Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [фирма], чрез законния представител на дружеството М. Й. М. и от М. М. в качеството му на физическо лице, срещу тази част на въззивното Решение № 687 от 17.11.2014 год. по т. д.№ 990/2014 год. на Пловдивския апелативен съд с която, произнасяйки се по жалбата на [фирма] срещу Решение № 302 от 02.07.2014 год. по т. д.№ 805/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, П. е отменил първоинстанционния акт и е уважил предявеният от банката иск за установяване по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК съществуването на парични вземания в размер на 219995.90 евро главница; 5161.35 евро възнаградителна лихва и 13149.64 евро лихви за просрочие за които суми по реда на чл. 417 т. 2 ГПК е била издадена заповед за изпълнение срещу едноличното дружество и М. М. в качеството им на солидарни съдлъжници по договор за банков кредит.

Тезата на ответниците по иска, подържана в производството пред инстанциите по същество е, че не е било налице усвояване на кредита от [фирма] и от М. Й. М., както и че последният не е подписвал разписките за теглене на суми. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че кредитът е усвоен, разписките са подписани от М., което е установено от заключението на експертизата, но за настъпилата предсрочна изискуемост, длъжниците не са били уведомени редовно преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че т. 18 на Тълкувателното решение е неприложима към конкретния спор, доколкото не се касае за предсрочна изискуемост, а за изискуемост на цялата неиздължена главница по кредита и акцесорните вземания с оглед настъпване на крайния срок на падежа 25.12.2012 год. Заявлението по чл. 417 ГПК е депозирано на 12.04.2013 год.

За пръв път в касационното производство се въвежда доводът, че крайният срок на договора е 25.03.2014 год. Тази дата е посочена в чл. 1.11 от договора, който член не е бил променян с последващите анекси.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – противоречие с ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС по отношение на два въпроса, съставляващи всъщност двата абзаца на диспозитива на т. 18 на ТР № 4/2013 год.: „В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.

В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.”

С отговора по чл. 287 ал. 1 ГПК ответникът по касация [фирма], чрез юрк.Д. е изразил становище, за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Поискал е присъждането на разноски в размер на 14512 лв. на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.

Становището на настоящия съдебен състав, че не е налице приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, произтича от следното:

С т. 18 на посоченото Тълкувателно решение, ОСГТК е разгледал въпросите, свързани с настъпването на предсрочна изискуемост на заявено по реда на чл. 417 ГПК вземане. Както бе посочено по-горе, за спорното в настоящето производство вземане е инициирано заповедно производство след настъпване на крайния му падеж, отразен в погасителния план. Коя е датата на крайния падеж е въпрос на преценка на фактите по делото, но за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че касаторът разглежда чл. 1.11 от договора извън контекста, тъй като с него се въвежда като крайна дата, датата на последната погасителна вноска, определена с погасителния план по предходния чл. 1.10. Именно чл. 1.10 е търпял последователни промени с анексите, съобразно новоприетите погасителни планове. С последния погасителен план, приет с Анекс № 10, последната (окончателната) погасителна вноска е предвидена за дата 25.12.2012 год., поради което позоваването на първоначалния погасителен план е неуместно, дори да би било направено своевременно.

С оглед изхода на спора, на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв. на основание чл. 9 ал. 3 от Наредба за адв. в.ия.

Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 687 от 17.11.2014 год. по т. д.№ 990/2014 год. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма] и М. Й. М. да заплатят на [фирма] сумата 500 лв. (петстотин лева) на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.