8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50588

гр. София, 28.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1939 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Екоинд“ АД срещу решение № 28/08.02.2022 г. по в. т. д. № 242/2021 г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 260028/16.03.2021 г. по т. д. № 54/2020 г. на Окръжен съд Плевен за отхвърляне на предявения от касатора срещу Т. Я. иск с правно основание чл. 240 ТЗ за осъждане на последния да заплати сума в размер на 50 582, 20 лв. - обезщетение за вреди, причинени на „Екоинд“ АД.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно, тъй като при постановяването му съдът не е приложил разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с наличието на спор по т. д. № 156/2019 г. на Окръжен съд Враца. Заявяват се доводи, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, неприемайки относими за спора писмени доказателства и приемайки за недоказани факти, за които касаторът не носи доказателствена тежест, както и приемайки, че на основание чл. 237, ал. 1 ТЗ председателят на съвета на директорите има право да извършва инвентаризация на дружеството, което е в противоречие с предвиденото в чл. 17, ал. 1, т. 7 от Закона за счетоводството. Отделно в касационната жалба се твърди необоснованост на решението.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Налице ли е съотношение на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производство, в което е представен писмен документ, за който се твърди, че установява вреди, и обусловено ли е от изхода му производството, в което се претендират вреди от действията по съставяне на този документ?“

2. „Чия е доказателствената тежест при оспорване на частен документ, който не носи подписа на оспорващия, съответно чия е доказателствената тежест при твърдение на отрицателен факт?“

3. „Съставянето на инвентаризационен опис от страна на председателя на съвета на директорите част ли е от правомощията му по чл. 237, ал. 1 ТЗ и ако да, документът трябва ли да е изготвен по правилата на чл. 28, ал. 3 от Закона за счетоводството?“

4. „Едностранното съставяне на писмени доказателства с цел да се използват в съдебни производства представлява ли нарушение на принципа на чл. 237, ал. 2 ТЗ?“

От касатора се твърди, че по втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 394/2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на III г. о. и решение № 248/2017 г. по т. д. № 2933/2015 г. на I т. о., а по трети и четвърти въпрос касационен контрол следва да бъде осъществен с цел точно прилагане на закона и развитие на правото.

При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отменено и постановено друго такова по същество на спора с присъждане на разноски.

От ответника по касация Т. Д. Я. е постъпил отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за достъп до касационен контрол, тъй като въззивното решение не е недопустимо, а от касатора не са формулирани въпроси, които да обосноват достъп до факултативен касационен контрол. При изложените доводи от ответника се претендира постановяване на акт, с който въззивното решение да не бъде допускано до касационен контрол, евентуално да бъде потвърдено и присъдени в негова полза разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявена от „Екоинд“ АД срещу Т. Д. Я. искова молба, обективираща претенция с правно основание чл. 240 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на дружеството сума в размер на 50 582, 20 лв. – обезщетение за причинени вреди от Я. в качеството му на член на съвета на директорите. В исковата молба са изложени твърдения, че поради негови действия срещу „Екоинд“ АД /съставяне на инвентаризационен опис, отправяне на закани към В. Д. в качеството му на акционер и изпълнителен директор на дружеството, завеждане на дела срещу Д. по чл. 240а ТЗ и чл. 240б ТЗ и обезпечаване на предявените по тях искове, приемане на връчено от „И. К. АД уведомление за предсрочно прекратяване на договор за заем/ са били сключени договори с „Делта гард“ ООД за охрана и консултантски услуги с цел избягване на посегателства върху имущество на дружеството, както и са били заведени дела, наложени обезпечителни мерки и запорирани всички сметки на ищцовото дружество, което пък e довело до начисляване на наказателни лихви за забава от страна на „Общинска банка“ АД по отпуснат договор за кредит.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е бил отхвърлен, съставът на Апелативен съд Велико Т. е приел, че окръжният съд правилно е установил релевантните за спора факти, които е интерпретирал съобразно регламентираното в закона. Препратил е към изложените в решението на Окръжен съд Плевен мотиви, като допълнително е формирал и собствени такива, разглеждайки всички оплаквания, наведени във въззивната жалба на „Екоинд“ АД. Съставът на Апелативен съд Велико Т. е потвърдил изведените от окръжния съд мотиви, че съставянето на инвентаризационен опис не може да представлява проява на виновно поведение от страна на ответника. Позовал се е на нормата на чл. 237, ал. 1 ТЗ, съгласно която членовете на съветите имат еднакви права и задължения независимо от вътрешното разпределение на функциите между тях и предоставянето на право на управление и представителство на някои от тях, както и на регламентираното в § 1, т. 5 от Закона за счетоводството, и е извел заключение, че ответникът има не само правото, но и задължението да следи за дейността на дружеството, в чието управление участва като член на съвета на директорите. Този извод не е бил разколебан и от факта, че инвентаризацията е извършена с участието на служители и на друго дружество - „И. К. АД, тъй като е преценил, че това друго дружество има интерес от установяване финансовото състояние на „Екоинд“ АД, бидейки солидарен съдлъжник с него по договор за кредитен ангажимент от 08.11.2016 г. към „Общинска банка“ АД и негов кредитор по договор за заем от 19.12.2016 г. Съдът е отбелязал в мотивите на решението си, че ищецът не е ангажирал доказателства относно твърденията си, че инвентаризационният опис не отразява действителното имуществено състояние на ищцовото дружество, като допълнително е посочил, че извършената инвентаризация е частична, а не пълна. На второ място е посочил, че липсват доказателства описът да е документ с невярно съдържание, тъй като в производството по т. д. № 156/2019 г. на Окръжен съд Враца с предмет предявен от Т. Я. срещу В. Д. иск с правно основание чл. 240а, вр. с чл. 240б ТЗ не е било открито производство по оспорване истинността на описа. Това обстоятелство е мотивирало въззивния съд да остави без уважение искането за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съставът е приел, че липсва причинно-следствена връзка между заведените от ответника Т. Я. срещу В. Д. искове с правно основание чл. 240а ТЗ и чл. 240б ТЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, съответно обезпечаването им и наличието на необходимост от сключване на договори за охрана и консултантски услуги с „Делта гард“ ООД, които според твърденията на ищцовото дружество са били необходими, за да се осуети разпиляване на имуществото му, съответно сключването на тези договори е обусловило извършването на разходи, с които се съизмерват твърдени да са претърпени вреди в тежест на „Екоинд“ ООД. Въззивният съд е преценил, че получаването на уведомление за предсрочна изискуемост на договора за заем с дата 19.12.2016 г., отправено от „И. К. АД до „Екоинд“ АД, не представлява противоправно действие, тъй като Я. в качество си на изпълнителен директор към онзи момент е имал задължението да го приеме. От друга страна, отказът му не би рефлектирал върху редовността на връчването. Съдът е съобразил и, че изцяло в преценката на „И. К. АД е било дали да заведе исково и обезпечително производство срещу „Екоинд ООД. Наложените по искане на „И. К. АД запори на сметки не са в резултат на действия, извършени от Я., още по-малко може да се търси наличие на причинно-следствена връзка между неговото поведение и начислените от „Общинска банка“ АД наказателни лихви, за които от събраните по делото писмени доказателства /удостоверение от 04.03.2020г. на „Общинска банка“ АД/ се установява, че са започнали да се начисляват от 20.11.2019г. поради необслужване на кредита. Изцяло в управленската власт на ръководството на „Екоинд“ ООД е била преценката дали да бъде обслужван този кредит, доколкото от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд счел за доказано, че по същото време дружеството е извършвало плащания към „Делта гард“ ООД. В заключение съдът е посочил, че и по отношение на втората група вреди липсва установена причинна връзка с действия на ответника. За неоснователни е счел и оплакванията във въззивната жалба съдът, че ответникът е свързано лице с „И. К. АД и неговите акционери по смисъла на §1 ДР на ТЗ.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Велико Т..

Не се явява изпълнен съставът на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за наличие на който съдът е длъжен и служебно да следи. Действително с т. 1 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. В същото време с т. 1 от ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че целта на оспорването, което поставя начало на производство по чл. 193-194 ГПК, е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документ, който е представен по делото – формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Оспорване истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ. Сочените постановки, отнесени към процесния казус, са неприложими, тъй като на първо място, „Екоинд“ АД е оспорило доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, какъвто е представеният по делото инвентаризационен опис, с твърдения, че той не отразява действителното имуществено състояние на дружеството /изявление в о. с.з., л. 69 от делото на АпВТ/. Частният свидетелстващ документ не обвързва съда с материална доказателствена сила да приеме за установени фактите, отразени в него, поради което оспорването му не предполага откриване на производство по чл. 193 ГПК, респективно соченото от дружеството като преюдициално производство по т. д. № 156/2019 г. на Окръжен съд Враца няма как да бъде обуславящо по отношение на производството, развило се по в. т. д. № 242/2021 г. От тук произтича и изводът, че въззивният съд не е бил длъжен да спира производството при направено искане от процесуалния представител на „Екоинд“ АД, съответно не е била налице абсолютна отрицателна пречка за надлежното упражняване на правото на иск. Релевираният от касатора тежък порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, не е налице, съответно първият поставен въпрос не е от естество да обуслови достъп до контрол по същество на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Велико Т..

Останалите поставени от касатора въпроси също не обуславят необходимост от селектиране на въззивното решение с цел проверка за законосъобразност, тъй като по отношение на тях отсъства характеристиката „правни“ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Без значение за постановяване на въззивното решение се явява обстоятелството дали инвентаризационният опис установява действителното имуществено състояние на дружеството „Екоинд“ АД, респективно дали притежава характеристиката на свидетелстващ документ, установяващ релевантни за делото факти, както и кое лице е отговорно за съставянето му, тъй като ключов за постановяване на въззивното решение се явява мотивът, че описаните в исковата молба действия на ответника не могат да бъдат характеризирани като противоправни, а дори да притежават тази характеристика, твърдените да са настъпили вредни последици за „Екоинд“ АД не са в причинно-следствена връзка с тези действия, т. е. не са резултат от тях. Поставените от касатора въпроси не обуславят изясняването на материалноправен или процесуалноправен проблем, който се явява съществен за разрешаване на спора, а целят проверка правилността на отделни процесуални действия, извършени от въззивния състав, по повод оценка и интерпретация на събрани по делото доказателства. Тази проверка обаче не може да бъде осъществена във фазата на производството по чл. 288 ГПК, съгласно задължителните постановки на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

Доколкото поставените въпроси, с които се цели достъп до факултативен касационен контрол, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, то безпредметно се явява обсъждането на релевираните допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация се дължат разноски, но доказателства за извършването им в касационното производство не са представени, поради което не следва да бъдат присъждани.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28/08.02.2022 г. по в. т. д. № 242/2021 г. на Апелативен съд Велико Т..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.