ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 536
[населено място] 23.02.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, първо търговско отделение, пети състав, в закрито заседание на пети февруари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова търговско дело № 2339 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Го Грил“ ООД против решение № 634/05.03.2025г. по т. д.№ 501/2024г. на Апелативен съд – Варна, в частта му с която е отменено решение № 248/18.04.2021 г. по т. д.№ 98/2021г. на Шуменски окръжен съд, като са отхвърлени предявените от касатора против „Аврора 11“ЕООД обективно съединени искове: 1/ с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за сума над размера от 10 604,44 лева и до присъдената от първоинстанционния съд сума от 18 604,44 лева - незаплатена цена на доставени от ищеца на ответника стоки, съгласно фактури, индивидуализирани в диспозитива на съдебното решение и 2/ с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за дължима неустойка за забава в издължаване на главниците по първия иск, в размер на 40 386,59 лева.
Касаторът оспорва допустимостта / насетне – в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК – нищожността / на въззивното решение, поради вътрешно противоречие в постановения диспозитив, поради което не става ясен обекта на отхвърлителното му решение. Оспорва правилността му, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, досежно извода, че договорената между страните по спора неустойка в чл. 3, ал. 7 / наименована „наказателна лихва„ /, в размер на 0,3 % върху размера на неиздълженото в срок за всеки ден забава, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Страната намира, че съдът не е съобразил всички присъщи функции на неустойката - обезщетителна, обезпечителна, но и санкционна, като мотивите му се изчерпват с несъстоятелното съпоставяне на размера й с размера на очакваните от неизпълнението вреди, сведени до размера на законната лихва върху дължимите главници. Касаторът намира, че мотивирането на въззивния съд е в разрив със задължителните указания в ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и формирана практика на касационна инстанция, според която, преценката за действителността на неустоечна клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно договореното, ирелевантна на което е продължителността на забавата на длъжника / в хипотезата на неустойка за забава /, като размерът й не може да бъде сведен до точния размер на вредите от неизпълнението, тъй като това би обезсмислило санкционната й функция. Страната сочи, че въззивният съд не е мотивирал решаващия си извод за нищожност на неустойката с всички възможни, преценими вкл. съобразно преждеупоменатото ТР, критерии, макар формално да е изброил такива. Като такива касаторът намира, че е следвало да се отчетат: липсата на друго обезпечение за вземанията на ищеца; продължителното неизпълнение на различни по съдържание договорни задължения – за продажна цена на стоки и консумативи, франчайз такси и пр.; спецификата на договора – не обикновена покупко-продажба, а франчайз, при който ответникът е получил правото да ползва обекта, обвързано в пакет с други права – върху индустриална и интелектуална собственост, въз основа на направени от франчайзодателя огромни инвестиции – във финансов и човешки ресурс, време и репутация да налага на пазара развит бизнес модел за снабдяване, организация, пласмент, ноу-хау и пр.. Съответно, задължението на ответника в случая, в обезщетяване неизпълнението на което се претендира неустойката, не се свежда до задължение за заплащане на продажната цена на доставени му стоки и консумативи и франчайз възнаграждение, а до неизпълнение на задължението „за поддържане на работещ бизнес модел„ / чл. 3, ал. 5 от договора /. Неизпълнението на ответника води до значително по-големи вреди от размера на пропуснатите лихви за забава върху паричните вземания, доколкото ищецът осигурява функционирането на бизнес-модела / за което, впрочем, е договорено дължимото от франчайзополучателя – ответник месечно възнаграждение от 4 % от брутните приходи на обекта, съгласно чл. 3, ал. 5 от договора /.
Касаторът се позовава и на допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, свързани с непълния доклад на първоинстанционния съд, с което била накърнена защитата му. Това нарушение – в частност неразпределена доказателствена тежест относно установяване действителността на неустоечната клауза, както и за обстоятелства по иска, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД - не е преодоляно от въззивния съд, с даване на надлежни указания. Според касатора, въззивният съд е дължал нов доклад по делото, с даване указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия в защита на тезите си. Навежда и доводи против мотива на съда, евентуален спрямо решаващия му - за нищожност на неустоечната клауза, че ако би била дължима неустойка е недопустимо присъждането на законна лихва върху същата, за периода от предявяването на исковата молба и до изплащането й.
Ответната страна – „Аврора 11“ЕООД - не е депозирала отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверка на касационната жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, предвид търговския характер на делото, настоящият състав установи частичната й недопустимост - с предмет въззивното решение, постановено по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за осъждане ответника да плати цената на доставени му стоки, съгласно фактури, индивидуализирани в диспозитива на първоинстанционното решение. Цената на този иск / ако би бил приет като един, на основание сключения между страните договор за франчайзинг № 16017/01.05.2016г., в качеството на договор с продължително изпълнение, а на още по-голямо основание - ако се приеме, че вземането по всяка отделна фактура обуславя самостоятелен иск / е в размер на 18 523,19 лева – под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по търговски дела. Следвателно, в тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, по иска с правно основание чл. 92 , ал. 1 ЗЗД, настоящият състав съобрази следното:
По силата на сключения между страните договор за франчайзинг № 16017/01.05.2016г. ищецът „Го Грил„ ООД / франчайзодател / отдава на ответника „Аврора 11“ ООД / франчайзополучател / правото и му възлага задължението да осъществява продажби, в павилион скара - бира с търговската марка/име „Go Grill“, за нов 7-годишен период, в съответствие с наложения в търговската практика на франчайзодателя бизнес модел и съобразно детайлно уговорени в договора условия на ползването. Съгласно чл. 1, ал. 5 от договора, франчайзополучателят може да се ползва от правата по настоящия договор единствено за продукти, закупени от франчайзодателя или от посочени от него търговци, подробно описани в анекс към договора. За поддържането на работещ бизнес модел франчайзополучателят заплаща на франчайзодателя ежемесечно възнаграждение от 4 % от брутните приходи на обекта / чл. 3, ал. 5 /, което се превежда по разплащателната сметка на франчайзодателя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, за пакета права върху обекти на интелектуална и индустриална собственост, за функционирането на бизнес модела, страните имат сключен отделен договор, за предоставяне на лиценз в полза на франчайзополучателя, сключен на 21.09.2012 г., по който е платено отделно възнаграждение от ответника. За всички просрочени задължения франчайзополучателят дължи наказателна лихва от 0,3 % от първоначалната сума, за всеки ден забава, до пълното погасяване, като изплащането на наказателни лихви е с приоритет пред всички останали задължения / чл. 3, ал. 7, чл. 13 /. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, франчайзополучателят разполага с депозитна сметка у франчайзодателя, в размер на 14 000 лева. Депозитът служи като гаранция и източник за погасяване на необслужвани задължения на франчайзополучателя, изброени в чл. 3, ал. 3 от договора, между които и задълженията от вида на процесните, вкл. за франчайз възнаграждение / чл. 3, ал. 5 / и наказателни лихви върху просрочени задължения / чл. 3, ал. 7 /. От депозитната сума се приспада и размера на годишната амортизация на предоставеното съоръжение / чл. 4 / .
С нотариална покана, връчена на ответника на 07.05.2020г., ищецът е прекратил договора, на основание чл. 25, ал. 3 и ал. 4 от същия: поради неизпълнение задължения на ответника по чл. 13 вр. с чл. 3, ал. 4 и ал. 5 – заплащане цената на доставени от ищеца стоки и консумативи и на дължими франчайз възнаграждения, ведно с начислените наказателни лихви за забава в издължаването им.
Фактурите, неизплатени суми по които твърди ищецът, са за доставени от него на ответника хранителни стоки, консумативи, както и за дължимо франчайз възнаграждение, съгласно чл. 3, ал. 5 от договора. Размерът на неиздължените суми, съгласно основанията в посочените фактури, е установен със заключение на СИЕ, както и размера на дължимата неустойка по чл. 3, ал. 7 от договора, съобразно периодите на забава, от който размер ищецът предварително / при формиране цената на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД / е приспаднал, в съответствие с чл. 3, ал. 7 вр. с чл. 3.2 и чл. 3.5 от договора, остатък от заплатения, съгласно чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от договора, депозит в размер на 8 000 лева.
С отговора на исковата молба, наред с други възражения / за предходно на предприетото от ищеца разваляне на договора от негова страна, поради виновно неизпълнение задължението на ищеца за доставяне на качествена и годна стока, за функционирането на обекта и за изтегляне на нереализираната такава /, ответникът е противопоставил и възражение за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Твърди и постигнато с ищеца споразумение, че последният ще доставя стока на обекта само след извършено авансово плащане от страна на ответника, т. е. че доставките, съгласно предявените фактури, са и в разрив с постигнатото споразумение.
Първоинстанционният съд е уважил исковете, като е счел за недоказани възраженията на ответника, вкл. е споделил нищожност на клаузата за неустойка. Съпоставяйки размера на законната лихва за забава върху просрочените задължения, който надхвърля 9 пъти размера на претендираната неустойка и акцентирайки на санкционната функция на същата и на спецификата на възникналите от правоотношението права и задължения на ответника, отчитайки обезпеченост с неустоечната клауза на изпълнението на различни по съдържание задължения на франчайзополучателя, продължителността на срока на неизпълнението, респ. обусловеността на големия размер на неустойката единствено от бездействието на длъжника, съдът е приел, че същата не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не е недействителна, като противоречаща на добрите нрави.
Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, споделяйки нищожност на неустоечната клауза на чл. 3, ал. 7 от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. За да обоснове този си извод, съдът е изброил за приложими в случая критерии, съгласно ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС: естеството и вида на неустойката - парична, мораторна; вида на обезпеченото задължение – парично; съотношението между размера на неустойката и размера на очакваните вреди. Съдът приема, че размера на очакваните вреди не би бил съществено различен от размера на законната лихва върху паричната стойност на дълга и доколкото размера на неустойката е 9,26 пъти по-висок от размера на законната лихва, в качеството й на предвидима вреда, то договорената неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и води до неоснователно обогатяване на ищеца. Споделен е и евентуалния довод, че дори да би била действителна договорната клауза за неустойка, е недопустимо присъждането на законна лихва върху размера на същата / присъждане на лихва върху лихва за забава, водещо до анатоцизъм /.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа нищожност на въззивното решение / по съображенията, с които се поддържа недопустимост в касационната жалба – вътрешно противоречие и неяснота на диспозитива му /, като в евентуалност се предявява очевидна неправилност – самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – доколкото видно от мотивите на решението нищожността на неустоечната клауза е преценявана спрямо размера на законната лихва за забава, като сигурна и предвидима вреда от неизпълнението, каквото ограничение лишава неустойката от присъщата й санкционна функция.
Формулирани са и следните въпроси: 1/ Допустимо ли е страните да договарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения и тяхната свобода ограничена ли е от чл. 10, ал. 2 ЗЗД, както и до каква степен и при какви предпоставки може съдът да прогласява за нищожна неустойка за забава за плащане на парично задължение, поради уговаряне на размер по-висок от размера на законната лихва ? ; 2/ Допустимо ли е да се уговори неустойка за забавено изпълнение на парично задължение между търговци, над размера на законната лихва, предвид присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции ?; 3/ Допустимо ли е размера на очакваните вреди от неизпълнение на парично задължение да е съществено различен от този на законната лихва ? В случай, че размера на очакваните вреди е свързан и произтича от комплексност на отношенията, допустимо ли е този размер да бъде приравняван само на законната лихва ? ; 4/ Освен обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, може ли да има и санкционна функция и поради този й смесен характер да не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, в хипотеза на забавено изпълнение на парично задължение ? – допълнителния селективен критерий по тези въпроси се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с ТР № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК – т. 3, както и с приетото в решения по т. д.№ 894/2014г., гр. д.№ 611/1999г. на ІІ г. о., гр. д.№ 315/2005 г. на ІІ г. о., гр. д.№ 408/2005г. на ІV г. о. , т. д. № 333/2011г. ; 5/ Допустимо ли е при прогласяване нищожността на клауза за неустойка за забавено изпълнение на парични задължения, като единствен критерий да бъде взет размера на очакваните вреди ?; 6/ Следва ли при преценка за нищожност на клауза за неустойка за забавено изпълнение на парични задължения, съдът да вземе предвид, че уговорената неустойка се дължи за различни форми на неизпълнение на договора, осъществени поради недобросъвестното поведение на длъжника ?; 7/ При преценка дали неустойката между търговци противоречи на добрите нрави, следва ли да се вземе предвид естеството и вида на неустойката и дали допуснатото неизпълнение е пълно или частично ? – въпросите се обосновават в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с преждепосоченото ТР, в евентуалност – с позоваване на критерия на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 8/ При преценка за валидността на неустоечна клауза, от гледна точка на накърняване на добрите нрави, съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени / заявени и установени / по делото отношения между страните, равнопоставеността им, насрещните престации и др. ?; 9/ Следва ли съдът да обследва характера на договора, в случая – договор за франчайз, при обследване на възражение за прекомерност между търговци и да обсъди неизпълнението на кои задължения обезпечава ? ; 10/ Следва ли съдът да обсъди, при договор за франчайз, характера на задълженията, за които е уговорена неустойката и да обследва техния произход, философия, изпълнение, свързано с функционирането на един бизнес модел с огромна инвестиция, какъвто е франчайз модела на „Го Грил„ ООД и в който са инвестирани време, интелектуална собственост, обучение на персонал, ноу хау, рецепти – ноу хау и които, в своята съвкупност, правят възможно функционирането на задълженията между страните, без да ги приравнява само и единствено до неизпълнение на парични задължения ? – и тук се сочи ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, както и противоречие на приетото от въззивния съд с решения по т. д.№ 3633/2014г. на І т. о., т. д.№ 3550/2015г. на ІІ т. о., гр. д.№ 2559/2016г. на ІV г. о. на ВКС , в евентуалност се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 11/ При преценка за нищожността на неустойка за забавено плащане, следва ли да се вземе предвид продължителността на неизпълнението на длъжника, при формиране на крайния размер на неустойката ? – допълнителният селективен критерий се обосновава отново с преждепосоченото ТР и с решение по т. д.№ 818/2009г. на ВКС, в евентуалност – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ; 12/ Може ли да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че размера на дължимата неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди?; 13/ Допустимо ли е да се уговори неустойка за забавено изпълнение на парично задължение между търговци, над размера на законната лихва, предвид присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции ? ; 14/ Допустимо ли е размера на очакваните вреди от неизпълнение на парично задължение да е съществено различен от този на законната лихва ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с решения по т. д. № 818/2009г. , т. д.№ 1056/2009 г. на І т. о., гр. д.№ 3238/2018 г. на ІV г. о. ВКС, както и в евентуалност – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ; 15/ Следва ли първоинстанционният съд да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти и за кои от тях не се сочат доказателства, в конкретния случай бланкетно разпределената доказателствена тежест, като липсва надлежно разпределена доказателствена тежест, с ясни указания към страните по направеното възражение за нищожност на неустоечната клауза, предвид различния характер на уговорената главница – на неплащане на доставена стока и консумативи, за неизпълнение в срок на задължението за възнаграждение в размер на 4 % от брутните приходи / франчайз възнаграждение / ? - допълнителният селективен критерий се обосновава с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС ; 16/ Длъжен ли е въззивният съд, в мотивите си да се произнесе по спорния предмет, след като приложи самостоятелна преценка на всички събрани доказателства, на твърденията и възраженията на страните от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и поотделно и да разгледа всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба? – допълнителният селективен критерий се обосновава със задължителна съдебна практика - т. 19 на ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална такава – решения по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., гр. д.№ 5188/2015 г. на ІІ г. о., т. д.№ 1106/2010 г. и т. д.№ 823/ 2010 г. на ІІ т. о. на ВКС.
По довода за недопустимост / нищожност на въззивното решение:
Касаторът поддържа неяснота на постановения отхвърлителен диспозитив, която предполага възникнал за него правен интерес от тълкуването му, по реда на чл. 251 ГПК, каквото не е поискано. Отделно от това, налице е такава неяснота единствено по отношение претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, конкретно относно това сумата от 8 000 лева / размера на гаранционния депозит / от кои задължения на ответника е приспаднат, доколкото са изброени всички процесни фактури. Касационната жалба срещу решението в тази му част, обаче, е недопустима, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК, като за приложението на разпоредбата е без значение вида на порока на атакуваното решение и дали същият води до нищожност/недопустимост или до неправилност. В частта по претенцията с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, диспозитивът на съдебното решение е напълно ясен – отхвърлена е изцяло, в частта, в която е била уважена от първоинстанционния съд - 40 386,59 лева / при предявен от ищеца иск за 41 285,04 лева, като размерът е формиран с предварително приспаднат от ищеца гаранционен депозит от 8 000 лева, в съответствие с клаузите на договора, за приоритетно погасяване на наказателни лихви – чл. 3, ал. 7, пр. второ /. Правилността на произнасянето на въззивния съд по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с оглед посочената договорна клауза и принципа за диспозитивното начало в процеса, е извън обхвата на допустимия касационен контрол.
Касационният контрол не следва да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Решаващ за правния резултат мотив на въззивното решение е преценката, че от забавеното изпълнение на ответника не следват съществено по-големи от законната лихва за забава вреди, а размерът на договорената неустойка за ден забава надхвърля 9 пъти размера на законната лихва за забава. В хода на първоинстанционното производство, както и с отговора на въззивната жалба на ответника, ищецът не е въвел обстоятелства – предмет на формулираните осми и десети въпроси, за преценка обвързаността на точното / навременно / изпълнение на ответника, на различните по вид задължения – франчайз възнаграждение и цената на доставени му стоки и консумативи, върху които е начислима неустойката за забава - с поддържането от ищеца на бизнес модела – обект на франчайза. Навеждат се основно доводи за вече понесени значителни разноски за създаването му, които би следвало да намерят отражение във формирането на насрещната престация на франчайзополучателя – цената на отдаденото му ползване, но нямат отношение към тепърва произтичащи вреди от забавата. При това, досежно предоставени от ищеца права върху обекти на индустриалната и интелектуална собственост, включени в бизнес модела, страните са обвързани от друг договор, по който ответникът е заплатил самостоятелно възнаграждение. В хода на първоинстанционното производство и с отговора на въззивната жалба на ответника ищецът се позовава единствено на обичайната търговска практика, макар същата – в аспект на договорения конкретен процент от 0,3 % на всеки ден от забавата – да е спорна / вж. решения по т. д. № 1399/2015 г. на ІІ т. о., т. д.№ 1704/2015 г., т. д.№ 4386/2013г. на ІІ т. о., т. д. № 2306/2021 г. на І т. о. ВКС /. Съгласно приетото в ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, преценката за действителността на неустойката се извършва спрямо конкретните факти във всеки отделен случай. Единствено от мотивите на въззивното решение е неизводима очевидна неправилност на извода на съда, че вредите от забавата не биха били в съществено по-голям размер от законната лихва за забава / мотив различен от отказа да се съобразява санкционна функция на неустойката /. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилността, следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване / в случай, че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика /. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен, поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Първият от въпросите / в една част /, както и вторият и третият - напълно идентични с въпроси 13 и 14 от изложението, не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като изхождат от тезата на касатора, че въззивният съд е отрекъл действителност на всяка неустоечна клауза, за санкциониране забавеното изпълнение на парично задължение, която надхвърля размера на законната лихва / чл. 10, ал. 2 ЗЗД /. Такъв решаващ мотив въззивният съд не е изложил, споделяйки че вредите от забавено изпълнение на парично задължение могат да надхвърлят, но едва ли съществено – в конкретния случай, размера на законната лихва, като сигурна и предвидима вреда, макар и без да е посочил фактите, на които основава извода си за „несъщественост„. Същото се отнася и до трети въпрос: съдът не е отрекъл възможност за вреди, надхвърлящи размера на законната лихва, стига съществено да надвишават същия. Макар да ползва формулировка на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд, както и самото ТР, имат предвид вида на възможни, бъдещи вреди от неизпълнението, а не конкретния им размер, след като нищожността се преценява към момента на сключване на договора. В друга част, първият от формулираните въпроси е фактологичен, не позволява общовалиден отговор по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, вкл. на друга правна норма или правен принцип, извън конкретиката на спора и преценимите, релевантни за случая критерии. Неудовлетворяването на общия, изключва необходимостта от коментар на допълнителните селективни критерии по тези въпроси / 1, 2, 3, 13 и 14 /.
Не удовлетворяват общия селективен критерий и четвърти, пети, шести и седми въпроси, тъй като: 1/ въззивният съд не е отрекъл санкционна функция на неустойката, съобразима при преценка за действителността на неустоечна клауза, ведно с останалите й обезпечителна и обезщетителна функции / четвърти въпрос /; 2/ не е споделил размера / визирайки вида / на очакваните вреди, като единствен критерий, изброявайки и други, макар без анализ на конкретното им приложение в случая, за обосноваване извода за нищожност /пети въпрос/, но по значимостта на поддържаните от касатора също липсва обосноваване, в относимост към нищожността / а не прекомерността / и към конкретния вид неустойка – мораторна, за парично вземане / липса на друго обезпечение; неизпълнение на различни видове задължения, продължителност на неизпълнението, спецификата на договора /; 3/ спорът касае една единствена форма на неизпълнение - забавено, поради което въззивният съд не е имал основание да преценява други форми на неизпълнение – в качествено или количествено отношение, пълно или частично, като същевременно се е произнесъл в съответствие с вида на неустойката – за забавено изпълнение на парично задължение / шести и седми въпроси /.
Осми и десети въпроси са предпоставени от касационния довод на ищеца, че преценявайки действителността на неусточната клауза съдът не е съобразил спецификата на договора, комплексния характер на възникналото между страните правоотношение и качеството на ответника, като притежател на предоставен му от ищеца лиценз / чл. 3, ал. 1 /, включващ и права върху обекти на индустриална и интелектуална собственост, за чието придобиване и поддържане, както и в цялост – за функционирането на бизнес модела - обект на франчайза, ищецът е направил значителни инвестиции и генерира непрекъснато значителни разходи. Част от релевираните факти биха могли да имат отношение към обхвата на възможни вреди от забавеното изпълнение на ответника, отчитайки самостоятелния възмезден договор между страните, за предоставен от ищеца на ответника лиценз на права върху обекти на индустриалната и интелектуална собственост на ищеца, включени в бизнес модела – чл. 3, ал. 1, както и че именно за поддържането на бизнес модела от ищеца е дължимо франчайз възнаграждението по чл. 3, ал. 5 – договорената самостоятелна възмездност на тези права изключва възможността за повторното им ползване, като самостоятелно основание за генериране на вреди, различни от тези от забавеното им изпълнение. Еднозначен отговор на така формулираните въпроси, обаче, е изключен, извън конкретиката на спора. Фактологичният характер изключва характеристиката им на правни въпроси, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Впрочем, в този смисъл е и цитираното, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС – т. 3 - за съобразяване на фактите и обстоятелствата във всеки конкретен случай. Дали въззивният съд е съобразил всички възможни и релевантни в конкретния случай обстоятелства е въпрос по правилността на въззивното решение, предмет на друга фаза от развитието на касационното производство.
Девети въпрос отново не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като се отнася до преценка за прекомерност – между окончателния размер на формираната неустойка и размера на действително установените вреди, каквато не се извършва при преценка за действителност на неустоечна клауза, а по възражение за намаляване на неустойката, поради прекомерност - недопустимо между търговци / чл. 309 ТЗ /. Такава преценка не е извършил и въззивният съд, сравнявал размера на припадащ се за ден забава процент от законната лихва за забава на годишна база, спрямо договорената от страните - 0,3 % на ден. По същите съображения не удовлетворява общия селективен критерий и единайсти въпрос: достигнатият размер на неустойката, като функция от продължителността на бездействието на длъжника, не е съобразяван при преценката за нищожност на неустойката.
Дванайстият въпрос е правно несъстоятелен, тъй като въвежда факта на неизпълнението, като преценим към нарушение на добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, както и защото визира съпоставимост на „претърпените„, а не на очаквани, предполагаеми вреди. Както се посочи в предходния параграф, въззивният съд не е ползвал, като критерий при преценка за действителността на неустоечната клауза, размера на действително претърпените вреди, с прилагане на неустоечната клауза – 48 386,59 лева / преди приспадане на остатък от гаранционна сума по чл. 3 от договора, в размер на 8 000 лева /.
Петнайсти въпрос би удовлетворил общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в случай че решаващият извод на въззивния съд, за отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, бе обоснован с недоказаност на факти и обстоятелства, за които ищецът носи доказателствена тежест. Впрочем, заявеният в касационната жалба кореспондиращ довод е напълно формален, не сочи значимите факти и обстоятелства, които – ако му бе надлежно указано – ищецът би ангажирал в обосноваване основателността на иска си. Съгласно т. 2 на цитираното, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, неизготвянето или изготвянето на непълен доклад по делото от първоинстанционния съд не предполага само по себе си изготвянето на прецизен доклад от въззивния съд, освен при визираните в ТР предпоставки. В хипотеза като настоящата, при която въззивното производство не е инициирано от касатора, е приложим пар. 2 от т. 2 на ТР, според която: “ Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства„. В случая не е налице погрешна правна квалификация на спора.
Шестнайстият въпрос, като относим към правораздавателната дейност на всеки съд, би удовлетворил изискването за правен, в случай на въведени касационни доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Извън нарушението - предмет на предходния / 15-ти / въпрос – касаторът не е посочил друго, при това съществено – обусловило правния резултат – съдопроизводствено нарушение на съда. Това е достатъчно да се приеме, че отговор на този въпрос не е от значение за произнасянето на съда, ограничено - съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК - до въведените касационни доводи за неправилност.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК, касационната жалба на „Го Грил“ ООД против решение № 634/05.03.2025г. по т. д.№ 501/2024г. на Апелативен съд – Варна, в частта му, с която, след частична отмяна на решение № 248/18.04.2021г. по т. д.№ 98/2021г. на Шуменски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от дружеството против „Аврора 11“ ЕООД иск, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за разликата над размера от 10 604,44 лева и до присъдената от първоинстанционния съд сума от 18 604,44 лева - незаплатена цена на доставени от ищеца на ответника стоки, консумативи и дължимо франчайз възнаграждение, съгласно фактури, индивидуализирани в диспозитива на съдебното решение.
Определението, за оставяне касационната жалба частично без разглеждане, подлежи на касационно обжалване с частна жалба, в едноседмичен срок от уведомяване на страната, пред друг състав на Върховен касационен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 634/05.03.2025г. по т. д.№ 501/2024г. на Апелативен съд – Варна, в частта му с която, след отмяна на решение № 248/18.04.2021г. по т. д.№ 98/2021г. на Шуменски окръжен съд в съотвтната част, е отхвърлен иска на „Го Грил„ ООД против „Аврора 11„ ЕООД, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 40 386,59 лева - дължима неустойка за забава, в издължаване на главниците по иска, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: