ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 860
София, 24.02.2026 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. К. ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Н. Н. изслуша докладваното от съдия С. К. гражданско дело № 4436 от 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 12341/05.08.2025г., подадена от Б. Н. Ш., Ф. Б. Ш. и Е. Н. Ш., чрез процесуалния представител адвокат Г. Ч. от АК-София, срещу решение № 326/18.06.2025г. по в. гр. д. № 1157/2024г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, с която, след като е частично отменено и частично потвърдено първоинстанционното решение № 525 от 03.07.2024г. по гр. д. № 1397/2021г. на Благоевградския районен съд в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Е. Х. К. и Г. Х. Д. установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за прогласяване за нищожен, поради невъзможен предмет, на договор за дарение от 13.02.2006г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с вх. рег. № 613 от 13.02.2006г. от РС Разлог, извършено от дарителите Е. И. Ю. и Б. Г. Ю., в полза на дарените Е. Х. К. и Г. Х. Д., в частта, с която дарителите са дарили на дарените дворно място, представляващо УПИ VІІІ, с пл. № 1965, в кв. 89 по ПУП на [населено място], с площ за целия имот от 620 кв. м., графически изчислена, представляващо поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и в частта, с която са им дарили част от помещенията в избения етаж на сградата с идентификатор [№] по КККР на [населено място], изградена в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], които помещения са обозначени с № 2.1, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6 на скицата към заключението на вещото лице инж. И. Я. М., намираща се на лист 73 от въззивното дело и е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Е. Х. К. и Г. Х. Д. иск с правна квалификация чл. 34 ЗС за допускане съдебна делба на двуетажната къща в парцел V, пл. № 1371, кв. 113, описана в нотариален акт № 157, т. I, нотариално дело № 327 от 1981г. по плана на [населено място], одобрен със заповед № 2717 от 1967г., която представлява сграда 2МЖ в УПИ [№], пл. № 1965, кв. 89 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 19-0051 от 1990г., представляваща сграда с идентификатор 61813.758.277.1 в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-33 от 15.05.2006г. на началника на АГКК, както и иска за допускане съдебна делба на дворното място от 514 кв. м., представляващо УПИ [№], с пл. № 1965, в кв. 89 по ПУП на [населено място], с площ за целия имот от 620 кв. м., графически изчислена, представляващо поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] и са присъдени сторените по делото разноски.
В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени изцяло със законните последици. Касаторите поддържат, че общите наследодатели не са имали право да даряват цялото дворно място през 2006г. на децата на своя починал син (ответниците по делото), защото по този начин са били нарушени разполагаемата и запазената част на дъщеря им (ищцата Фиданка Ш.). Сочат, че макар ищцата да е пребивавала във Франция, чрез своите съпруг и деца, тя е владяла половината от дворното място от смъртта на наследодателката Е. Ю. до началото на делбеното производство и е придобила същото, поради което считат за неправилен изводът на въззивния съд, че след като дворното място принадлежало приживе на общите наследодатели, те законосъобразно са го дарили на ответниците, законни наследници на починалия техен син Х. Ю.. Твърдят, че незаконосъобразно е извършеното през 2006г. дарение и на общи части от сградата, каквито са зимничните и таванските помещения. Поддържат, че в нарушение на съдопроизводствените правила във възивната инстанция е приета нова експертиза, която макар и оспорена от ищците, е кредитирана от съда.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:
1.Като какво доказателство следва да бъде възприето заключението на вещото лице по назначената трета по ред СТЕ, касаеща едни и същи страни, един и същи предмет и едни и същи въпроси: необходимо, належащо, новооткрито доказателство, или абсолютно ненужно, създадено без правно основание с цел да измени хода на съдебното производство и обслужващо интересите на едната страна в процеса, а не на двете страни;
2.Тогава, когато вещото лице е дало противоречиви твърдения в няколко съдебни експертизи, касаещи един и същи предмет, въпроси на изясняване и заинтересовани страни, следва ли съдът при изписване на своя съдебен акт да стъпи само на дадените изводи в последната по ред експертиза, като игнорира изводите от останалите експертизи като доказателствен материал за обсъждането им поотделно и по съвкупност.
Касаторите поддържат, че приетото от въззивният съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 7 от 08.02.2012г. по гр. д. № 510/2011г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 374/22.11.2010г. по гр. д.№219/2010г. на ВКС, II г. о.; решение №679/13.01.2009г. по гр. д.№1496/2008г. на ВКС, II г. о., според които въззивният съд, като решаваща по същество инстанция, следва да направи самостоятелна преценка на целия събран по делото пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да достигне до своите правни изводи по съществото на спора. Навеждат довод, че въззивният съд изцяло е игнорирал две от изслушаните СТЕ и е възприел единствено третото, без при това да съобрази и обсъди противоречието между тях.
Поддържат, че при извършването на преценка на заключенията на вещите лица, които са противоречиви, въззивният съд е следвало да съобрази практиката на ВКС (решение № 79 от 12.07.2017г. по гр. д.№3244/2016г. на ВКС, IV г. о.) по приложението на чл. 172 ГПК, която считат, че може да бъде отнесена и към вещите лица.
Твърди се още, че въззивното решение противоречи и на задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР № 7/02.11.2012г., по тълкувателно дело № 7/2012г., ОСГК на ВКС; ТР № 1/2020г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 1 по описа от 2020г. на ВКС; ТР № 3/2014, постановено на 28 юни 2016г. от Общото събрание на ВКС по Тълкувателно дело № 3 по описа за 2014г.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. За неправилен считат извода на въззивния съд, че двамата общи наследодатели правилно са се разпоредили с дворното място, като са прехвърлили собствеността чрез дарение, без да бъде съобразено правото на запазена част, искането за което може да бъде упражнено и чрез възражение. За неправилен също така считат извода на въззивния съд, че помещенията в североизточната част на приземния етаж представляват самостоятелен обект, доколкото са преустроени, като посочва, че според данните по делото същите са само ремонтирани и в този смисъл не отговарят на изискванията за самостоятелен обект, тъй като нямат самостоятелен вход и функционалното им предназначение не е определено (във всички документи по делото същите са описани с предназначение „мазе“) и такова е било предназначението към момента на дарението. За неправилен считат и извода на въззивния съд, че след като зимничните помещения не били включени в предмета на осъществените сделки през 1975г. и 1981г., то общите наследодатели били запазили правото си на собственост върху самостоятелния обект на полуподземния етаж. Позовават се на обстоятелството, че през 1975г. наследодателите даряват втория етаж ведно с идеалните части от общите части на сградата, а през 1981г. продават първия етаж, ведно с идеални части от общите части на сградата. В този смисъл поддържат, че дарението, извършено през 2006г. е било фактически и правно невъзможно, тъй като дарителите даряват нещо, което вече са прехвърлили през 1975г. и 1981г.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответниците по касация Е. Х. К. и Г. Х. Д., чрез процесуалния представител адвокат А. Б. от АК-Б., изразяват становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Производството по делото е образувано по искова молба на Ф. Б. Ш. против Е. Х. К. и Г. Х. Д. като в хода на производството като ищци са конституирани и Б. Н. Ш. и Е. Н. Ш.. С исковата молба са предявени искове за прогласяване нищожност на договор за дарение, извършено от Е. И. Ю. и Б. Г. Ю. в полза на Е. Х. К. и Г. Х. Д. от 13.02.2006г. поради невъзможен предмет и искове за допускане до делба на недвижими имоти: 1. Двуетажна къща в УПИ [№], пл. № 1965, кв. 89 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 19-0051/1990г., с идентификатор [№] в ПИ [№] по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-33/15.05.2006г. на АГКК- [населено място]; 2. Дворно място от 514 кв. м., представляващо УПИ [№] с пл. № 1965 в кв. 89 по ПУП на г. Р., обл. Б. с площ за целия имот от 620 кв. м. графически изчислен, което дворно място представлява ПИ с идентификатор [№]; 3.„гараж” - постройка, с идентификатор [№], със застроена площ от 17,0 кв. м. и 4.проход, или тунел, с идентификатор [№], със застроена площ от 24,0 кв. м. Изложени са твърдения, че общият наследодател на страните Б. Г. Ю., б. ж. на [населено място], починал на 10.11.2015г. е оставил за свои наследници: Е. И. Ю. - преживяла съпруга, починала на 13.07.2018г., Фиданка Б. Ш. - дъщеря и Х. Б. Ю. - син, починал на 25.07.1989г. и оставил за свои наследници двете си дъщери: Е. Х. К. и Г. Х. Д.. През 1961г. с договор за покупко-продажба общият наследодател Б. Ю. е закупил от М. Г. А. дворно място, представляващо парцел IV, планоснимачен № 1034 в квартал 18 по плана на [населено място], като в нотариалния акт не била посочена площта на закупеното дворно място, след което построил в това дворно място двуетажната жилищна сграда. С нотариален акт № 157/08.06.1981г. родителите Б. и Е. Ю. продали на дъщеря си Ф. и нейния съпруг Н. Ш. първи етаж от построената от тях по време на брака двуетажна къща в парцел V, планоснимачен номер № 1371 в квартал 113 по плана на [населено място], със застроена площ от 106 кв. м. за сумата от 3000 лева, получена напълно и в брой, с условието продавачите да си запазят пожизнено правото да обитават северозападната стая от етажа, предмет на продажбата. Заявили са, че договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт от 13.02.2006г., общият наследодател и неговата съпруга - Б. и Е. Ю. са дарили на двете си внучки - Г. К. и Е. Д., деца на техния починал син Х. Ю., съответно: дворното място, представляващо УПИ [№] с пл. № 1965 в кв. 89 по ПУП на [населено място], ведно с целия избен етаж (мазе) и целия таван със съответните идеални части от общите части на сградата. Поддържали са, че при построяването на къщата били спазени всички изисквания на ЗТСУ (действал до 31.12.1999г.), поради което къщата била законно построена, респективно узаконена, а зимничните и тавански помещения, представлявали прилежащи части към всеки един от построените два етажа, всеки от който с площ от по 106 кв. м. Според ищците извършеното дарение през 2006г. от съпругата на общия наследодател, с което дарява на двете си внучки, деца на нейния син, целия приземен етаж, включващ зимничните помещения, целия тавански етаж, включващ таванските помещения и цялото дворно място, е нищожно. По отношение дворното място с площ от 620 кв. м., според ищците 106 кв. м. представлява застроена площ, което означава, че дворът е с площ от 514 кв. м., достатъчно пространство същият да бъде поделен между семействата на двамата наследници. Считат, че наследодателите не са имали законовото право да даряват в повече, отколкото и се полага по закон, както и не е законосъобразно да се даряват прилежащи части към общи части, тъй като същите по закон вървят заедно, а зимничните и тавански помещения представляват общи части на сградата, респ. прилежащи части към всеки един от самостоятелните етажи и нямат статут на самостоятелни обекти. Искане за намаляване на дарението и за възстановяване на запазената част от наследството в полза на Фиданка Б. Ш. в исковата молба не се съдържа.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са оспорили исковете. Оспорили са твърдението за невъзможен предмет на дарението. Заявили, че в приземния етаж, предмет на дарението, били обособени жилищни помещения и санитарен възел, както и складово помещение и същият се използвал за живеене. Оспорили са и исковете за допускане на съдебна делба. В тази връзка заявили, че на 10.03.1975г., Б. Г. Ю. и Е. И. Ю., са дарили на сина си (баща на ответниците) Х. Б. Ю. втори етаж и съразмерна част от общите части от двуетажната къща, построена на парцел пети, планоснимачен номер № 1371, в квартал 113 по плана на [населено място], при съседи: М. Ч., А. Х., В. В. и улица-н. а. за дарение № 193, том II, дело № 673/1975г., вписан в СП при PC Р., вх. рег. № 439/10.03.1975г., том 56, парт. книга-стр. 309. Посочили, че първи и втори жилищен етаж от процесната къща представляват самостоятелни обекти, като самостоятелните обекти (първи и втори етажи) в сградата са прехвърлени отделно от земята.
Първоинстанционният съд е прогласил нищожността на сключения на 13.02.2006г. договор за дарение поради невъзможен предмет ([жилищен адрес] ал. 2, предл. 1 ЗЗД), с който договор Е. И. Ю. и Б. Г. Ю. са дарили на ответниците дворното място, представляващо УПИ [№] с пл.№1965 в кв. 89 по ПУП на [населено място] (представляващо ПИ с идентификатор [№]), ведно с целия избен етаж (мазе) и целия таван на двуетажната жилищна сграда. Отхвърлил е иска за делба на двуетажната жилищна сграда (ПИ с идентификатор [№]), на дворното място (ПИ с идентификатор [№]), на построения в дворното място гараж (постройка с идентификатор [№]) и на изградения в дворното място проход или тунел (постройка с идентификатор [№]).
Така постановеното решение не е било обжалвано в частта, с която е отхвърлен искът за делба на гараж и проход, както и в частта, с която е прогласена нищожността на договора за дарение в частта за тавана на двуетажната жилищна сграда. В тези части решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.
По делото е установено, че ищцата Фиданка Б. Ш. и ответниците Е. Х. К. и Г. Х. Ш. са наследници по закон на общия им наследодател Б. Г. Ю., б. ж. на [населено място], починал на 10.11.2015г. С нотариален акт за покупко-продажба, вписан с вх. рег. №12/10.01.1961г. от РС - Разлог, наследодателят Б. Г. Ю. е закупил от М. Г. А. процесното дворно място, представляващо парцел IV, пл.№ 1034, кв. 18 по плана на [населено място], което дворно място сега е заснето като ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място]. Установено е, че в това дворно място е изградена от Б. Г. Ю. и неговата съпруга Е. И. Ю. процесната двуетажна жилищна сграда, като с нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с вх. рег.№439/10.03.1975г. от РС – Разлог, Б. Г. Ю. и Е. И. Ю. дарили на сина си Х. Б. Ю. втория етаж и съразмерната част от общите части от процесната двуетажна къща, построена ПИ с идентификатор [№]. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан с вх. рег.№279/08.06.1981г. от РС - Разлог, Б. Г. Ю. и Е. И. Ю. продали на дъщеря си Фиданка Б. Ш. и нейния съпруг Н. П. Ш. първия етаж от процесната двуетажна жилищна къща, който етаж е със застроена площ от 106 кв. м. и се състои от три стаи, хол и кухня. Н. Ш. е починал на 17.02.2022г., като е оставил за свои наследници преживялата си съпруга ищцата Ф. Ш. и децата си ищците Е. Ш. и Б. Ш..
С нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с вх. рег. №613/13.02.2006г. от РС - Разлог, Б. Г. Ю. и Е. И. Ю. дарили на внучките си ответниците Е. Х. К. и Г. Х. Д. процесното дворно място, представляващо ПИ с идентификатор [№], ведно с целия избен етаж (мазе) и целия таван със съответните идеални части от общите части на сградата, от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда.
В производството пред първоинстанционния съд са изслушани основна и допълнителна СТЕ. СТЕ е изслушана и в производството пред въззивния съд. Изслушани са и показания на свидетели за начина на ползване на процесния избен етаж и на дворното място.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е съобразил, че с ТР № 3 от 28.06.2017г. на ВКС по тълк. д. № 3/2014г., ОСГК, е направено разграничение на видовете невъзможен предмет. Посочено е, че фактическата невъзможност е налице тогава, когато предметът не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед на нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Изложени са съображения, че правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, като правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Посочено е, че правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или друг обект) е налице тогава, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност, като при възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост.
Прието е, че в тежест на страната, която претендира нищожността, е да докаже осъществяването на опорочаващия факт - че към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка предметът да възникне - да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било начин, както и, че ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или друг обект) не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелни обекти съобразно изискванията в действащия устройствен закон към онзи момент, то договорът не е нищожен поради невъзможен предмет.
Изложени са мотиви, че чл. 63, ал. 2 ЗС урежда признатата правна възможност на собственика на терена да се разпореди в полза на друго лице със собствеността само по отношение на вече построена, съществуваща постройка върху неговата земя, както и, на още по-голямо основание, да се разпореди и с отделни обекти в нея, какъвто е и процесният случай. Съобразено е, че след прехвърлянето, т. нар. „суперфициарна собственост“ има самостоятелно, независимо от това на терена, върху който е изградена, съществуване в гражданския оборот и като обект на право на собственост може да бъде предмет на разпоредителни сделки, без обаче това разпореждане да променя статута на терена като чужда собственост, а земята остава изцяло собственост на прехвърлителите. Прието е, че при разпореждане с целия обект на суперфициарна собственост или с части от него, не се засяга собствеността на чуждия терен, а доколкото от единия обект се обособява повече от един и се създава режим на етажна собственост, то общи части са само общите части на сградата при условията на чл. 40, ал. 1 ЗС. Посочено е, че за собствениците на земята, която последните са застроили с жилищна сграда, безспорно е налице възможността да прехвърлят собствеността на сградата или на самостоятелни обекти от същата, като запазят собствеността върху земята като в този случай законът допуска създаване на етажна собственост върху сградата, при която собствениците на етажи не са собственици на земята, тъй като същата не е обща част на такава етажна собственост - земята не във всички случаи е обща част, тъй като собствеността върху етажи или части от етажи може да бъде прехвърлена и без земята, съгласно предвиденото в чл. 63, ал. 2 ЗС.
Взето е предвид, че в конкретния случай земята, както и построената в имота жилищна сграда, са били собственост на наследодателите на страните и техни праводатели по сделки, но още през 1975г. те са се разпоредили в полза на сина си Х. Ю. с втория жилищен етаж, като не е посочено да се прехвърля и земя. Прието е, че прехвърлителите по този договор са запазили за себе си както първия етаж от сградата, така и земята, върху която същата е построена и с последващата сделка от 1981г. в полза на ищците е прехвърлен единствено самостоятелен обект в сграда, представляващ жилище на първия етаж от същата като липсва изявление за прехвърляне на земя, поради което и същата е останала в собственост на прехвърлителите Б. и Е. Ю., след което общите наследодатели, като собственици на УПИ, през 2006г. са се разпоредили със земята в полза на собствениците на втория етаж от сградата, които по наследяване от Х. Ю. към онзи момент са били ответниците по иска. Изложени са мотиви, че дори в дворното място да има сграда-индивидуална собственост, съществуваща по повод на допълващото застрояване, то теренът отново не изгубва самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата предназначение, т. е. пак не представлява обща част. Посочено е, че дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята, но когато в дворното място съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен собственик, или не е такъв, специалните правила по управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим при незачитане на правата му. Прието е, че ако се приеме, че съществува хоризонтална етажна собственост, то на още по-голямо основание земята не представлява обща част към сградите и може да бъде годен предмет на прехвърлителни сделки. Формиран е решаващ правен извод, че дарението на дворното място не е с невъзможен предмет след като земята няма ролята на обща част към сградата/сградите, а по волята на собствениците е разпоредена отделно от обектите в нея.
За недоказано е прието съществуването, както на правната, така и на фактическата невъзможност за възникване или съществуване на самостоятелния обект, находящ се в спорния избен етаж. Посочено е, че съгласно § 5, т. 39 ДР на ЗУТ, „обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР, като тази норма, с оглед на тълкувателния й характер, се отнася и за вече построените сгради. Съобразено е, че от гледна точка на обектите на правото на собственост, § 1, т. 1 ДР на ЗКИР определя „самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура“ като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. Посочено е, че при тълкуване на посочените разпоредби във връзка с чл. 39 ЗС се извеждат част от основните характеристики на „самостоятелния обект” на правото на собственост - обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му предназначение, както и възможността да се използва самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва, при което функционалното предназначение на имота във връзка с преценката за самостоятелния му характер не се определя от посоченото в кадастралната карта и то подлежи на установяване.
Съобразено е, че предмет на самостоятелно придобиване от трети лица, включително и от съсобственици на дворното място, може да бъде само такава част от жилищната сграда или от складовото помещение, която е обособена като самостоятелен обект или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект, и не е функционално свързана и обслужваща находяща се в съответното дворно място друга сграда, индивидуална собственост, като законът е предвидил различни хипотези на правото на собственост в зависимост от обектите и тяхното деление по видове и по различни критерии, но във всички случаи обектът трябва да бъде обособен като самостоятелен, т. е. да е отграничен от другите такива.
Прието е, че от неоспорените заключения на вещото лице (изслушани в производството пред първоинстанционния и въззивния съд) е установено, че спорният етаж не отговаря на изискванията за жилище, но от изслушаната пред въззивната инстанция СТЕ, е установено, че по-голямата част от процесния имот на практика представлява самостоятелен обект в сграда, който е годен предмет на прехвърлителни сделки - същият отговаря на изискванията на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, съгласно който това е обособена част от сградата или съоръжението, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. Посочено е, че според заключението на вещото лице същият е напълно отделен и разграничен от останалите обекти в сградата, като до него се стига чрез самостоятелен вход, обслужващ само него. Съобразено е също така, че според събраните по делото гласни доказателства обектът от построяване на сградата е използван като работилница и в него са били инструментите и материалите на праводателя на ответниците по иска Б. Г. Ю., като в тази работилница е работил и бащата на К. и Д. (Х. Б. Ю.), а едно от помещенията е било обособено като стая за почивка към работилницата. Взето е предвид, че свидетелите са заявили, че откакто сградата съществува този обект е съществувал и се е ползвал като работилница като към момента на обособяване на обекта като самостоятелен, цялата сграда е била собственост на Б. и Е. Ю., поради което съгласие за промяна в предназначението на етажа не е било необходимо да се търси от никого.
Прието е, че е налице техническо и конструктивно обособяване на обекта като самостоятелен, както и функционалното му разграничение от останалите обекти в сградата. Посочено е, че в действащата към момента на изграждането му и към настоящия момент нормативна уредба няма въведени изисквания за работилници от гледна точка на височина на помещения, осветеност и др., като вещото лице е пояснило в открито съдебно заседание, че констатираният на място обособен обект, предмет на спора, отговаря на изискванията за обект - работилница (ателие). По тези съображения е прието за доказано възражението на ответниците, че на място в спорния етаж съществува самостоятелно обособен обект, който може да бъде годен предмет на прехвърлителни сделки, поради което атакуваната сделка за него не е с невъзможен предмет.
Посочено е също така, че с обособяването на самостоятелния обект не се нарушават изискванията и нормите на законодателството, към момента на изпълнението му и към настоящия момент, по отношение на съществуващите в същата сграда жилища - съобразено е, че при изслушването вещото лице изрично е посочило, че всяко жилище в сградата разполага със складово помещение, което на практика е извън спорната площ - това са помещенията в избения етаж, които са обозначени като мазе № 1 (за ищците) и мазе № 2.2 (за ответниците) в скицата на лист 73 от въззивното дело и същите са извън процесния обект, като са обособени с отделни входове и обслужват всяко от жилищата в сградата.
За неоснователни са приети доводите на ищците, че обектът не е заснет като самостоятелен в КК, което доказвало липсата му като такъв. Посочено е, че отразяването в КК не е елемент от обособяването на даден обект като отделен, а може да създава само индиции за съществуването му като в случая наличието на отделен обект е установено от всички останали гласни и писмени доказателства приети по делото.
За да отхвърли предявените искове по чл. 34 ЗС, въззивният съд е приел, че по делото е установено от събраните доказателства, по категоричен и безспорен начин, че жилищната сграда не е съсобствена между страните по спора. Точно обратното - със сделки в полза на всяка от страните, отделните жилищни етажи са прехвърлени на всяка от тях поотделно - налице е разпореждане с отделни самостоятелни обекти от сградата, а не с идеални части от такива, поради което в полза на приобретателите не е възникнала съсобственост, която да се ликвидира чрез делба. Посочено е, че в случая земята не е обща част към сгради в същия имот, а оттам и няма как дворното място да е съсобствено между страните - на основание сделка поземленият имот е прехвърлен в полза на ответниците по иска, същите са еднолични негови собственици и няма съсобственост, която чрез делба да бъде ликвидирана. Съобразено е при това, че в процесното дворно място ПИ с идентификатор № 61813.758.277, освен двуетажната жилищна сграда с идентификатор, са изградени още две сгради с идентификатори - [№] и [№], от които сграда с идентификатор [№] е на ответниците, а сграда с идентификатор [№] се ползва от ищците, поради което също не подлежат на делба.
По доводите за наличие на предпоставки за допускане на касаицонно обжалване, наведени от касаторите:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поддържаните от касатора основания.
При постановяване на решението си, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е съобразил данните за фактите и обстоятелствата, релевантни за повдигнатите с въззивните жалби въпроси, които се установяват от събраните по делото доказателства, вкл. изслушаните по делото експертизи. Изрично е посочено в обжалваното решение, че според експертните заключения процесният обект не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище, но при това е съобразено заключението на изслушаната във въззивното производство СТЕ, според което друг вид обект (в случая работилница) не само може да бъде обособен, но дори според показанията на разпитаните свидетели вече е бил обособен към момента на извършване на първото разпореждане с жилищен етаж през 1975г. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос за задължението на въззивния съд да направи самостоятелна преценка на целия, събран в производството по делото доказателствен материал и да достигне до своите самостоятелни изводи по съществото на спора. В настоящия случай преценката и анализа на доказателствата въззивният съд е извършил при произнасянето си по всяко едно от оплакванията, въведени в подадените от спорещите страни въззивни жалби.
Заключенията на изслушаните по делото СТЕ са преценени от въззивния съд според установените от практиката на ВКС изисквания, при което следва да бъде съобразено обстоятелството, че заключенията не съдържат противоречиви констатации и изводи - и в трите заключения е посочено, че процесният обект не отговаря на изискванията за самостоятелен жилищен обект и това изрично е посочено в мотивите към обжалваното решение. При допускане на експертизите от първоинстанционния съд задача за извършване на преценка дали обектът отговаря на изискванията за друг вид самостоятелен обект не е била поставяна. Такава задача е поставена едва на експертизата, изслушана в производството пред въззивния съд. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос.
Не може да бъде споделен доводът на касаторите, че при преценка на експертните заключения съдът следва да съобразява и практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, касаеща начина, по който съдът извършва преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели. При извършването на преценка на показанията на свидетелите съдът съобразява обстоятелства, които са относими към това доказателство предвид неговите особености, а именно дали са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, обстановката, при която релевантните факти и обстоятелства са възприети от свидетеля, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологичните особености -зрение, слух, възраст, заболявания, паметови и интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината, констатирани противоречия в показанията на свидетелите (в какъвто смисъл е и сочената в изложението практика на ВКС). Преценката на експертните заключения се извършва въз основа на съвършено различни критерии, а именно притежаваните от вещото лице специални знания, наличието или липсата на категорични отговори на поставените задачи, необходимостта експертното заключение да се преценява в съвкупност с останалите доказателства по делото с цел да се установи дали заключението не съдържа неверни, неточни или основани на ненаучни изходни позиции констатации и заключения. В настоящия случай въззивният съд е извършил своята преценка именно въз основа на тези, установени от трайната и непротиворечива практика на ВКС критерии.
Експертизата в производството пред въззивния съд е била допусната предвид констатацията на въззивния съд, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад е непълен, поради което в съответствие с приетото в т. 2 на ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и като е взел предвид съдържащите се в подадената от Е. Х. и Г. Х. въззивна жалба в тази насока, въззивният съд е дал на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада досежно иска за нищожност на дарението. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Последователно ВКС приема в своята практика, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай констатация за подобен порок на обжалваното решение не може да бъде направен. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства (писмени и гласни), които е посочил, анализирал е същите, подвел е установените факти към приложимата правна норма.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 326/18.06.2025г. по в. гр. д. № 1157/2024г. на Благоевградския окръжен съд, по касационната жалба на Б. Н. Ш., Ф. Б. Ш. и Е. Н. Ш..
ОСЪЖДА Б. Н. Ш., Ф. Б. Ш. и Е. Н. Ш. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на Е. Х. К. и Г. Х. Д. сумата от 1022.58 евро (хиляда двадесет и две евро и 58 евроцента), представляващи равностойността на претендираните и заплатени 2000 лв. като възнаграждение за предоставена адвокатска защита.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: