Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. С. – прокурор в А. п. С., срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 30.ІV.2015г. по гр. д. № 4851/2014г.

Ответникът по касационната жалба А. Ц. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1ГПК чрез адвокат А. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.

По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 03.ХІ.2014г. по гр. д № 12536/2013г., с което П. е осъдена да заплати на А. Д. 4000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 28.ІІ.2013г., отхвърлен е предявеният иск за разликата над присъдения до предявения размер 30000лв. и са присъдени в тежест на П. разноски.

Въззивният съд е приел, че са налице предвидените в закона предпоставки за отговорността на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди – образувано срещу него на 21.І.2011г. предварително производство за престъпление по чл. 198 ал. 1 НК, задържането му под стража от същата дата до освобождаването му на 05.Х.2011г., с влязла в сила на 28.ІІ.2013г. присъда е признат за невинен по повдигнатото му обвинение; ищецът понесъл тежко обвинението, след освобождаването му от ареста бил видимо отслабнал, нервен, избухлив и агресивен, с видимо променено поведение, в затвора бил тормозен и малтретиран, смятали го за луд, отказал да пътува в градския транспорт. Като несъмнено установено по делото е прието, че незаконно повдигнатото и поддържано обвинение за престъпление от общ характер са причинили неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания през периода на наказателното производство.

При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид тежестта на обвинението – за тежко умишлено престъпление, продължителността на наказателното производство – две години и един месец, видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение, отражението на наказателното производство върху психиката на ищеца – нервност, избухливост, агресия, страх от контакти с хора и от ползване на обществен транспорт, възрастта му, обшествения и социален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване и взетата най-тежка мярка за неотклонение в продължение на осем месеца и петнадесет дни. Прието е, че не се установява с категоричност обвинението да е в причинна връзка с раздялата на ищеца със съпругата му, доколкото той е бил осъждан по редица дела от общ /шест пъти/ и частен характер. Като недоказани са оценени и твърденията за негативно отражение на обвинението върху професионалния живот на ищеца. Влошаването на психическото състояние на ищеца, установено от доказателствата по делото, в т. ч. със заключение на съдебно-психиатрична експертиза, не е резултат само и единствено на задържането му под стража и изолирането в референтна среда /която би могла да бъде фактор, стоящ в основата на дезаптационен процес, каквито клинични прояви са налице при ищеца/, а и на разтрогването на семейството му, за което не е установено, че е пряка и непосредствена последица от задържането. Съдебното минало на ищеца също не дава основание за извод, че само задържането по конкретното обвинение е предизвикало у него реакцията на дезадаптация, доколкото тези заболявания следва да бъдат преценявани с оглед и на миналите заболявания и психическо състояние на ищеца и претърпяната мозъчна операция. Отчитайки тези обстоятелства, съдът е достигнал до извод, че обезщетение в присъдения размер отговаря на заложения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.

ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното решение.

По първия поставен от касатора в изложението му въпрос - за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД /без конкретизирането им/ въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна практика – т.ІІ от ППВС № 4/1968г., посочвайки и подлагайки на преценка установените по делото релевантни в тази връзка факти. Що се касае до твърдението /заявено в касационната жалба/, че съдът не взел предвид, че не е настъпило влошаване на физическото здраве на ищеца в резултат на наказателното производство, следва да се посочи, че относно това обстоятелство оплакване пред въззивния съд не е било релевирано нито с въззивната жалба на П., нито с тази на ищеца, поради което и по силата на чл. 269 ГПК съдът не е следвало да го съобразява.

Вторият поставен в изложението въпрос за произнасяне от въззивния съд в противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдяните от ищеца вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, е бланкетен - не са конкретизирани /и в касационната жалба/ вредите, които според касатора не са в причинна връзка с наказателното производство. При това положение е невъзможна преценката за значението на въпроса за изхода на спора по делото, нито за това, дали той е разрешен в противоречие със сочената съдебна практика.

Не обосновава допускането на касационно обжалване и въпросът за липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и твърдяните вреди. Въззивният съд е подложил на преценка доказателствата поделото и установените с тях обстоятелства и е мотивирал извода си, че приетите за установени претърпени от ищеца неимуществени вреди са причинени от незаконното обвинение, включително и чрез обосноваване изключването на твърдяните, но недоказани вреди.

По въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД със сочената практика на ВКС /решения по гр. д. № 3246/2013г. ІV ГО, по гр. д. № 5805/2013г. ІІІ ГО/ и на ВтАС по гр. д. № 212/2013г. не се обосновава твърдяното основание за допускане на касационно обжалване – противоречивото му разрешаване, тъй като при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията били определяни при големи различия. При прегледа на тази практика съдът констатира определяне на обезщетения не при сходни, а при съществено различни приети за установени фактически обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции: по първото дело – 30000лв. за преживени стрес, притеснения и безпокойство, накърняване на доброто име и авторитет на ищеца като лекар – педиатър, увреждане на здравето – повишено кръвно налягане, безсъние, депресивно състояние, продължителност на наказателното производство три и половина години, мярка за неотклонение „подписка”, без данни за вида и тежестта на престъплението, за което е постановена оправдателна присъда; по второто дело – 3000лв. за оправдаване за престъпление по чл. 210 НК, при повече от 3 години задържане под стража и продължителност на наказателното производство 9 години, множество влезли в сила присъди и споразумения по наказателни общ характер дела, по които ищецът е признат за виновен в извършване на престъпления, по-голямата част от тях измами; по третото дело – 16000лв. за оправдаване за престъпление по чл. 350 НК, при продължителност на наказателното производство 8г., мярка за неотклонение „парична гаранция”, сриване на търговската дейност на ищеца, недоверие у търговските му партньори, големи вреди от разваляне на сделки с тях, отражение върху доброто му име, влошаване на здравословното му състояние, тъй като стресът от наказателното производство е един от отключващите фактори за два възникнали инсулта, създадени враждебни отношения с членовете на семейството му и изпадане в тежко материално състояние. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а се основава на конкретно установени по делото обстоятелства, имащи отношение към степента на отражението на незаконното обвинение върху личността на ищеца. Различните по вид и тежест обстоятелства в разглеждания случай и в тези по сочената практика обективно обуславят различия в увреждането и в размерите на обезщетенията, което не обосновава наличието на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД.

На основание чл. 78 ал. 1 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 1 състав, № 889/30.ІV.2015г. по гр. д № 4851/2014г., в осъдителната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: