ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 790
гр. София, 19.02.2026 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 4550 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. А., действащ чрез процесуалния си представител адв. И. Д., срещу въззивно решение № 964 от 10.07.2025 г., постановено по в. гр. дело № 1102/2025 година по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 375/19.01.2025 г., постановено по гр. д. № 1021/2022 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявеният от Д. Т. А. срещу Т. Н. И. иск с правно основание в чл. 19 ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 22.01.2018 г. за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор с административен адрес: [населено място] район „Студентски“ [улица], с площ 550 кв. метра.
В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС като формулира следните въпроси:
1. Може ли да се приеме, че възражения за прогласяване на нищожност на договор на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД по искове по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, са основателни, само защото лицето подписало предварителния договор е било с влошено зрение; следва ли да се приеме също, че лица с липсващо или силно увредено зрение не могат да формират воля и да сключват валидни правни сделки, съответно, ако се приеме, че зрението е съществен елемент от волята, в каква степен следва да е увредено зрението, за да се приеме, че лицето не би могло да формира воля, а в случай, че евентуално увреждане е в степен, която позволява на лицето да пише и подписва други документи към датата на подписване на съответния договор и след този момент, следва ли да се приеме, че лицето може да формира такава?
2. Следва ли да се приеме, че е налице липса на съзнателно вътрешно волеизявление - „съзнавано несъгласие - без намерение за обвързване, при положение, че волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но една от страните е подписала предварителния договор при влошено зрение, в случай че по делото е установено, че страната разбира свойството и значението на постъпките си, може да пише и подписва и е подписвала и много други документи в същия или сходен период, вкл. такива с нотариално удостоверяване на подписа?
3. В случай, че някоя от страните по писмен /предварителен/ договор е имала влошено зрение, но в степен, която й е позволявала да пише и да подписва документи, вкл. други договори за разпореждане с недвижими имоти, които притежава, да дава и подписва писмени показания, пълномощни и др., може ли този факт да се квалифицира като „съзнателно несъгласие за сключване на договора, „сключване без намерение за обвързване или следва да се квалифицира като действие на дееспособно лице, или на лице което е формално дееспособно, но към момента на сключване на договора не може да разбира или ръководи действията си по смисъла на чл. 31 ЗЗД?
Сочи се противоречие със следната практика на ВКС: Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по тълкувателно дело № 5/2020 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК, решение № 1561 от 27.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 806/1999 г., решение № 143/16.12.2019 г., постановено по гр. д. № 2729/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о., ВКС решение № 59/24.07.2013 г., постановено по гр. д. № 392/2012 г. на ВКС, ГК, 4-то отделение; решение № 144/14.12.2018г., постановено по гр. д. № 5100/2017г. на ВКС, ГК, 3-то отделение.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното съдебно решение – чл. 280, ал. 2 ГПК.
Постъпил е отговор на касационната жалба от Т. Н. И. чрез С. И. Ц. – САК, в който отговор подробно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че СГС е бил сезиран с предявен конститутивен иск с правно основание в чл. 19, ал. 3 от ЗЗД от Д. Т. А. срещу Т. Н. И. за обявяване за окончателен на предварителен договор от 22.01.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот.
Апелативният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: на 22.01.2018 г. в [населено място] страните по делото са подписали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, собственост на продавача, срещу цена от 70 000 лв., при посочените в него права и задължения за всеки един от тях; в чл. 2.1.1 от договора е отразено, че при подписване на договора купувачът плаща в брой сумата от 35 000 лв., като задатък на осн. чл. 93 ЗЗД; за получаването на сумата е била изготвена и нарочна разписка от същата дата, според съдържанието на която продавачът Т. И. е декларирала, че е получила сумата от 35 000 лв. в брой от купувача по предварителния договор Д. А..
С оглед изслушаните графически експертизи по делото съдът е приел за установено, че подписите за „купувач“ и „продавач“ под договора, както и че подписът и името на автора му под разписката за получаване на сумата, са били изпълнени от лицата, сочени за техни автори, поради което е заключил, че предварителният договор е автентичен документ.
По спорния въпрос относно това дали при положения лично от нея подпис в договора и разписката, удостоверяваща получаването на сумата от 35 000 лв. като задатък по същия, ответницата Т. И. е изразила валидно съгласието си за сключването на сделката при сочените в нея права и задължения за всяка една от страните, вкл. е получила отразената за платена като задатък сума, съдът е коментирал изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-психиатрична експертиза. Приел е, че същата е дала еднозначен отговор, че към момента на подписване на обсъждания предварителен договор Т. И. не е страдала от психично разстройство /от такова не страда и към момента на освидетелстването й по време на процеса/, което по същество да нарушава способността й да осъзнава свойството и значението на извършваното от нея, както и да ръководи постъпките си.
Въззивният съд е отбелязал, че според вещото лице обаче състоянието на ответницата към 22.01.2018 г. е доминирано от затруднения в ежедневието при драстично увредено до отсъстващо зрение /наложило оперативна интервенция две години по-късно - 28.02.2020 г./ и приемане на предложения за грижа и подкрепа. Посочил е, че това й състояние е определено от експерта като „на безпомощност “ /сензорна депривация/, при което прочитането на текстове от предварителен договор е било възпрепятствано напълно и е могла да стане лесен обект на манипулация при изчитане от други лица. Горният извод, според въззивния съд, е обоснован и от установеното при освидетелстването на въззиваемата, че тя никога не е желаела да напуска имота си, а е настоявала за подобрения в него и/или допълнителна грижа.
Съдът е посочил, че аргументи за извода си в горната насока експертизата е почерпила от данните за ответницата, съдържащи се представените документи от дома за стари хора “Дълголетие“, където последната е пребивавала за периода от 22.10.2018 г. - 08.11.2019 г. /т. е. след подписване на процесния договор/ , според които Т. И. не се е адаптирала в дома и не се е вградила в новите условия там и по време на краткия й престой всеки ден е правела разходки до дома си, за да го наглежда.
Съдът е отбелязал, че в представената оценка на индивидуалния план за ответницата от дома, чрез социален работник Е. А. и директора в графа „необходимост от продължаване на услугата“ е отразено изрично, че освидетелстваната е силно привързана към имота си - разполага с дворно място и има овощни насаждения - малко стопанство, за което се грижи, и който посещавала ежедневно, независимо от престоя си в дома.
Друг аргумент в подкрепа на този извод съдът е извлякъл от ангажираните по делото писмени доказателства относно проведените няколко съдебни производства от Т. И., свързани със собствеността й по отношение имота, предмет на предварителния договор, а именно: между страните по делото се е развило и приключило друго съдебно производство по предявен иск със същото правно основание - това по гр. д. № № 5769/2019 г. по описа на СГС, прекратено с влязло в сила разпореждане от 03.09.2021 г. за връщане на исковата молба на Т. И.; така и гр. д. № 15607/2012 г. по описа на СРС, влязло в сила на 03.04.2018 г., с което е бил развален сключения от нея договор за прехвърляне правото на собственост върху имота срещу задължение за издръжка и гледане. Съдът е приел, че в посочените съдебни производства, независимо от интелектуалното си и юридическо ниво, ответницата е организирала защитата си по начин да охрани собствеността си по отношение на имота, на който изключително много държи.
Съдът се е позовал на коментарите в съдебно-психиатричната експертиза, че настъпилите възрастово и органично обусловени промени с лек когнитивен дефицит при Т. И. не възпрепятстват способността й да разбира свойството и значението на нейните и на околните действия и да се грижи за своите интереси, въпреки ниската юридическа култура и слабата подкрепа от страна на роднините си, но нейното физическото състояние, нуждата от подкрепа и увреденото зрение са основните фактори, позволяващи злоупотреба при разпореждането й с процесния имот.
Горният извод, според въззивния съд, не се опровергава от факта, че вкл. към 22.01.2018 г., а и към момента на освидетелстването й, ответницата е ориентирана в реалността и във вътрешната си проблематика - засилени и реално обосновани страхове за физическото си оцеляване, с правилен мисловен процес, без данни за психопатология и при наличен лек когнитивен дефицит и характеропатия с голяма давност. Съдът е посочил, че вещото лице психиатър е категорично, че подписването на предварителен договор и/или декларация за получена сума по договора, не би могло да се реализира, ако освидетелстваната би могла да се запознае в детайли със съдържанието на текста, въпреки ниската й юридическа култура.
Категорично е още, според въззивния съд, че предаването на сума от 35 хиляди лева в брой на ответницата - възрастна жена /към момента на сключване на предварителния договор на 86 г.,/ с увредено до отсъстващо зрение, без близки на нея свидетели, създава съмнение за манипулация, още повече, че самата ответница е заявила, че никога не е разполагала с такива средства. По отношение на последния факт съдът е акцентирал, че ищецът не е ангажирал други доказателства за установяване на факта за заплащане на сумата от 35 000 лева, вън от коментираните договор и разписка.
Заключението на вещото лице психиатър, според въззивния съд, изцяло се подкрепя и от изводите на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещото лице доц. д-р Д. Д. - специалист офталмолог, според която експертиза ответницата има заболяване на очите - катаракта на двете очи /тип сенилна нуклеокортикална/, която намалява централното зрение, а в по - късен етап и периферното зрение, като процесът е с бавно развитие - между 8 и 15 години; че към момента на освидетелстването й /експертизата е изготвена през м. юни 2024 г./ състоянието на лявото й око позволява прочитането на текст Times new roman 12 с използването на бресбиоптични очила; че при наличните данни относно извършената й операция през 2020 г. на лявото око за отстраняване на катаракта, както и от личния й преглед и изследването на наличните документи, изпълнени ръкописно от ответницата /вкл. тези от дом за възрастни хора „Дълголетие“ през 2019 г./ към 2018 година зрителната острота /най-важната функция на окото/ на ответницата е била не по-голяма от 0.3 на дясното око и 0.1 на лявото, което дава възможност за прочитане на главни букви и части от текста на предварителния договор, но не и свободен прочит на целия текст.
Въззивният съд е достигнал до извода, че към момента на сключване на процесния договор ответницата не е страдала от слабоумие или от душевна болест, които да й пречат да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си - т. е. от такива, които да са основание за поставянето й под запрещение и да опорочат волята й.
Същата обаче, макар и със запазена годност да разбира и ръководи постъпките си, според въззивния съд, е била в състояние „на безпомощност“ /сензорна депривация/, поради напредналата си възраст /86 г./ и липсата на реална подкрепа от близки хора /живее сама от дълги години/, вкл. е била с увредено зрение - прогресираща катаракта тип сенилна нуклеокортикална, препятстващо възможността й да чете свободно текстове с големина на шрифта, на който е изписан процесния предварителен договор като това й физическо и психическо състояние е препятствало възможността й да се запознае лично, като го прочете, с текста на този договор /била е в състояние за прочитане единствено на главните букви и части от текста на предварителния договор, но не и свободно целия текст/, респ. - със съдържанието му, и от там да изрази воля за обвързването си по него.
Съдът е коментирал още, че няма данни и твърдения, ответницата да е била придружавана от свои близък, който да й укаже подкрепа при запознаването със съдържанието на договора и неговите основни детайли, като й го прочете и разясни, вкл. който да е възприел предаването на сумата от 35 000 лв., като задатък по същия /поради размера на сумата самото й преброяване изисква добро зрение и сръчност/.
Предвид на всичко изложено въззивната инстанция е приела за безсъмнено установен фактът, че поради възрастта си, особеното й психо-емоционално състояние и влошеното й зрение въззиваемата не е могла да се запознае със съдържанието на процесния предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в неговата цялост и действителен смисъл, в т. ч. с неговия предмет, права и задълженията за страните по него и от там - да формира валидна воля за сключването му.
Въззивният съд е коментирал правната природа на института на липсата на съгласие, закрепен в чл. 26, ал. 2 ЗЗД, според задължителната практика на касационната инстанция /ТР № 1/07.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС и ТР № 5/ 30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК на ВКС/ като е посочил, че в първото от цитираните тълкувателни решения е прието, че липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и когато няма две насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления или тези волеизявления не се отнасят за един и същи предмет; като всяко основание за нищожност - липсата на съгласие, независимо от проявената форма, е тежък порок; той санкционира и двете страни по правоотношението, създаването на което е тяхна цел, макар по правило да не предпоставя вина и всеки може да се позове на него, а според задължителните постановки на второто от цитираните тълкувателни решения, липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение; волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” - без намерение за обвързване.
Съдът е достигнал до извода, обосновавайки го с посочените правни разрешения, че ответницата не е могла да се запознае със съдържанието на процесния договор в неговата цялост и смисъл - вкл. неговите предмет, права и задължения на страните, поради което макар дееспособна както към 22.01.2018 г., така и към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, същата е подписала договора без каквото и да е намерение да се обвърже по него.
Горният извод, според въззивния съд, следва от факта за липсата на знание от нейна страна за основните параметри на договора, който факт е препятствал формирането на вътрешно волево решение в насока да се обвърже с договора при посочените в неговия текст условия; ето защо в случая не се установява да са налице две насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления /на купувача и продавача/ за постигането на съгласие по клаузите на процесния договор, защото волеизявлението на ответницата-продавач не се е отнасяло за предмета на договора, тъй като същата не е могла да прочете текста му в неговата цялост, да възприеме съдържанието му и да формира воля за обвързването си по него.
Констатираните факти от анализа на доказателствата по делото относно: - възрастта и здравословното състояние на ответницата към релевантния момент - 22.01.2018 г. - на 86 г. в състояние „на безпомощност“ /сензорна депривация/, с установено очно заболяване на двете очи катаракта, довело до намаление на зрителната й острота съответно до 0,3 и 0,1 което дава възможност за прочитане на главни букви и части от текста на предварителния договор, но не и свободен прочит на целия текст и неговото осмисляне;- /привързаността й към единствения й недвижим имот до степен да не желае да се раздели с него при каквито и да е обстоятелства, независимо от лошите битови условия в него, констатирани от вещото лице психиатър, вкл. предоставените й възможности за настаняване в дом за възрастни хора или в жилище, предоставено й временно за ползване от трето за спора лице; - успешното провеждането на няколко предходни съдебни производства, свързани със собствеността по отношение на собствения й имот, единият от които все още не е бил приключил с влязло в сила съдебно решение към датата на подписване на процесния договор /гр. д. № 15607/2012 г. по описа на СРС/ обуславят еднозначния извод, според въззивния съд, че Т. И. не е имала представа за съдържанието на предварителния договор, който й е бил поднесен за подпис, респ. - за сключването на сделка като процесната, поради което и същата не е дала съгласие за нея.
Според въззивния съд липсата на съгласие от страна на продавача за сключването на процесния предварителен договор за покупко-продажба на имот предпоставя извод за нищожност на същия по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, а от там и за неоснователност на предявения иск за обявяването му за окончателен, доколкото нищожната сделка не е породила правните последици, целени с нея.
По изложените съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение се явява правилно и следва да се потвърди, а поради ненастъпване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените в условието на евентуалност защитни възражения, въведени от ответницата в процеса, въззивната инстанция не се е произнесла по тях.
При така установените данни касационната инстанция намира следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
Поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси са зададени в контекста на това кога една сделка следва да се приеме за нищожна поради липса на съгласие и какви обстоятелства са относими към този извод, поради което се обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Що се отнася до специалния критерий, визиран в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да се посочи, че практиката на ВКС, е многобройна, включително цитираната от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, както и установената в следните решения на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. 569/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 6/31.01.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ВКС, III г. о.; решение № 120/05.11.2012 г. по т. д. № 379/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о.
Въззивното съдебно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол с оглед необходимостта от преценка доколко същото е съобразено с правните разрешения в практиката на ВКС по посочения въпрос.
С оглед изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното въззивно съдебно решение следва да се допусне на касационно обжалване по посочения по-горе въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът следва да внесе държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 88.97 евро.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ :
Допуска касационно обжалване на въззивно решение № 964 от 10.07.2025 г., постановено по в. гр. дело № 1102/2025 година по описа на Софийския апелативен съд.
Указва на касатора Д. Т. А., действащ чрез процесуалния си представител адвокат И. Д., САК, със служебен адрес в [населено място], ул. ..................... № .........., ет. ............., ап. ................, да внесе по сметка на ВКС в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 88.97 евро и в същия срок да представи доказателства за внасянето й по номера на настоящото дело. В противен случай жалбата подлежи на връщане. След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване в о. з. или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: