Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 444 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 1873 /2009 г. на ВКС, Първо гражданско отделение е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на Д. Б. П., Е. Б. Н., П. Л. П., В. Л. П., Ц. Л. Б., Г. Г. Д., В. Х. А., Б. М. П., К. М. П., Л. М. Т., Н. Й. П., Л. Й. П., К. П. С., И. П. С. и Е. П. П. на решение от 12.06.2009 г. по гр. д. № 296 от 2008 г. на Софийския градски съд, ВО, 2”б” състав, с което е оставено в сила решение от 12.11.2007 г. по гр. д. 11258 от 2007 г. на Софийският районен съд, 51 състав и е отхвърлен иска на касаторите срещу Общинска служба “Земеделие и гори” –О. к., Държавно лесничейство – София и Регионално управление на горите – София по чл. 13, ал. 2 от ЗВЗГДПФ за 13 бр. гори в землището на с. “В.”. В жалбата навеждат доводи за неправилност на съдебният акт в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК. Касационната проверка е допусната при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: към кой момент следва да са релевантните доказателства, индициращи правото на собственост върху земите и горите, одържавени към 1948 г. и допустими ли са други доказателства извън изброените в чл. 13, ал. 3 от ЗВЗГДПФ в съдебното производство и които касаят установяване на оригинерно придобиване на имота при налично и представено извлечение от емлячния регистър. В същото време бяха постановени решения от ВКС по чл. 290 ГПК, в които изрично се подчертава, че установяването на правото на собственост може да се осъществи само с доказателствата, които са определени в нормата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, поради което е налице трайна съдебна практика и касационната проверка следва да се осъществи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

О. О служба “Земеделие и гори” –О. к., Държавно лесничейство – София и Регионално управление на горите – София не са взели становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо г. о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното:

Жалбата е допустима защото е подадена от надлежни страни, срещу съдебен акт, които засяга материалните им права, в срока по чл. 283 ГПК.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

При постановяване на решението не са допуснати нарушения на материалния закон, същото е обосновано и при разглеждането му не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили правата на защита на касаторите. Решението е постановено в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ.

Софийският градски съд е отхвърлил предявеаният установителен иск от Д. Б. П., Е. Б. Н., П. Л. П., В. Л. П., Ц. Л. Б., Г. Г. Д., В. Х. А., Б. М. П., К. М. П., Л. М. Т., Н. Й. П., Л. Й. П., К. П. С., И. П. С. и Е. П. П. по чл. 13, ал. 2 от ЗВСЗГДПФ за 13 броя гори защото е счел, че емлячния регистър не установява оргинерното придобиване на право на собственост на наследодателя С. С. към момента на одържавяване на земята. Отделно от това е посочил, че липсват допустими от закона доказателства за установяване на давностно владение, което да обоснове извод, че наследодателят е притежавал в собственост посочените гори на първично основание. Допълнително е намерил аргумент, подкрепящ неоснователността на иска в липсата на делба между наследниците на С. С., която да обуслови претенцията им да присъждане на правото на възстановяване на реални части от горски имоти. Този последен извод е неправилен.

Ищците са наследници на П. С. С. /у-ние за наследници № 75 от 18.04.2007 г. /. От извлечението от емлячния регистър на имотите в [населено място] се установява, че на името на наследниците на С. С. са декларирани 13 бр. имоти, които не са били заявени за възстановяване на собствеността в сроковете по чл. 13, ал. 1 от ЗВСГЗГФ, което определя и допустимостта на иска. Касаторите като наследници на низходящ на С. С. са поискали да им се признае правото за възстановяване на собствеността върху Ѕ ид. ч. от имотите, описани в емлячния регистър от 1948 г. Необосновано и в разрез с данните по делото въззивният съд е приел, че се претендират реални имоти без да е проведена делба между наследниците на С. С.. Иска е предявен за идеална част от тези земи. Този неправилен извод обаче не се е отразил на резултата по спора.

С разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ е въведено нормативното ограничение за доказване на правото на собственост само с писмени доказателства. Представеното извлечение от емлячния регистър е допустимо доказателство по силата на цитираната правна норма, но то не установява притежаваното право на собственост, а е само наличие на индиция за него. По делото е разпитан свидетелят Й. И. М., които е посочил границите на претендираните гори. Установяването на границите със свидетелски показания не е забранено от закона.

Нормата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ изброява възможните писмени документи, допустими за установяване правото на собственост, както и въвежда изрична забрана да се доказва собствеността с определени доказателства, включително със свидетелски показания, Въпрос на преценка на въззивният съд по конкретния правен спор е дали представените писмени доказателства за установяване на собствеността са такива от кръга на посочените в цитираната норма и дали са достатъчни за да установят правото на собственост. В настоящия случай въззивният съд е намерил, че извлечението от емлячния регистър не е достатъчно да установи по категоричен начин правото на собственост на наследодателя на ищците - касатори. Решението е съобразено със създадената трайна съдебна практика по приложението на чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗВСГЗГФ.

В този смисъл крайният извод по решението е правилен и същото следва да се остави в сила.

По тези съображения, ВКС, състав на Първо г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ в сила решение от 12.06.2009 г. по гр. д. № 296 от 2008 г. на Софийския градски съд, ВО, 2”б” състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: