията на понятието „културна ценност“ и съдържанието му не се нуждае от тълкуване на подзаконови актове. Собствената ми трактовка на цитирания законов текст е, че използваните в него „общи и широкообхватни критерии“ (прието от мнозинството) налагат изпълването им с някои от конкретно и детайлно уредените в подзаконов акт маркери за определянето на даден обект като културна ценност. Накратко – законовата норма дава обща дефиниция на понятието, но тя самата е своеобразен бланкет, защото не съдържа точните критерии за определянето на даден обект като част от културното наследство на страната, а препраща към уредените в подзаконов нормативен акт. Следователно, нормата на чл. 278а, ал. 1 НК, която е с бланкетна диспозиция, изисква фактическият й състав да бъде запълнен с приложимите норми от ЗКН, но и с актовете по неговото прилагане.
Към процесното събитие действащият подзаконов акт е бил Наредба № Н-3/2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра за движими културни ценности (оттук нататък – Наредбата) и именно на посочени в нея белези на инкриминираните вещи се е позовало държавното обвинение в изготвения от него и внесен в съда обвинителен акт. По мое виждане това е сторено с основание, защото в чл. 2, ал. 1, т. 1 от Наредбата е предвидено изрично, че чрез идентификация се определя дали дадено нематериално или материално свидетелство съответства на критериите за културна ценност, които критерии пък са доразвити в приложение № 12 на същата Наредба. Непосочването на белезите, индивидуализиращи инкриминиран предмет като културна ценност в съответствие с нормативно установените критерии, би представлявало съществена непълноценност на обвинителния акт. Поради това не споделям изразеното в решението ни принципно схващане, че вещото лице В. е излязло извън рамките на поставените задачи, категоризирайки вещите, а прокуратурата възпроизвела ненужно в обвинителния акт тези подробности, доколкото било достатъчно отбелязването, че предметите са културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗКН, нерегистрирани и неидентифицирани по реда на Наредбата.
Изложените дотук съждения не са самоцелни. Те се налагат заради поддържаната от мен теза, че без съответно изменение на обвинението е недопустимо подсъдимата да бъде осъдена в случай на установяване принадлежността на вещ не към възведената с обвинението категория, а към друга от уредените в приложение № 12 на Наредбата. Посочените в обвинителния акт критерии, дефиниращи като културна ценност даден обект, са релевантни и по мое мнение те следва да се съобразяват от съда в зададените параметри. Противният подход би поставил подсъдимата в положение на процесуална изненада и в несъмнено по-неблагоприятно положение от очертаната с рамката на обвинението претенция. Ефективното упражняване на защитната линия е предпоставено от фактите, възведени от държавното обвинение и сочената за съответстваща им правна квалификация.
Правото на обвинения в извършване на престъпление да получи цялата информация относно обвинението, необходима за подготвяне на защитата му и за гарантиране на справедливостта на процеса, е защитено и на наднационално ниво. В съображения (27) - (29) на Директива 2012/13/ЕС на Е. П. и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (оттук насетне – Директивата) е предвидено, че на обвинените в извършване на престъпление следва да се предостави цялата информация относно обвинението, необходима, за да могат те да подготвят защитата си и за да се гарантира справедливостта на производството, която включва „(…) описание на фактите, включително, ако са известни, времето и мястото, свързани с престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, както и евентуалната правна квалификация на предполагаемото престъпление (…) с достатъчно подробности, като се отчита стадия, на който се намира наказателното производство, когато подобно описание се дава (…)“, както и че „когато в хода на наказателното производство обстоятелствата по обвинението се променят до такава степен, че положението на заподозрените лица или на обвиняемите е значително засегнато, това им се съобщава при необходимост, за да се гарантира справедливостта на производството, и своевременно, за да се позволи ефективното упражняване на правото на защита“. В чл. 6, т. 1 от Директивата е регламентирано, че информацията за обвинението трябва да се предоставя „(…) с подробностите, необходими, за да се гарантира справедливостта на производството и ефективното упражняване на правото на защита“, а в т. 4 – че обвинените трябва да бъдат информирани незабавно за промени в информацията, когато това е необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството.
От значение в казуса, с чието решаване е сезиран ВКС, е, че до този момент защитата на подсъдимата е била организирана съобразно обвинителното твърдение, че част от вещите – рипиди, напрестолен кръст, обков и сребърен потир - представляват разчленени елементи, интегрална част от паметник с религиозна стойност с датировка от повече от 100 години. Именно заради така приписаната им характеристика предметите са определени за културна ценност. Това е обвинението, което е било предявено на подсъдимата по надлежния ред и срещу което тя е организирала и провеждала защитата си, и по мое убеждение тя не би могла да отговаря, ако се установи, че инкриминираните вещи подлежат на идентификация поради съответствието им с друга от категориите в приложение № 12 на Наредбата, при положение че тази друга категория се обуславя от съвсем различни критерии. Затова и не смятам за необходимо предложеното в решението разглеждане на подобна възможност.
Следващото ми несходство с позицията на мнозинството се отнася до приетото по пункт 4 от продължаваното престъпление и по-конкретно до изразеното становище за обективната и субективна съставомерност на деянието, развито в аспекта на разбирането за правилното приложение на материалния закон.
Принципното ми схващане, застъпвано неотклонно досега, е, че същественото нарушение на процесуалните правила и опороченото вътрешно убеждение на съда по фактите препятстват оценката за правилното приложение на материалния закон по същите факти. В случая е прието единодушно, че мотивите съдържат непреодолимо противоречие по важно фактическо обстоятелство, каквото се явява това на територията на коя държава е открита мраморната фигура, наричана по делото „ангелче“/„амурче“. Липсата на ясна позиция за това фактическо обстоятелство не позволява извеждането на конкретна преценка за приложимото право, особено като се съобрази и посоченото в решението, че относимият правен режим е различен в зависимост от това дали фрагментът е бил намерен на територията на Р. Б. или е бил внесен от Италия. В настоящото решение е подчертана необходимостта от отстраняване на констатирания недостатък при новото разглеждане на делото. На следващо място – указано е, че и за фигурата следва да се установи несъмнено дали представлява културна ценност (след като се изясни защо вещите лица са я определили безусловно като такава).
Мисля, че едва след несъмненото установяване на сочените обстоятелства е редно да се отсъди за (не)съставомерността на деянието и приложението на закона.
Заради тези принципни бележки по част от мотивите подписвам решението с особено мнение.
Съдия: