О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 3481

гр.София 13.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. И.

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 646/2023 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Х. Х. Ц., чрез адв. Ал. Ж., и от М. М. П. - Х., против въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, с което решение № 4304/15.06.2017 г. по гр. д. № 3301/2015 г. на Софийски градски съд е обезсилено в частта, с която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 36 000,42 лева – обезщетение за неоснователно обогатяване, чрез извършен превод от 16.03.2010 г. за плащане на задължения по изп. д. № 1410/2009 г. по описа на ЧСИ М. П., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането; решението е отменено в частта, с която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 5100,58 лева до 19 200,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г., както и в частта, в която, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х. сума в размер над 1561,88 лева до 5879.87 лева – обезщетение за забава, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. и е постановено ново решение, с което искът на М. М. П. - Х. против Х. Х. Ц. с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер над 5100,58 лева до 19 200,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г. и искът на М. М. П. - Х. против Х. Х. Ц. правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер над 1561,88 лева до 5879,87 лева – обезщетение за забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. са отхвърлени, като решението е потвърдено в частта, в която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 5100,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г., както и сума в размер на 1561,88 лева – обезщетение за забава върху главницата, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. С решението са присъдени съдебни разноски.

Ищцата М. М. П. - Х. обжалва решението в частите, с които е обезсилено решението по евентуалния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и са отхвърлени исковете по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,а ответникът Х. Х. Ц. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част.

М. П. – Х. е релевирала оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право чрез обсъждане на всички доказателства, относими към релевантните към спора факти?“ 2. „Има ли право съдът, да основе извода си относно наличието на спорното право въз основа на избирателно обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд, при новото разглеждане на делото да съобрази указанията на ВКС в отменителното му решение?“; 4. „При констатиран с отменителното решение на ВКС пропуск при изясняване на фактите по иска, поради необсъждане /пълно или частично/ на някои от събраните по делото доказателства, длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на второто въззивно решение по делото, да отстрани този пропуск, чрез изясняване на фактите по иска, посредством обсъждане сочените от ВКС доказателства?“; 5. „Длъжен ли е съдът, при преценка на свидетелските показания, да вземе предвид всички обстоятелства, свързани със способността на свидетеля да възприеме, съхрани и пресъздаде фактите и обстоятелствата от значение за спора по делото?“; 6. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост и/или предубеденост на свидетел и волята му да каже истината в хипотезата на чл. 172 ГПК?“; 7. „В хода на преценката на снети от свидетеля показания, длъжен ли е съдът да обсъди наличието на вътрешни противоречия в тях, както и наличието на противоречия в показанията с предходно дадени пред съд от същия свидетел, относно същите факти и обстоятелства, показания и съответствието им с другите събрани по делото доказателства?“; 8. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички приети доказателства по делото и доводите на страните, преценявайки всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право чрез обсъждане на всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и на всички доводи на страните, имащи значение за решаване на правния спор?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира постановения от него съдебен акт, след обсъждането на всички доказателства по делото, а не избирателно част от тях?“; 10. „Длъжен ли е съдът, при постановяване на решението, да обсъди всички възражения и доводи на страните?“; 11. „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се докаже, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него?“; 12. „В случаите на писмено съглашение, предвиждащо възможност за едностранно изменение и/или прекратяване, без изрично посочено изискване за форма, упражняването на това право от някоя от страните, съставлява ли изменение или отмяна на съглашението по смисъла на чл. 165, ал. 1, т. 5 ГПК и установяването му със свидетелски показания, попада ли под въведеното със същата разпоредба ограничение?“; 13. „При повторно разглеждане на делото от въззивния съд, длъжен ли е той да изпълни дадени му с отменителното решение указания относно обсъждане и преценка събрани по делото доказателства?“; 14. „При повторно разглеждане на делото от въззивния съд, длъжен ли е той да зачете процесуалните действия, посочени от касационния съд, като надлежно извършени?“; 15. „При повторното разглеждане на делото, след отмяна на предходно, постановено по него въззивно решение, по преценка за неговата неправилност, компетентен ли е въззивният съд, разглеждащ делото за втори път, да обсъжда допустимостта на предявения иск, при липса на различни твърдения във връзка основанието, на което той почива?“; 16. „От кой момент следва да започне разглеждането на спора, след отмяна на постановено въззивно решение, поради неговата неправилност и връщането му за ново разглеждане от нов състав на въззивния съд?“; 17. „В случаите на обективно съединяване на искове при условията на евентуалност, по отношение на основанието на претенциите и при частично уважен главен иск, допустимо ли е разглеждането по същество на предявения като евентуален иск за разликата между пълния размер на претенцията и размера, за който главният иск е бил уважен?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият и вторият с решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др., третият и четвъртият с решение № 175/23.12.2015 г. по т. д. № 3021/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 218/14.11.2013 г. по гр. д. № 2324/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 246/15.01.2014 г. по гр. д. № 3417/2013 г. на ВКС, II г. о., петият, шестият и седмият с решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, I г. о. и др., осмият и деветият с решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС IV г. о. и др,, десетият и единадесетият с № 252/18.02.2019 г. по гр. д. № 4172/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 19/07.08.2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на ВКС, II т. о. и др., дванадесетият с решение № 518/13.01.2012 г. по гр. д. № 1449/2010 г. на ВКС, IV г. о., тринадесетият и четиринадесетият с решение № 60042/26.07.2021 г. по т. д. № 242/2020 г. на ВКС, I т. о. и др., петнадесетият и шестнадесетият с решение № 18/22.07.2014 г. по т. д. № 25/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 257/23.10.2013 г. по гр. д. № 3571/2013 г. на ВКС, I г. о., а седемнадесетият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Х. Х. Ц., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението в обжалваните части. Претендира разноски.

В касационната жалба Х. Ц. релевира оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Предходните съдебни инстанции какви заемни правоотношения са установили – неформални или формални и от коя дата и от кой конкретен документ приемат, че произтичат те и кой е документът, от който ищцата претендираща сумите има право да претендира в петитума на исковата си молба да й бъдат присъдени претендираните суми?“; 2. „Какво е действието на договор за денонощни грижи от 05.03.2013 г. спрямо претендираните в петитума суми от ищцата по банково бордеро от 16.03.2010 г. за сумата от 55 201 лева – правоизменящо, правоизключващо, правопогасяващо, правовъзнакващо и други и следва ли от процесуалноправна и материалноправна гледна точка да се обсъди всестранно от въззивния съд, като последното доказателство за правоотношения преди сключването на договора за опрощаване на дълг и настъпилата смърт на страната по договора за грижи представен от ответника по делото – договор за денонощни грижи от 05.03.2013 г., във връзка с приложението на материалния закон – чл. 65 ЗЗД?“; 3. „Може ли решаващият съд при установяването в процеса на контра доказване от ответника с умишлено непредставени по делото доказателства от ищеца доказващи на основание чл. 65 ЗЗД съществено изменение на първоначалните правоотношения и погасяването им чрез нови споразумения и договори да отхвърли иска на ищеца изцяло след като се е позовал на загубили обвързващи ответника права и задължения доказателства, поради подписване на ново съглашение между страните една от които е наследодател на ищеца, което не е отразил в петитума на исковата си молба, за осъждане на ответника са изплати остатъчно задължение по него и това ново съглашение, на което не се е позовал ищецът в исковата молба основание ли е за отхвърляне на исковете му изцяло по основание и размер?“ и 4. „Когато кредиторът е упражнил собственото си право с подписване на договор за грижи от 05.03.2013 г. да приеме изпълнението на части, да приеме нещо различно от дължимото, да приеме различен от договорения способ за изпълнение, вкл. и да новира и опрости дълга по договор с длъжника може ли наследника да измени договорената воля и да претендира задължения по предходните правотношения и допустим ли е съдебния иск с петитум или неоснователен, когато се позовава ищеца на предишни правоотношения и длъжен ли е съда подробно да обсъди тези промени и изменения в претендираните права породени от нов договор?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, вторият с решение № 132/08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, III г. о. и решение № 78/14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на ВКС, I т. о., а третият и четвъртия въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото по тях няма постановена практика. Твърди, че решението е очевидно неправилно.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба М. М. П. - Х., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК подлежи на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Ищцата е твърдяла в исковата молба, че между Методи П. и Х. Ц. е възникнало правоотношение по договор за заем, сключен на 16.03.2010 г. за сумата от 55 201 лева. Не е спорно между страните, а и е установено от събраните доказателства, че с банково платежно нареждане сумата от 55 201 лева е преведена от М. П. на ЧСИ по изп. дело № 1410/2009 г. с посочено основание –„цена публична продан Х. Ц.“. От приетата по делото разписка от 22.03.2010 г., издадена от ответника е установено, че той е получил сумата от 20 259 лева за погасяване на негово задължение по изп. дело № 1410/2009 г. и е поел задължение за връщане на посочената сума. Въззивният съд е посочил, че разписката, като частен свидетелстващ документ, има сила срещу издателя си. В тази разписка е вписано признание, че сумата е за продажна цена по публична продан и изготвяне на постановление за възлагане. Получаването на тази сума като заем се признава от ответника и в отговора на исковата молба. Съдът е посочил, че доколкото сумата за изготвяне за постановление за възлагане, съобразно платежното нареждане за нея, е в размер на 1058,42 лева, то следва да се приеме, че за заплащане на продажната цена по публичната продан Х. Ц. е получил заем в размер на 19 200,58 лева. Приел е, че исковата претенция за връщане на заемна сума по договор за заем от 16.03.2010 г. следва да се уважи за сумата от 19 200,58 лева, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба - 12.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. За разликата до 55 201 лева претенцията на основание договор за заем се явява неоснователна, тъй като няма доказателства за поето задължение от страна на ответника да върне тази част от претендираната сума от 55 201 лева и не може да се приеме, че тя е дадена в заем. В отговора на исковата молба Х. Ц. е твърдял, че задължението му към М. П. по договори за заем е погасено, тъй като между него и М.П. е бил сключен договор за опрощаване на дълг от 12.02.2015 г. Такъв действително е представен по делото в заверено от страната копие. Насрещната страна обаче е поискала ответникът да го представи в оригинал, като ответникът е признал, че не притежава оригинала с твърдения, че същият му е отнет насилствено от ищцата и нейния съпруг. Съдът е изключил от доказателствата по делото представеното копие на договора позовавайки се на разпоредбата на чл. 183 ГПК. Действително, няколко от разпитаните по делото свидетели твърдят, че са видели този договор, като сочат, че с него М. П. опрощава задълженията на Х. Ц. към него. Доколкото обаче по делото не е установено, че оригиналът на договора е изгубен или унищожен не по вина на ответника /отнет му е чрез насилие от ищцата/, съдът е приел, че свидетелски показания за установяването му са недопустими – чл. 165 ГПК. След като не е доказано по делото сключването на договор за опрощаване задълженията на Х. Ц. от М. П., то възражението за липса на задължение на това основание е неоснователно. В отговора на исковата молба Х. Ц. е направил и възражение, че неговото задължение по договори за заем, което признава да е в размер на 20 259 лева, е частично погасено чрез прихващане с негово вземане към М. П. по договор за денонощни грижи от 05.03.2013 г. Пред въззивната инстанция изрично е уточнено, че става въпрос за материалноправно прихващане, а именно, че задължението му е намалявано с прихващане на месечното задължение на М. П. към него да му заплаща възнаграждение в размер на 600 лева, като за периода 05.03.2013 г. до деня на смъртта на М. П. 20.02.2015 г. задължението на последния е в общ размер на 14 100 лева. Видно от представения и неоспорен от ищцовата страна договор от 05.03.2013 г., с него М. П. и Х. Ц. са се договорили Х. Ц. да полага денонощни грижи за М. П. срещу месечно възнаграждение в размер на 600 лева, с която сума на всяко първо число от месеца следващ полагането на грижите, ще се погасява задължението на Х. Ц. за връщане на получените от М. П. заеми в общ размер на 28 390 лева, като само за м. март възнаграждението е 500 лева. Установено е от показанията на свидетеля А. В., че Х. е изпълнявал задълженията си по договора за грижи, като се е грижел за домакинството – готвел и пазарувал, водел М. на разходка и на лекари, поправял домашни уреди, като няма други доказателства, които да опровергават неговите показания, поради което е възникнало неговото вземане за възнаграждение в уговорения размер. Доколкото насрещните вземания са еднородни от 01.04.2013 г. и двете са били изискуеми и по съгласие на страните безспорни, то на всяко първо число на месеца, начиная от 01.04.2013 г. до 01.03.2015 г. /след смъртта на М. П./ е настъпвало прихващане и съответно, намаляване на двете насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Доколкото за вземането от 1058 лева с влязло в сила към момента решение е прието, че вземането не е погасено чрез прихващане, а за разликата над 20 259 лева до 28 390 лева страните не са направили никакви твърдения, съдът е приел, че чрез материалноправното прихващане е погасявано задължението на Х. Ц. от 19 200,58 лева. Общият размер на задълженията на М. П. за времето до неговата смърт е в размер на 14 100 лева, поради което и задължението на Х. Ц. е намалено до 5100,58 лева и това е размерът, до който искът е основателен, а за разликата до 19 200,58 лева е неоснователен, поради погасяването на задължението чрез извънсъдебно прихващане. Съдът се е аргументирал, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетеля П. Х., че договорът за полагане на грижи е бил изменен, като няколко месеца след сключването му възнаграждението по него е намалено на 300 лева, а след още няколко месеца същият е бил прекратен. Прилагайки разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК,съдът е приел, че установяването, изменението и прекратяването на писмени съглашения, по които страната, която иска свидетелите е страна /или съответно неин правоприемник/, не може да се доказва със свидетели, а чл. 164, ал. 2 ГПК е неприложим, доколкото няма съгласие на ответника за установяване на това обстоятелство със свидетели. С оглед на това, че М. П. е изпратил покана за връщане на дълга на 25.10.2011 г. и едномесечният срок е изтекъл на 25.11.2011 г.,то върху главницата от 5100,58 лева се дължи мораторна лихва за периода 26.11.2011 до 12.03.2015 г. Направеното възражение за погасяване на лихвата по давност съдът е приел за основателно за периода 26.11.2011 г. до 11.03.2012 г.,поради което дължима е лихва върху главницата за периода 12.03.2012 г. – 12.03.2015 г. и същата е в размер на 1561,88 лева. Съдът е приел, че недопустимо първоинстанционния съд е разгледал иска по чл. 240 ЗЗД кумулативно с евентуалния иск по чл. 59 ЗЗД, като се е произнесъл по последния иск за разликата над уважената част по главния иск. Искът по чл. 240 ЗЗД е частично уважен, поради което не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск по чл. 59 ЗЗД /искът да е отхвърлен от първата инстанция/, поради което в тази част решението е обезсилено.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставените от М. П. – Х. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с уточнения и конкретизиран от настоящия състав правен въпрос /т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК/ относно задължителната сила на указанията на Върховния касационен съд по приложението на процесуалния закон и за задължението на съда да тълкува правните действия според действителната воля на страната.

Формулираните от Х. Х. Ц. четири въпроси не са с предвиденото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съдържание. Съгласно дадените в посоченото тълкувателно решение разяснения, правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Въпросите, доколкото могат да бъдат уточнени в рамките на служебните правомощия на ВКС, са фактически, поради което не следва да се обсъжда наличието на поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите.

Жалбоподателката М. П. – Х. следва да внесе държавна такса в размер на 1088,36 лева за касационно разглеждане на делото.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 787/ 31.05.2022 г. по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на М. М. П. - Х. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1088,36 лева в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

След изтичане на срока за внасяне на държавната такса, делото да се докладва за насрочване или прекратяване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: