Р Е Ш Е Н И Е

№ 434

гр. София 02.07.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Ани Давидова

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 646/2023 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба, подадена от М. М. П. - Х., против въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, с което решение № 4304/15.06.2017 г. по гр. д. № 3301/2015 г. на Софийски градски съд е обезсилено в частта, с която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 36 000,42 лева – обезщетение за неоснователно обогатяване, чрез извършен превод от 16.03.2010 г. за плащане на задължения по изп. д. № 1410/2009 г. по описа на ЧСИ М. П., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането; решението е отменено в частта, с която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 5100,58 лева до 19 200,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г., както и в частта, в която, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х. сума в размер над 1561,88 лева до 5879.87 лева – обезщетение за забава, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. и е постановено ново решение, с което искът на М. М. П. - Х. против Х. Х. Ц. с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер над 5100,58 лева до 19 200,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г. и искът на М. М. П. - Х. против Х. Х. Ц. правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер над 1561,88 лева до 5879,87 лева – обезщетение за забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. са отхвърлени, като решението е потвърдено в частта, в която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 5100,58 лева – главница по договор от 16.03.2010 г., както и сума в размер на 1561,88 лева – обезщетение за забава върху главницата, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. С решението са присъдени съдебни разноски.

Касационното обжалване е допуснато в частите, с които е обезсилено решението по евентуалния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и са отхвърлени исковете по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по процесуалноправния въпрос относно задължителната сила на указанията на Върховния касационен съд по приложението на процесуалния закон и за задължението на съда да тълкува правните действия според действителната воля на страната.

Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд по поставения процесуалноправен въпрос, която се споделя от настоящия състав, задължителността на дадените от ВКС указания с отменителното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане обхващат както тълкуването и прилагането на материалния закон, така и тълкуването и прилагането на процесуалния закон, вкл. относно съда, който трябва да се произнесе по спора.Този извод произтича от логическото и граматическото тълкуване на императивната норма на чл.294,ал.1 ГПК.Това задължава въззивния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него /напр. ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др./. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно - релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор по делото, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото, и които изводи може да са различни от изводите, приети за правилни в отменителното решение на ВКС, доколкото последните са били направени само въз основа на обстоятелствата, приети за установени по делото преди събирането на новите доказателства.

Касаторът М. П. – Х. релевира оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.Моли да се отмени решението в обжалваните части и исковете се уважат.Претендира разноски.

Ответникът Х. Х. Ц.,счита касационната жалба за недопустима, тъй като с нея се променя изцяло предмета на иска.Моли решението на бъде оставено в сила.Претендира разноски.

По основателността на касационната жалба настоящия състав намира следното:

При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция производството е било висящо по искова претенция по чл.240 ЗЗД за връщане на заемна сума в размер на 55 201 лв.,ведно с лихвата за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД, в размер на 5 879,87 лв.,за периода 12.03.2012 год.-12.03.2015 год. и искова претенция при условията на евентуалност по чл.59,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 55 201 лв. на основание неоснователно обогатяване.

Безспорно установено по делото е, че ищцата М. П. – Х. е единствен законен наследник на М.П., починал на 20.02.2015 г.,както и, че наследодателят й и ответникът Х. Ц. се познавали от дълги години, били в близки приятелски и доверени отношения, включително по повод предоставянето на различни парични суми от П. на Ц.; че през 2010 г. ответникът участвал като наддавач за закупуване от публична продан на недвижим имот и с кредитен превод от 16.03.2010 г. , с вписано основание за превода - „цена публична продан Х. Ц. по изпълнително дело № 1410/09 г.“, П. е превел по сметка на ЧСИ сумата 55 201 лв., послужила за заплащане на част от продажната цена на недвижим имот, след което е издадено постановление за възлагане на имота на Ц.; че Ц. е декларирал в разписка от 22.03.2010 г. получаването на заем от П., за плащане на продажната цена и изготвяне на постановление за възлагане, в размер на 20 259 лв.; че заемодателят е поискал връщане на сумата на 25.10.2011 г.,което не е изпълнено от заемателя.

Безспорно е и обстоятелството, че страните са сключили договор на 5.03.2013 г. по силата на който Х. Ц. се задължил да полага денонощни грижи за М.П. срещу месечно възнаграждение от 600 лв.,като на всяко първо число на месеца с тази сума ще се погасяват задълженията на Ц. по получените заеми, чийто размер възлиза на 28 390 лв. към 31.12.2012 г.

Правилно и в съответствие с дадените му по реда на чл.294,ал.1 ГПК указания по приложението на материалния и процесуалния закон, въззивният съд е приел, че не е налице валидно сключен договор за опрощаване задълженията на Х. Ц. от М.П.,позовавайки се на заключението на комплексната съдебно-почеркова и медицинска експертиза, поради което възражението на Ц. за липса на задължение на това основание е неоснователно.

Позовавайки се на разпоредбата на чл.103,ал.1 ЗЗД и вземайки предвид направеното възражение от Ц., в отговора на исковата молба, за частично погасяване на задължението му по договори за заем чрез материалноправно прихваща с негово вземане към П. по договор за денонощни грижи от 5.03.2013 г. съдът е приел, че е допустимо да бъде извършено прихващане на двете еднородни и насрещни вземания.Правилно, с оглед разпоредбата на чл.164,ал.1 и ал.2 ГПК, събраните гласни доказателства и признанието на ищцата относно наличието на такъв договор, направено в молбата й от 15.12.2015 г. и писменната й защита, съдът е приел, че за периода от 5.03.2013 г. до деня на смъртта на П. на 20.02.2015 г.Ц. е изпълнявал договора, поради което е възникнало неговото вземане за възнаграждение в уговорения размер от 600 лв.,като единствено размерът на възнаграждението за м. март е 500 лв.,т. е. за периода от 1.04.2013 г.- 1.03.2015г. вземането му е в размер на 14 100 лв.

Съдът обаче не е взел предвид направеното признание от Ц. в договора за общия размер на дълга по заемите към 31.12.2012 г.,а именно сумата 28 390 лв.,поради което неправилно е извършил прихващането от сумата 20 259 лв.,позовавайки се на разписката от 22.03.2010 г.,като частен свидетелстващ документ.

Съобразно гореизложеното решението е неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо това исковете по чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД се разгледат по същество от настоящата инстанция, при условията на чл.295,ал.1 ГПК.

Съдът не е обсъдил постигнатото извънсъдебно съгласие между Ц. и П. в сключения договор на 5.03.2013 г. за уреждане на финансовите им отношения, което е валидно и обвързващо страните. Участниците в него са се съгласили, че признават за безспорно по между си съществуването на парични задължения /вземания/ в определен размер – 28 390 лв. и към определен момент – 31.12.2012 г., които задължения са конкретизирани, както и е уреден начинът на изплащане – погасяване на задължението чрез дължимото месечно възнаграждение. Регулиращото действие на споразумението задължава всяка от страните да не оспорва за в бъдеще така установеното положение и да не върши каквито и да било други действия, които са в противоречие с него. От тази сума/ 28 390/ следва да се приспадне сумата от 1058,42 лв. за изготвяне на постановление за възлагане, което вземане не е погасено чрез прихващане, поради което чрез материалноправно прихваща задължението на Ц. е намалено до 13 231,58 лв. и това е размерът до който искът с правно основание чл.240 ЗЗД е основателен, ведно със законната лихва от 12.03.2015г./датата на исковата молба/до окончателното изплащане на сумата.За разликата до претендирания размер от 55 201 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като недоказан и неоснователен.Върху главницата се дължи лихва за периода 12.03.2012 г.- 12.03.2015 г. определена при условията на чл.162 ГПК в размер на 2 489,99 лв.,в който размер искът с правно основание чл.86 ЗЗД следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер и период / 26.11.2011 г.-11.03.2012 г./ отхвърлен като погасен по давност.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, в която е разгледан предявения евентуален иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл.59 ЗЗД,тъй като е недопустимо при частично уважен главен иск, евентуалният да бъде разгледан.

Въззивното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено, тъй като евентуалната претенция се разглежда само, ако бъде отхвърлен главният иск, т.е. разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция изцяло, а не частично.Съдът не може сам да определя за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск.

При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника следва да заплати на касатора направените и доказани разноски пред настоящата инстанция в размер на 618,62 лв.Поради липса на доказателства за действително направени разноски от страна на ответника такива не му се следват.Водим от гореизложеното и на основание чл.295,ал.1 във вр. чл. 293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, в частта, в която е отхвърлен иска на М. М. П. – Х. против Х. Х. Ц., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД,за заплащане на сума в размер над 5100,58 лева до 13 231,58 лева – главница, както и в частта, в която е отхвърлен иска й на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сума в размер над 1561,88 лева до 2 489,99 лева – обезщетение за забава, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Х. Х. Ц. да заплати на М. М. П. - Х. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 8131 лв. – главница, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 928,11 лв. – обезщетение за забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г., както и разноски за настоящата инстанция в размер на 618,62 лв.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, с което е обезсилено решение № 4304/15.06.2017г. по гр. д.№3301/2015 г. на СГС,в частта, с която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х. на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер на 36 000,42 лв. и производството е прекратено в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, в частта, в която Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. - Х., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 5100,58 лева – главница, както и сума в размер на 1561,88 лева – обезщетение за забава върху главницата, за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 787/31.05.2022 г., по в. гр. д. № 2382/2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, в частта, в която исковете на М. М. П. – Х. против Х. Х. Ц. с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД са отхвърлени до пълните им предявени размери.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: