ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 969 гр. София, 26.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 2226/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи, чрез главен юрисконсулт Т. К., срещу решение № 194 от 26.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 115/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4446/23.07.2024 г. по гр. д. № 6179/2023 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът на касатора за осъждане на Л. Я. Д. да му заплати сумата от 70 440 лв., представляваща обезщетение за вреди, причинени от бездействието на ответницата в качеството на директор на Държавен културен институт /ДКИ/, изразяващо се в необезпечаване съхранението на паметник-символ на българския принос за спасяването на евреите в Холокоста /предмет на договор № 14/18.08.2013 г., сключен между ДКИ и „А. С. – М. Ц.“ ЕООД/, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.05.2018 г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. При наличието на оправдателна присъда за резултатното престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, приложима ли е в гражданско производство разпоредбата на чл. 300 от ГПК по отношение на причинени с деянието вреди на деликтното основание по чл. 45 от ЗЗД на трето лице, различно от предприятието или стопанството?

2. При наличието на оправдателна присъда за резултатното престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, когато по гражданско дело срещу оправданото лице не се претендира обезщетение за вредите, предмет на наказателното дело, а за вреди, които не са предмет на оправдателната присъда, приложима ли е разпоредбата на чл. 300 от ГПК за гражданския съд?

3. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, без да се е мотивирал изчерпателно, без да е обсъдил всестранно и пълно всички доказателства и факти по делото, включително по обхвата на оправдателната присъда, както и като го основава на мотиви, които не отговарят на действителната фактическа обстановка, изяснена в хода на делото и при противоречие на мотивите си?

Ответникът по жалбата Л. Я. Д., чрез адв. Г. А., твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, като оспорва жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищеца по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 70 440 лв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решение № 92 от 14.02.2013 г. на Министерски съвет е приет Национален план за събития и инициативи във връзка с честването на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, който включвал изработване и поставяне на паметници в [населено място], И. и в [населено място], Р. Б. В изпълнение на плана е проведен конкурс за изготвяне на идеен проект за изработване на паметник-символ за отбелязване на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста, който бил спечелен от М. Ц.. С писмо от 31.05.2013 г. на Главния секретар на МС е възложено на ДКИ да изпълни поръчката и с договор № 14/08.08.2013 г. ДКИ, представляван от директора Л. Д., възложил на „АРТ - СТУДИО - М. Ц.“ ЕООД да изработи паметника, както и да участва при монтирането му в И. срещу възнаграждение в размер на 31 960 лв., което е платено.

Прието е за установено също от въззивния съд, че в уговорения срок скулптурата била изработена в леярна в [населено място], обл. П., което е удостоверено с констативен протокол от 03.12.2013 г., подписан от директора Л. Д. и служителите на ДКИ.

С договор № 18 от 17.12.2013 г. ДКИ възложил на „АРТ СТУДИО - М. Ц.“ ЕООД срещу възнаграждение от 18 000 лв. да транспортира паметника до мястото, предвидено за инсталирането му и да осъществи монтирането му, като срокът за изпълнение на тези задължения е м. март 2014 г. Съдът е приел, че действия по изпълнение на задълженията по транспортиране и монтиране на паметника в И. не били предприети. През м. ноември 2017 г. ответницата била уведомена, че предстои посещение на министър-председателя на Р. Б. в Тел А. през 2018 г., в рамките на което е планирано да бъде открит паметникът. Тя предприела действия по осъществяване транспортирането на паметника в И., като служители на ДКИ и авторът на паметника посетили леярната в [населено място], където се намирал паметникът. Констатирали, че последният „не е наличен“ - налични били само моделът и част от калъпите за изработването му, при това силно амортизирани и негодни за възстановяване. За констатираното служител на ДКИ докладвал писмено на Д., която със становище от 16.01.2018 г. информирала министъра на външните работи. По повод на случая на ответницата е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“.

На 11.05.2018 г. МВнР обявило обществена поръчка с предмет, идентичен на този по договор № 14/08.08.2013 г. - изработването на скулптура - символ на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста, която била спечелена от „МАРКОВСТУДИО ООД и с него бил сключен договор № 58/ОП-И/2018 от 28.05.2018 г. Стойността на обществената поръчка е 66 000 лв., която сума е платена на изпълнителя. На „МАРКОВСТУДИО ООД са възложени и поправката на модела, както и изработването на опаковка за транспортирането на скулптурата до Тел А. срещу възнаграждение от 4 440 лв.

Въззивният съд е приел за установено, че на Л. Д. е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК за това, че в периода от 03.12.2013 г. до 19.04.2018 г., в качеството си на длъжностно лице – директор на ДКИ към Министъра на външните работи, не положила достатъчно грижи за управлението, стопанисването и запазването на повереното имущество – паметник– символ на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста /предмет на договор № 14/08.08.2013 г., сключен между ДКИ и „А. С. М. Ц.“ ЕООД/ и от това последвала значителна повреда - разрушаване и повреждане на паметника, с което причинила на МВнР значителни щети в размер на 31 960 лева. С влязла в сила присъда № 260134/04.10.2021 г., постановена по НОХД № 753/2020 г. по описа на СГС ответницата е била оправдана по повдигнатото обвинение.

При приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, защото не са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Изложени са мотиви, че общото правило, според което едно деяние може да не съставлява престъпление, но да осъществява състава на деликта по чл. 45 от ЗЗД, в случая е неприложимо, с оглед очертаните обективни и субективни предели от силата на пресъдено нещо с влязлата в сила оправдателна присъда. Въззивният съд е приел, че е обвързан от задължителната сила на оправдателната присъда за деянието, обективирано чрез бездействие – неполагане на достатъчно грижи за поверено на ответницата имущество – паметник - символ, предмет на договора от 08.08.2013 г., което именно е послужило и като основание за предявяване на иска за непозволено увреждане. Поради несъмненото тъждество между двете деяния, изводът на наказателния съд, че това деяние не е противоправно, е задължителен за гражданския съд.

Отделно от това, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липсата на причинно-следствена връзка между поддържаното противоправно поведение на ответницата и претендираните имуществени вреди, представляващи направени разходи от ищеца по повод проведена от него обществена поръчка за изработването на друг паметник /не повредения/, в период от време, следващ осъщественото деяние от страна на ищцата, в който тя вече не е имала качеството на длъжностно лице.

Въззивният съд е посочил, че платените средства за изработване на нов, различен от погиналия паметник, дори и да се приеме, че те представляват вреда за ищеца, то тя не е в пряка причинно-следствена връзка с поведението на ответницата. Посоченото поведение не е условие, без което претендираните вреди не биха настъпили, тъй като връзката между направените разходи за изработването на новия паметник и поддържаното противоправно бездействие на ответницата е опосредена от действията на самия ищец по провеждането на обществена поръчка и сключените след това договори.

С оглед тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са сходни и се свеждат до въпроса дали разпоредбата на чл. 300 от ГПК намира приложение в случай, че е налице оправдателна присъда за резултатното престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, когато по гражданско дело срещу оправданото лице не се претендира обезщетение за вредите, предмет на наказателното дело, а за вреди, които не са предмет на оправдателната присъда. По така обобщения въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът предполага въззивният съд да е приел, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд досежно вредите като част от фактическия състав на резултатното престъпление и да е отхвърлил иска, приемайки, че се претендира обезщетение за други имуществени вреди, претърпени в резултат от поддържаното противоправно поведение на ответницата, а не за тези, които са предмет на присъдата. Видно обаче от обжалваното решение, въззивният съд, основавайки се на разпоредбата на чл. 300 ГПК, е отхвърлил предявения иск поради липсата на елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно поведение на ответницата, а не защото е приел, че се претендира обезщетение за вреди, които не са включени в състава на престъплението, за което ответницата е оправдана.

Наред с горното първите два въпроса, поставени от касатора, не са и от обуславящо значение за крайния изход от спора, защото въззивният съд е приел, че искът е неоснователен не само защото не е установено противоправно поведение на ответницата, а и поради липса на още един от елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – причинна връзка, но правен въпрос с оглед на тези мотиви на въззивния съд не е поставен.

След като не е налице общата предпоставка за допускане на въззивния акт до касационен контрол, то това е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не се налага произнасяне за съществуването на наведените от касатора специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия правен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и факти по делото и да мотивира решението си. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои правнорелевантни факти намира за установени въз основа на тях.

В случая, въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, посочвайки кои факти намира за установени и въз основа на кои доказателства и излагайки правните си изводи във връзка с приетата за установена фактическа обстановка. Въззивният съд се е мотивирал защо счита иска за неоснователен - поради липса на противоправно поведение на ответницата предвид задължителната за гражданския съд оправдателна присъда относно това, дали извършеното деяние е противоправно (чл. 300 ГПК). Отделно от това, въззивният съд е изложил и втора група мотиви за липса на причинна връзка между поддържаното противоправно поведение на ответницата и претендираните имуществени вреди, представляващи платени средства по сключен договор от 28.05.2018 г. за изработване на нов паметник. Прието е, че поведението на ответницата не е условие, без което претендираните вреди не биха настъпили за ищеца, тъй като връзката между направените разходи за изработването на новия паметник и поддържаното противоправно бездействие на ответницата е опосредена от действията на самия ищец по провеждането на обществена поръчка с посочения предмет и сключените договори, въз основа на нея.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои конкретни доказателства и факти не са обсъдени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора касатора следва да бъде осъден да заплати на Л. Я. Д. сумата 613,55 евро, представляваща разноски за касационното производство.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 194 от 26.02.2025 г., постановено по гр. д. № 115/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Министерство на външните работи да заплати на Л. Я. Д. сумата 613,55 евро /шестстотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.