О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1030

гр. София, 13.11.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 2663 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М. като синдици на „КТБ“ АД /н./ срещу решение № 296/04.05.2022г. по т. д. № 2467/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 547/09.04.2020г. по т. д. № 1453/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-20 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ против „Б. М. Т. АД /л./ при условията на евентуалност искове с правна квалификация чл.59, ал.3 от ЗБН за признаване на относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на прихващания, извършени от „Б. М. Т. АД /л./ с изявления към „КТБ“ АД /н./, съответно с вх. №12199/24.11.2014г. по отношение на вземането на С. И. И. към „КТБ“ АД /н./ за получаване на сума в общ размер от 671 116,84 лв., дължима по анекс № 67883 към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит от 29.01.2010г., което вземане е прехвърлено на „Б. М. Т. АД /л./ с договор за цесия от 28.10.2014г., срещу задълженията на „Б. М. Т. АД /л./ към „КТБ“ АД /н./ по договор за банков кредит от 18.03.2013г., и с вх. № 12224/24.11.2014г. по отношение на вземанията на Д. И. И. и Д. И. П. към „КТБ“ АД /н./ за получаване на суми, респ. в размер на 44 000 лв., дължими на Д. И. И. по анекс № 68136 към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит от 23.03.2011г., и в размер на 90 000 лв., дължими на Д. И. П. по анекс № 78142 към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит от 28.02.2012г., които вземания са прехвърлени на „Б. М. Т. АД /л./ с договор за цесия от 31.10.2014г., срещу задълженията на „Б. М. Т. АД /л./ към „КТБ“ АД /н./ по договор за банков кредит от 18.03.2013г., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ против „Б. М. Т. АД /л./ при условията на евентуалност искове с правна квалификация чл.59, ал.5 от ЗБН за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на горепосочените прихващания, извършени от „Б. М. Т. АД /л./ с изявления с вх. № 12199/24.11.2014г. и с вх. № 12224/24.11.2014г.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат за неправилен извода на въззивния съд, че не е доказано наличието на знание на кредитора за настъпила неплатежоспособност на банката. В тази връзка твърдят, че съдът не е взел предвид всички събрани по делото доказателства и не е обсъдил наведените от тях доводи, че последователността на отделните действия на извършилия прихващането и по – конкретно обстоятелството, че само седмица след публикуването на доклада и становището на БНБ относно наличието на неплатежоспособност ответникът е придобил вземания от депозанти, води до извода, че тези договори са сключени единствено с цел да се извърши прихващане. Считат за неправилен и извода на въззивния съд, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.59, ал.5 от ЗБН, в редакцията й към момента на извършване на прихващанията, т. е. преди изменението с ДВ бр.98/2014г., в сила от 28.11.2014г. Поддържат, че от съществено значение при преценката на този въпрос е датата на възникване на правото на иск, защото именно към този момент следва да се преценява коя е приложимата редакция на нормата, която урежда съществуването на потестативното процесуално право.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация. Сочат като обуславящи въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?; 2/ Следва ли знанието за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателствени средства, чрез поредица от установени косвени факти и обстоятелства? Поддържат, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС, като по първи въпрос се позовават на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/06.04.2017г. по т. д. № 425/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о., а по втори въпрос – на решение № 226/12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение № 31/09.03.2012г. по гр. д. № 502/2011г. на ВКС, III г. о. Твърдят още, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Третите лица – помагачи на ответника Д. И. П. и Д. И. И. поддържат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излагат съображения и за неоснователност на жалбата по същество.

Ответникът „Б. М. Т. АД /л./ и третите лица – помагачи „Х. М. Т. ЕООД и С. И. И. не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Софийски апелативен съд е приел за безспорно, че „КТБ“ АД /н./ е поставена под специален надзор с решение №73 на Управителния съвет на БНБ от 20.06.2014г.; с последващо решение от 06.11.2014г., вписано на 07.11.2014г. в Търговския регистър, лицензът й за извършване на банкова дейност е отнет и е взето решение да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност на осн. чл.9, ал.6 от ЗБН; с решение №664/22.04.2015г. по т. д.н. №7549/2014г. на Софийски градски съд е открито производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД поради неплатежоспособността й, а с решение №1443/03.07.2015г. по т. д. № 2216/2015г. на Софийски апелативен съд като начална дата на неплатежоспособността е определена датата – 20.06.2014г. Приел е за безспорно още, че с изявления за прихващане с вх. № 12199/24.11.2014г. и с вх. №12224/24.11.2014г. ответникът „Б. М. Т. АД /л./ е уведомил банката, че е придобил по силата на договори за цесия от С. И. И., Д. И. И. и Д. И. П. вземания срещу банката, съответно в размер на 671 116,84 лв., на 44 000 лв. и на 90 000 лв., произтичащи от рамкови договори за платежни услуги за потребители и анекси към тях, като прави изявление за прихващане на тези вземания със задълженията си към „КТБ“ АД /н./ по договор за банков кредит от 18.03.2013г. общо в размер на 805 116,84 лв.

По отношение на предявените евентуални искове с правно основание чл.59, ал.3 от ЗБН, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС и е приел, че знание за неплатежоспособност не може да се обоснове със знание, че е постановено решение от УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 от ЗКИ. Съобразил е твърденията на ищците и е приел, че наличието на материалноправните предпоставки на чл.59, ал.3 от ЗБН следва да се преценява към 28.10.2014г. и 31.10.2014г., когато ответникът е придобил вземанията си. Изтъквайки липсата на ангажирани други доказателства, освен тези за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор и за оповестяването от БНБ на доклада за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, апелативният съд е достигнал до извода, че не е доказан при условията на пълно и главно доказване субективният елемент от фактическия състав – наличието на знание у кредитора за финансово – икономическото състояние на банката към момента на придобиване на вземането.

По отношение на предявените евентуални искове с правно основание чл.59, ал.5 от ЗБН, въззивният съд е съобразил решение № 3/28.04.2020г. по конст. д. № 5/2019г. и решение № 8/27.05.2021г. по конст. д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Р. Б. С оглед на това въззивният съд е приел, че редакцията на нормата на чл.59, ал.5 от ЗБН в сила от 28.11.2014г. за обявяване за относително недействителни на прихващания, извършени от кредитор на банката, е неприложима за прихващания, извършени до влизането й в сила, тъй като е материалноправна и има действие за в бъдеще. При тези съображения е заключил, че предявените искове са неоснователни, доколкото фактическият състав на атакуваните от ответника прихващания е реализиран с изявления, достигнали до банката при действието на предходната редакция на чл.59, ал.5 от ЗБН /ДВ бр.92/2002г./, която не предвижда прогласяването на относителна недействителност на прихващане, извършено от кредитор.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос, поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, е обуславящ за изхода на спора, но не е налице селективната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, на която касаторите се позовават. Съгласно постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се и по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните. Обжалваното въззивно решение е постановено при задълбочено обсъждане на доводите и възраженията на страните и на всички събрани по делото доказателства, както и при съобразяване на релевантната за спорните въпроси практика на касационната инстанция. Поради това липсва противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС.

Вторият въпрос отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на спора по исковете по чл.59, ал.3 от ЗБН, но не е налице сочената допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В решение № 226/12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение № 31/09.03.2012г. по гр. д. № 502/2011г. на ВКС, III г. о., не е дадено разрешение на поставения правен въпрос, от което въззивният съд да е допуснал отклонение. В същите е прието, че когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест - то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т. е. да създава сигурно убеждение в съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В случая съдът е приел, че със събраните по делото доказателства не е установен при условията на пълно и главно доказване субективният елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.59 ал.3 от ЗБН, но не е отрекъл принципната възможност това пълно и главно доказване да бъде осъществено и с косвени доказателства.

По втория поставен въпрос не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. За да съществува това основание, следва да се касае за приложение на разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или за приложение на разпоредба, която е неясна и се налага нейното тълкуване. По въпроса относно субективния елемент на фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН и допустимостта „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на тази разпоредба да бъде обосновано със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор е формирана практика на ВКС с решение №51/21.07.2020г. по т. д. №3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.08.2020г. по т. д. №1920/2018г. на ВКС, I т. о., решение №112/28.10.2020г. по т. д.№1721/2019г. на ВКС, ІІ т. о., решение №161/17.12.2020г. по т. д.№3089/2018г. на ВКС, ІІ т. о., решение №131/21.12.2020г. по т. д.№751/2019г. на ВКС, І т. о. и решение №130/14.01.2020г. по т. д.№2597/2018г. на ВКС, ІІ т. о. В посочената практика по чл.290 от ГПК еднозначно се приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 от ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал.2, т.2 от ЗКИ. Изяснено е, че под „знание за неплатежоспособност“ в обсъжданата хипотеза следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 от ЗКИ (ред. преди изм., обн. ДВ бр.62 от 2015г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. В решение №143/12.02.2021г. по т. д. №2343/2019 г. на ВКС, II т. о., е прието, че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл.7 от ЗТРРЮЛНЦ (напр. решенията на УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор и за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност), узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Фактът, че преди придобиване на вземането Централната банка е оповестила публично становището си за установено състояние на неплатежоспособност на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), би могъл да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН, доколкото като кредитор и длъжник на поставената под специален надзор банка ответникът е имал интерес да следи за предприетите по отношение на нея действия от страна на компетентния орган - БНБ. Уважаването на иска по чл.59, ал.3 от ЗБН обаче е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката.

В съответствие с дадения отговор на правния въпрос в практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че у прихващащия кредитор не е налице знание за настъпила неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на активните вземания, тъй като релевантното за относителната недействителност на прихващането по чл.59, ал.3 от ЗБН знание за неплатежоспособност не може да се приравни на знание за опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл.115 от ЗКИ, при която БНБ може да постави банка под специален надзор. Наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

При този изход на спора на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане, а и липсват доказателства за извършването им. На третите лица - помагачи разноски не следва да се присъждат съгласно чл.78 ал.10 от ГПК.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №296/04.05.2022г. по т. д. №2467/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав, в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.