О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3530
София, 14.11.2023 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 103 по описа за 2023 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени съответно от ищците по делото - Й. И. А. – лично и като майка и законна представителка на малолетната И. Л. Г., и от ответника по делото “Ф. СК“ ООД, срещу въззивно решение № 230/29.06.2022 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. гр. д. № 243/2022 г.,.
Й. И. А. и И. Л. Г., чрез адвокат П. И., обжалват въззивния съдебен акт в частта, с която исковете им за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от смъртта на Л. Л. Г., резултат от трудова злополука, са отхвърлени – съответно за Й. И. А. – за разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв.; за И. Л. Г. – за разликата над 82 160 лв. до 200 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 15.11.2018 г. до окончателното издължаване; отхвърлен е искът на И. Л. Г. за присъждане на обезщетение на имуществени вреди – ежемесечна издръжка в размер на 150 лв. до навършване на пълнолетие.
Касаторите излагат доводи за неправилност.
Насрещната страна “Ф. СК“ ООД, представлявана от управителя И. В., чрез адвокат М. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира съдебноделоводни разноски.
В срока за отговор дружеството е подало насрещна касационна жалба, с която обжалва въззивното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в полза Й. И. А. за разликата над 45 000 лв. и в полза на И. Л. Г. – за разликата над 70 000 лв.
Насрещните страни Й. И. А. и И. Л. Г., чрез адвокат П. И., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развиват съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, съответно - чл. 287, ал. 2 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, за да се произнесе, приел за установено, че на 15.11.2018 г., вследствие на злополука, настъпила в [населено място], Федерална република Германия, е настъпила смъртта на Л. Л. Г. - причинена от падане от около 60 м. височина, при саниране на охладителна кула. Причината - скъсване на носещо въже от лявата страна на работна люлка, намираща се на посочената височина, в резултат на което люлката се наклонила вертикално надолу, приблизително на около 90°, и от нейното обръщане Г. изпаднал от нея; лицето е починало веднага. По време на злополуката починалият работел на длъжност “общ работник“ в дружеството “Ф. СК“ ООД. Фирмата имала сключен строителен договор за подизпълнение с главния изпълнител на ремонтните дейности по строителния обект – Х.-Т. Г.. С Разпореждане на ТП на НОИ – Русе, издадено на основание чл. 60, ал. 1 КСО, злополуката е призната за трудова. Й. А. е живяла във фактическо съжителство с починалия, а И. Г. е тяхна обща дъщеря, непълнолетна, на 9 г. към датата на злополуката.
Съдът приел за установено, че Л. Г. е бил периодично инструктиран през периода 20.12.2016 г. – 19.01.2018 г., но не и конкретно за работата с подемни люлки, констатирано и в доклада на Областната служба по здравеопазване и социални въпроси в М. – Предна П. като причина за настъпването на трудовата злополука на 15.11.2018 г. Прието е, че липсата на познания за работа с люлките, както и не добре обезпечената тяхна поддръжка, са безспорни фактори, допринесли за настъпване на злополуката от страна на работодателя. На следващо място, въззивната инстанция направила извод, че, независимо от противоправното поведение на работодателя във връзка с безопасността на работниците, починалият е проявил груба небрежност, с която е допринесъл за настъпване на увреждането като резултат от злополуката. Това е така, защото не е ползвал лични предпазни средства и не е проявил внимание при извършване на възложената работа, което е в пряка-причинно следствена връзка с причинената смърт. Съдът изяснил, че относно личните предпазни средства са правени ежедневни инструктажи и всеки служител е разполагал с предпазен колан (сбруя), който следвало да използва при качването му на платформа или подемна люлка. Посочил, че този извод е подкрепен и от констатациите в доклада на Областната служба по здравеопазване и социални въпроси М., в който е посочено, че по отношение използването на лични предпазни средства, работниците на „Ф. СК“ ООД, са били доказуемо инструктирани. Въззивната инстанция установила още, че пострадалият не е извършвал за първи път работа на височина. В деня на инцидента бил поканен на място и от свидетеля А. да сложи предпазните си колани, но въпреки това се е качил на люлката без да ги използва. Съдът заключил, че Г. е следвало да прояви поне минимална грижа за своята безопасност, като служител, който не за първи път извършва работа на височина, и да се обезопаси с нужните предпазни средства. Последствията от преобръщането на подемната люлка са щели да бъдат намалени или избегнати, ако работникът бе ползвал лични предпазни средства. Наред с това, лицето не е положило елементарно внимание, като е използвало мобилен телефон непосредствено преди настъпването на злополуката, което е отвличало вниманието му и е препятствало възможността му да реагира при евентуалното настъпване на опасна за живота и здравето на работниците ситуация. Съдът приел, че е без значение за съпричиняването обстоятелството дали Г. е можел да борави с подемните люлки, защото през това време люлката се е управлявала от свидетеля В.. Съдът изяснил, че работодателят е следвало да създаде такава среда, която да ограничи възникването на трудови злополуки, а вместо това той е допуснал работниците и служителите да експлоатират неправилно повдигателните съоръжения, като системната неправилна експлоатация е довела до тяхното евентуално дефектиране, което се и потвърждавало от доклада на Областната служба по безопасност. Работодателят не е осигурил и ефективен контрол върху това дали работещите работници или служители на ремонтната площадка са използвали лични предпазни средства.
Направено е заключение, че работникът е допуснал груба небрежност и е съпричинил настъпването на вредоносния резултат, а размерът на съпричиняването следва да се определи на 50%.
Обезщетението за причинени на Й. А. неимуществени вреди съдът определил по справедливост в размер на 200 000 лв. Съдът установил, че тя приела тежко смъртта на Г., не успяла да възстанови досегашния си начин на живот, както и да намери нов партньор. Смъртта на Г. се отразила като интензивно негативно стресогенно житейски събитие, представляващо психотравма за нея. Установена е протрахирана депресивна реакция, персистирало чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, депресивно настроение, тревожност и безпокойство. че А. изпитала голям стрес и тъга, които били засилени не само от загубата на изключително близък за нея човек, с когото е създала семейство, но и и предвид обстоятелството, че същата, поради лошото стечение на обстоятелства, е оставена сама да се справя с трудностите на живота и да отглежда малолетната И., като това силно стресогенно събитие се е оказало предпоставка за появата и на психично заболяване – протрахирана депресивна реакция. Така определеният справедлив размер на обезщетението е намален с приетия процент на съпричиняване и е присъдена сума от 100 000 лв.
По отношение на детето И. съдът приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 250 000 лв. Обосновал се с това, че детето имало силно изградена емоционална връзка със своя баща, като вследствие на смъртта му се е затворило в себе си и е преустановило заниманията, които е вършила едновременно с баща си; смъртта на Г. се е отразила върху дъщеричката му като интензивно негативно стресогенно жизнено събитие, което представлява психотравма за нея; обстоятелството, че ще расте без баща е породило значителни негативни душевни терзания; детето потиска емоциите си, но страда дълбоко. След определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът го редуцирал с приетия процент на съпричиняване, а от така получения размер извадил и сумата, която детето е получило от застрахователя “ЗАД Евроинс“ АД като обезщетение за трудовата злополука, в резултат на която е настъпила смъртта. Съдът, също така определил размер на издръжката до навършване на пълнолетие, дължима от бащата в размер на 250 лв. месечно, намален поради съпричиняването до 125 лв. Установил, че последната сума е под тази, получавана от детето наследствена пенсия, поради което отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за причинени на детето имуществени вреди - ежемесечна издръжка в размер на 150 лв. до навършване на пълнолетие.
По касационната жалба на Й. А. и И. Г.:
Във връзка с установеното съпричиняване и размерът, с който е намалено присъденото обезщетение, касаторите - ищци се обосновават с хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: може ли да има съпричиняване от страна на работника поради проявена груба небрежност, ако не са били осигурени от работодателя безопасни условия на труд – твърди се противоречие с решение № 997 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 298/2009, IV г. о., решение № 60 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2014 г., IV г. о.; решение № 167/30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 591/2020 г., III г. о.; длъжен ли е въззивният съд при извод за наличие на съпричиняване да се произнесе за насрещните вини на работника и работодателя и да определи процента на съпричиняване като компенсация на вини – твърди се противоречие с решение № 307 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2019 г., IV г. о.; решение № 186 от 21.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2019 г., III г. о.
Част от въпросите са поставени неточно, като се възпроизвежда част от изречение в решение № 307 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2019 г. В него съдът е установил съпричиняване от страна на работника и се е произнесъл как да определи неговото съучастие в настъпилата вреда; виновно поведение на работодателя не обсъждано; отговорността му е ангажирана, доколкото тя, в хипотезата на чл. 200 КТ, е обективна. От значение по настоящото дело е как следва да се отчитат действията едновременно и на работодателя, чрез негови служители, и това на пострадалия работник, които, според приетото от въззивния съд, поради неспазване правилата на трудовата безопасност, са допринесли за крайния резултат. Във въззивното решение съдът е установил, че е налице виновно поведение, както у работодателя, така и у работника, намиращо се в пряка причинно-следствена връзка с крайния резултат. В противоречие с решение № 186 от 21.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2019 г., III г. о. не е извършена нужната съпоставка между установените обстоятелства – лодките са били неизправни, управляващият работник не е преминал обучение и инструктаж; работодателят не е контролирал работниците дали спазват безопасни условия на труд и е допускал нарушенията; работникът е бил без предпазен колан и е отвлякъл вниманието си с разговор по мобилен телефон. В тази връзка въззивният съд не е съобразил разясненията, дадени в решение № 186 от 21.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2019 г., III г. о. и решение № 307 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2019 г., IV г. о, че процентът на съпричиняване зависи от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една, обективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна; критерий при определяне процента на съпричиняване е конкретният принос на пострадалия. Колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й.
При тези съображения, Върховният касационен съд намира, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно следния въпрос, преформулиран от съдебния състав: пропуските и нарушенията на правилата на безопасност, допуснати от работодателя отразяват ли се и как при установяване на съпричиняване от страна на работника по чл. 201, ал. 2 КТ и как следва да се определя процентът на съпричиняване на увреждането.
Следващите правни въпроси, поставени от касаторите – ищци, са: длъжен ли е съдът да се съобрази с признанието на страната за получено застрахователно обезщетение и изключването му от заявения размер на обезщетението по чл. 200 КТ; допустимо ли е страната първоначално да намали претендираното обезщетение с полученото застрахователно обезщетение съгласно чл. 200, ал. 4 КТ. Твърди се противоречие с ТР № 1/2021 г. по т. д. № 1/2021 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 227/25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2016 г., IV г. о.
Въпросите са относими към постановеното от второстепенния съд само по иска на И. Г., както и за крайния резултат по него; няма отношение към иска на Й. А.. Не се установява и поддържаното в изложението противоречие със съдебната практика. Въззивният съд се е съобразил с данните за получено застрахователно обезщетение; не е игнорирал и признанието на ищцата. Размерът на претендираната сума за парично обезщетение за неимуществени вреди е от значение за предела, в който съдът може да присъди, но не и относно размера, който ще приеме за справедлив да обезщети в конкретния случай ищцата И. Г. за причинените й неимуществени вреди – той може да е над или под търсената от нея сума. В тази връзка, когато съдът съобразява вече получени суми за обезщетение, вкл. от застраховател, или отчита установено съпричиняване, намалението се извършва върху приетата за справедлива сума за обезщетение, а не върху посочената в исковата молба. Тя може да е определена от ищеца с оглед извършено от самия него приспадане, което по изложените вече по-горе съображения, не значи, че съдът е длъжен да намери за справедливо обезщетение сборът от поисканата с исковата молба за заплащане сума + вече платената по застраховката.
В заключение, касационно обжалване следва да се допусне по касационната жалба на ищците по делото по уточнения от ВКС правен въпрос във връзка с прилжението на чл. 201, ал. 2 КТ.
Резултата от проверката по чл. 288 ГПК на тази жалба, налага преценка на основанията за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба на “Ф. СК“ ООД:
Касаторът – работодател обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба и да изложи мотиви във връзка с тях – твърди се противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 243/15.01.2021 г. по гр. д. № 481/2020 г., IV г. о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о.; длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да изложи съображения при значително увеличаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, в сравнение с първоинстанционния съд, при съобразени от двете инстанции едни и същи обективни обстоятелства от значение за размера на обезщетението, съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. – твърди се противоречие с решение № 139 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1780/2019 г., II т. о. и решение № 163 от 04.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 3456/2015 г., I т. о.;има ли право въззивният съд да се произнася по незаявени от жалбоподателя доводи и оплаквания - твърди се противоречие с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Въпросите по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и по чл. 52 ЗЗД, са относими към постановеното от съда и от значение за резултата по материалноправния спор. Съставът на Върховния касационен съд обаче не намира, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по надлежно заявени и релеватни доводи и възражения на работодателя, които биха довели до намаляване на присъдения с въззивното решение размер на обезщетенията. Несъгласието с изведените от втората инстанция заключения не значи, че тя не е обсъдила доводи на касатора. Няма поставени въпроси нито във връзка с доказателствените средства, нито с логическите заключения на съда, при които е достигнал до съответните изводи.
В съответствие с цитираната съдебна практика съдът е посочил и кои установени от него обстоятелства е взел предвид и как те са се отразили върху размера на присъденото обезщетение по исковете за неимуществени вреди. Въззивната инстанция е втора по ред по съществото на спора и тя само сравнява крайния резултат с този на първата инстанция, сама излага свои мотиви относно фактическите и правни изводи и крайното заключение по спора, а не съображения защо нейното решение, вкл. по приложението на чл. 52 ЗЗД, се различава от това на първостепенния съд. Както е разяснено в мотивите на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
Следва да се посочи, че въпросите в изложението са поставени във връзка с оплакванията на касатора, че съдът не бил взел предвид общественоикономическите условия в страната към датата на смъртта на наследодателя при определяне на справедливите обезщетения по чл. 52 ЗЗД, но не сочи сам какви са те. Касаторът се позовава на съдебни решения, в които размерите на присъдени от съдилищата обезщетения за причинени неимуществени вреди от смърт на съпруг и на родител, са по-ниски от тези, приети за справедливи в обжалваното решение. Тази практика обаче няма отношение към поставения правен въпрос – в посочените съдебни актове по-ниските размери на обезщетенията не са определени с оглед стандарта и икономическата обстановка в страната към 2018 г. Нещо повече, в нито едно от цитираните съдебни решения – 139/09.10.2020 г по гр. д. № 873/2020 г.; решение 218/15.03.2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. и решение 45/08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г., тя не е установена, нито съдът в обосновката по чл. 52 ЗЗД я е посочил като релевантно обстоятелство. Различието в размерите на присъдените обезщетения по чл. 52 ЗЗД би имало отношение евентуално към друг правен въпрос. Следва да се посочи, че има касационен довод за неправилност на въззивното решение поради неотчитане на съдебната практика в сходни обстоятелства, но не и правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота трябва да се изясни, че и обстоятелствата в цитираните съдебни решения не са и идентични с тези по настоящия спор.
Въпросът относно произнасяне по незаявени от жалбоподателя доводи и оплаквания също не обуславя допускане на касационно обжалване. Обхватът на дейността на въззивния съд е ограничена от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което може да приеме, че първоинстанционният съд намерил за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, но за това трябва да има оплакване във въззивната жалба, евентуално да е развит довод в отговора на въззивната жалба. Въззивната инстанция може да приеме определена фактическа констатация за необоснована, когато е налице оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение. Относно правните заключения на първостепенният съд не е ограничен от оплакванията във въззивната жалба. От компетентността на правораздавателния орган, който прилага точно материалния закон, според въведените факти и петитум, е подвеждането под надлежната правна норма, като не е длъжен да се съобрази с поддържаното от страните, съответно с правните им доводи. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Казаното се отнася и до правомощията на въззивната инстанция. В мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въпросът е свързан с оплакването, че въззивният съд завишил размера на присъдените от районния съд обезщетения, въпреки, че няма оплаквания във въззивната жалба, че справедливият размер на обезщетението следва да е 120 000 лв. за Й. А. и 200 000 лв. за И. Г.. Така разгледан – в контекста на касационното оплакване, въпросът има ли право въззивният съд да се произнася по незаявени от жалбоподателя доводи и оплаквания, се явява и неотносим. Както съдът вече посочи по-горе, във връзка с въпросите на ищците – касатори, размерът на претендираната сума за парично обезщетение за неимуществени вреди е от значение за предела, в който съдът може да присъди, но не и относно размера, който ще приеме за справедлив да обезщети. Същото се отнася и до втората инстанция – въззивният съд е обвързан само от размера на търсеното обезщетение според жалбата при постановяване на осъдителния диспозитив, не и относно приложението на чл. 52 ЗЗД. В случая двете ищци пред въззивния съд претендират получаване на обезщетение в горепосочените размери, като поддържат, че няма основание да се прилага чл. 51 ЗЗД. В обжалваното решение съдът не е излязъл извън предмета, с който е сезиран и няма произнасяне по незаявени от жалбоподателя доводи и оплаквания. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение (чл.12 ГПК) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо така определения от правораздавателния орган по справедливост размер прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Диспозитивното начало не изключва задължението на съда да направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Съдът, при доказан по основание иск и при установено съпричиняване, не може да обезщети само част от неимуществените вреди от деликта с мотив, че с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл.6 ГПК) е недопустимо разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (чл. 201, ал. 2 КТ) да се прилага към размер на обезщетение, каквото не е поискано (по-висок от този в петитума на исковата молба). Когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, включително и когато признава своя принос за съпричиняване на увреждащия резултат, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на съда задължението да определи размера на справедливото обезщетение (чл.52 ЗЗД). Съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), която намира за справедлива и, спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum при присъждане на дължимите от ответника суми. (така разясненията в ТР № 1/2021, обявено на 01.08.2022 г., на ОСГТК на ВКС по Т.д. № 1/2021 г.).
Няма основания за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която се позовава касаторът – ответник по иска. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Не се установява твърдението за неправилна правна квалификация на спорното материално право.
В заключение, няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на касатора – ответник по исковете.
Направените от страните съдебноделоводни разноски във връзка с недопуснатата до касация жалба на работодателя, съдът ще съобрази при окончателното произнасяне, вкл. и по касационната жалба на ищците.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ по касационната жалба на Й. И. А. и И. Л. Г. на въззивно решение № 230/29.06.2022 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. гр. д. № 243/2022 г., в частта, с която искът на Й. И. А. е отхвърлен за разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената част, считано от 15.11.2018 г. до окончателното издължаване; искът на И. Л. Г. за присъждане на обезщетение за причинени й неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 82 160 лв. до 200 000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената част, считано от 15.11.2018 г. до окончателното издължаване; искът на И. Л. Г. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – ежемесечна издръжка в размер над 150 лв. до навършване на пълнолетие, е отхвърлен за разликата над 70 000 лв., както и в частта относно съдебноделоводните разноски и дължимите държавни такси.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивното решение № 230/29.06.2022 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. гр. д. № 243/2022 г. по касационната жалба на “Ф. СК“ ООД.
По всички разноски в касационното производство ВКС ще се произнесе с крайния си акт по касационното дело.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която искът на Й. И. А. е уважен за сумата в размер на 45 000 лв. и е отхвърлен за разликата над 120 000 лв. до претендирания размер от 150 000 лв.; искът на И. Л. Г. за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди е уважен до размера на 70 000 лв. (от диспозитива на въззивното решение това не е ясно).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Касаторите не дължат държавни такси по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: