ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 543
гр. София, 05.02.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 4265/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба от ищеца Д. М. Г., подадена чрез пълномощник адв. М. Т., срещу въззивното решение № 774 от 09.07.2024 г. по в. гр. д. № 894/2024 г. на ОС - Варна, постановено по отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение недопустимо като е постановено по нередовна искова молба, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът е починал след подаване на касационната жалба и е заместен от конституираните му правоприемници -наследници по закон, Х. Х. Г., М. Д. Г. и З. Д. Г..
Насрещната страна - ответник по иска „Кно 2018” ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв. М. Б..
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 324/06.12.2023 г., поправено с решение № 72/02.04.2024 г., двете постановени по гр. д. №1109/2022 г. на РС – Провадия, е отхвърлен предявения от Д. Г. срещу „Кно 2018” ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че „Кно 2018” ЕООД не е собственик на реална част с площ от 130 кв. м от имот, представляващ УПИ *- *, кв. 4 по ДРП на [населено място], одобрен със заповед №1573/18.06.1927 г., целият с площ от 2090 кв. м, находящ се в [населено място] , при граници на реалната част: УПИ *-*, останалата част от УПИ *-* и път, която реална част е защрихована от Д. М. Г. в жълт цвят на скицата на л. 35 от делото, а в зелен цвят на скица № 6, л. 152, от заключението на вещото лице по изготвена съдебно-техническа експертиза, която приподписана от съда, представлява неразделна част от решението.
С фактическа част на въззивното решение е проследена хронологията на установените от събраните писмени доказателства, съставяни в периода 1967 г. - 2021 г., обстоятелства относно легитимацията на страните по спора като собственици на съседните имоти по РП от 1927 г. на [населено място], така: за ищеца като собственик на УПИ *-*, в кв. 4 и за ответника както собственик на УПИ *-* в кв. 4. Праводател на ищеца е неговия баща М. Д. Г., получил имота от своя баща /дядо на ищеца/ Д. Д. Г., като последният се легитимира като собственик с констативен нотариален акт /КНА/ за давност и наследство № 4/19.08.1976 г. Ответното дружество е закупило своя имот УПИ *-* с посочена площ от 1960 кв. м., от В. И. И. (В.) с нот. акт №169/02.06.2021 г., която е придобила същия парцел по дарение от И. В. Х. с нот. акт № 150/17.03.1975 г. (посочен парцела в акта с площ 2000 кв. м.). Праводателят И. Х. съответно, е бил признат с КНА по обстоятелствена проверка № 120/15.03.1967 г. за собственик по давностно владение, наследство и делба, на дворно място с площ от 4070 кв. м, включено в парцели *-* и *-* в кв. 4.
Дядото на ищеца Д. Г. е бил признат за собственик по наследство и давностно владение с КНА с №152/12.04.2010 г. още и на дворно място в [населено място], цялото с площ от 2250 кв. м, представляващо УПИ *-*, кв. 26 по плана на селото, който друг парцел е дарил на сина си М. Д. Г. с нот. акт № 14/29.04.2010 г., а той го е дарил след това на дъщеря си Д. М. З. с нот. акт №130/29.04.2014 г.
От приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. С. К., което съдът е кредитирал като обективно и компетентно, и от направените от вещото лице уточнения при изслушването му в открито заседание, е установено, че действащ за територията на [населено място] е КП и РП, одобрен със заповед № 1573/18.06.1927 г. С плана са били проектирани двата съседни имота на страните по делото в кв. 4. По плана УПИ *-* в кв. 4 е с площ от 1306 кв. м. и при съседи: от север - УПИ *-* в кв. 4, от изток - УПИ *-* в кв. 4, от юг - проектна улица, от запад - УПИ *-* в кв. 4, и в него са включени 956 кв. м от ПИ * и части от ПИ *, ПИ * и ПИ *, като в разписните листи към КП за собственици са вписани: наследници на Д. Г. - за дворно място, включено в УПИ *-*, М. Д. Г. и Д. М. Г.. Със същия план е проектиран и УПИ *-* в кв. 4 с площ 2131 кв. м, при съседи: от север - УПИ *-* в кв. 4, от изток - УПИ *-* в кв. 4 и УПИ *-* в кв. 4, от юг - проектна улица между о. т. № 40 и о. т. № 41, от северозапад - УПИ *-* в кв. 4, като в разписните листи към КП за собственици са вписани: Д. В., В. И. В., „Кно2018“ ЕООД, О. П. „Кно2018“ ЕООД. Общата дворищно-регулационна граница между УПИ *-* и УПИ *-*, двата в кв. 4, е била изменена, като след изменението 120 кв. м. се отнемат от УПИ *-* и се придават към УПИ *-*. Площта на УПИ *-* след изменението на западната дворищна регулационна граница е 1190 кв. м. По същия РП на [населено място], УПИ *-* е в кв. 26, с площ от 2368 кв. м. и е изцяло образуван от имот с пл. № *, като в разписните листи към КП за собственик на УПИ *-* е вписана Ц. Д.. При създаването на КП и РП на [населено място] в разписните листи към КП първоначално ПИ * и ПИ * са отразени като нива, а ПИ * - като дворно място. Процесната реална част, заключена между североизточната граница на ПИ *, западната граница на УПИ *-*, кв. 4, и част от проектна улица между о. т. № 40 и о. т. № 41, е с площ от 121 кв. м., и е образувана след изменението на регулационните граници в кв. 4. В заснетия от вещото лице имот, заграден с каменна ограда и с овощни насаждения, се включват 396 кв. м от УПИ *-*, като 194 кв. м от тях представляват според вещото лице спорната реална част, 973 кв. м. от УПИ *-* и 91 кв. м от УПИ *-*. Според уточнението на вещото лице спорната реална част е включена в парцел *-* на основание влизане в сила на РП от 1927 г., предвижданията за който са за жилищно строителство, регулационната граница е променена по кадастралната граница, няма данни за уреждане на придаваеми части в регулация. Няма данни имота на ищеца да е бил част от ПИ *, нито двата имота да са образували един общ с площ от 4000 кв. м. в кв. 26. Към имот пл. № *-* по силата на плана от 1927 г. се придават части от ПИ № * (88 кв. м.), ПИ № * и ПИ № *. Съществува реализирана на място улица и уличните регули отговарят на тези на място, като преди РП не е имало път.
Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели Й. и Н., като въззивният съд се е мотивира в кои части не ги кредитира и защо - а именно в частта, че двата имота на дядото на ищеца на Д. били един общ имот, като неподкрепено с геодезически данни. От показанията им е установено, че процесната реална част е заградена в границите на имота на ищеца и е стопанисвана от ищеца, баща му и дядо му, които засадили насаждения в мястото, в тази реалната част се намирал канал за вода, прокаран през 1990 г. от дядото на ищеца.
При така установените факти въззивният съд е изложил своите мотиви по предмета на спора, пренесен пред него, очертан от оплакванията с въззивната жалба и от отговора по нея. Прието е, че исковата молба е редовна и липсва противоречие в твърденията на ищеца, относно упражняваната от него фактическа власт с намерение за своене върху реална част, която е била част от общ имот, че ищецът е установил правния си интерес от иска по смисъла на третата от хипотезите посочени в т. 1 от ТР № 8/27. 11. 2012 г., постановено по тълк. д. №8/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК, основан на твърдението за придобиване по давност на спорната част по силата на 10-годишно давностно владение, упражнявана от бащата на ищеца и от последния фактическа власт от 1976 г. насетне върху спорната реална част, като са я облагородили и заградили. Доколкото липсват твърдения за смутено, но не отнето, владение върху спорната реална част, предпоставките на втората от изброените хипотези по горепосоченото ТР № 8/27. 11. 2012 г. е прието да не са налице. Въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 200 ЗУТ и възможността за придобиване на реалната част по давност е счетено да касае основателността, а не допустимостта, на исковата претенция.
Направена е и преценка, съобразена със спецификата на отрицателния установителен иск за собственост, дали всяка от страните е изпълнила носената доказателствена тежест. Прието е за неспорно между страните и подкрепено от писмените доказателства, че въззивникът /ищецът/ се легитимира като собственик на имот УПИ *-* в кв. 4 по плана на [населено място], а въззиваемото дружество /ответник/ като собственик на УПИ *-*, в кв. 4 по плана на същото село. От съвкупния анализ на свидетелските показания и СТЕ е прието, че въззивникът и праводателят му са осъществявали фактическа власт върху спорната реална част, която е облагородявана от тях и оградена като част от техния имот, от които факти произтича и правния интерес на въззивника-ищец от иска.
По спора дали договорите, посредством които въззиваемото дружество формално се легитимира като собственик на спорната реална част от 130 кв. м, са породили вещно-прехвърлително действие, т. е. дали всеки от праводателите му - В. И. (В.) и О. П. е притежавал право на собственост върху съответна част от прехвърлената вещ, и по-конкретно дали УПИ *-* включва спорната реална част по силата на влязъл в сила и приложен РП от 1927 г., е прието следното: Ответното дружество се легитимира като собственик на УПИ *-* по договор за покупко-продажба от 02.06.2021 г., сключен с В. И. (В.), и договор по чл. 36, ал. 1 ЗОС от г. с О. П. Последната основава правото си на собственост върху 130 кв. м ид. ч. от УПИ *-* със съставен на 14.09.2021 г. АЧОС №1971/14.09.2021 г. но доколкото в него като основание за придобиване е посочена само общата норма на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, (сочеща, че общинска собственост са имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон), но не и конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността, нито има препращане към конкретен закон, с който ид. ч. от имота да е предоставена в собственост на общината, то този акт няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. Прието е, че събраните по делото доказателства не се установява нито процесната реална част от УПИ *-*, нито идеална част от този УПИ, да е била държавна собственост към минал момент, няма данни за одържавяване и отчуждаване и според предвижданията на плана от 1927 г., УПИ *-* е отреден за жилищно строителство. Напротив, установено е, че УПИ *-*, при границите, при които същият е индивидуализиран при приемане и влизане в сила на плана от 1927 г., е записан на физически лица, въз основа на документи за собственост, като площта на имота е негов второстепенен, а не съществен, индивидуализиращ белег. След като не е установено спорната част да е била собственост на държавата или да е нямала имала друг собственик, въззивният съд е отрекъл възможността ид. ч. от УПИ *-* да е била общинска собственост към момента на установяване на фактическата власт върху нея от бащата на въззивника през 1976 г., съответно да е бил приложим мораториумът за придобиване на имот общинска собственост на основание придобивна давност, и съответно е приел, че договорът за продажба по чл. 36, ал. 1 ЗОС от 22.12.2021 г. не е породил целения от страните по него вещнотранслативен ефект.
По отношение на соченото от ответника придобивно основание договор за покупко-продажба от 02.06.2021 г., сключен с праводателя В. И. В. по нот. акт № 169/02.06.2021 г. В. И. И. (В.), въззивният съд е приел, че праводателката е притежавала по дарение от баща си от 1975 г., дворно място, представляващо парцел *-* в кв. 4 по плана на [населено място], което е прехвърлила на ответното дружество през 2021 г. Доколкото площта не е първостепенен индивидуализиращ прехвърляния имот белег, то е ирелевантно, че в нотариалния акт от 1975 г. е посочено, че площта на имота е 2000 кв. м, а в нотариалния акт от 2021 г. площта е посочена 1960 кв. м.
От заключението по СТЕ е установено, че съгласно действащия за селото РП от 1927 г., проектираният УПИ *-* включва част от ПИ * и са му придадени 121 кв. м от ПИ *. Видно от експертното заключение и изготвената от вещото лице скица на приложение № 6, така придадената реална част от 121 кв. м. е идентична с процесната, т. е. УПИ *-* е отреден за част от ПИ * и 121 кв. м от ПИ *. Съгласно действащия към датата на одобряване на РП (18.06.1927 г.) Закон за благоустройството на населените места в К. Б. приет на 10.11.1897 г., публ. в ДВ, бр. 2/03.01.1898 г., дворищно-регулационните планове имат непосредствено отчуждително действие и от влизане в сила на регулация частите от имотите, придадени към съседен парцел, се считат за собственост на лицето, на което е принадлежал имота, за който е отреден парцелът. Дали дворищнорегулационният план е приложен е счетено от решаващия съд за ирелевантно за конкретния спор, тъй като придадената част не е била част от собствения на въззивника имот *-*. Посочено е, че при отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационен план на основание §8, ал. 1 ПР на ЗУТ, придаваемата площ се връща към имота, от който е била придадена, т. е. към ПИ *, поради което само собственикът на ПИ * може да се позове на прекратяване на отчуждителното действие.
Доводът на въззивника, че УПИ *-*, УПИ *-* и спорната реална част са съставлявали един общ имот в кв. 26, е отхвърлен като недоказан въз основа на преценка на събраните по делото доказателства. От гласните доказателства е направен извод, че е имало два имота, собствени на дядото на ищеца, а после на баща му, които били разделени към 1965 г. от черен път и от вратичката на единия се влизало през вратичката на другия (свид. Й.), и че дядото на въззивника е прокарал канал за вода от единия имот до другия, като каналът се намира в процесната реална част. Това обаче не сочи за съществуване на един общ имот – такъв обединен /общ/ имот според плана на селото няма, а и според експертното заключение докато ПИ * е било нива, ПИ * е съставлявало дворно място.
По изложените съображения въззивният съд е формирал краен извод, че в отношенията между страните по делото РП от 1927 г. е влязъл в сила и се счита да е породил прякото си отчуждително действие. С влизането му в сила ПИ *, ПИ * и ПИ * са урегулирани за пръв път, планът става кадастрална основа за изготвяне на последващи планове, а регулационната граница по РП от 1927 г. става имотната граница между съседните имоти. Установено е от СТЕ, че има и друго придаване на площ към УПИ *-* от УПИ *-*, което не касае спорната реална част. Така въззивния съд е приел, че по силата на договора за покупко - продажба от 02.06.2021 г. парцел *-* е придобит от въззиваемото дружество при границите, при които същият е индивидуализиран съгласно влезлия в сила на плана от 1927 г., заедно с включената в него процесна реална част, която според експертното заключение е с площ от 121 кв. м.
Обсъдено е и направеното от въззивника-ищец позоваване на придобиване по давност на спорната реална част, след като праводателят му установил владение през 1976 г., което било продължено от въззивника през 1995 г. В тази насока са съобразени приложимите след приемането на РП на селото от 1927 г. норми, а именно забраната по чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване на реално определени части от дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, респ. предпоставките по чл. 59 ЗТСУ (ред. след ДВ, бр. 1 от 02.01.2001 г.) и чл. 200 ЗУТ при които такова придобиване е допустимо, а именно само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съотв. ППЗТС – в конкретния случай най-малко 12 м. лице и 250 кв. м. повърхност по чл. 19, т. 5 ЗУТ. Доколкото процесната реална част не отговаря на горепосочените размери, двата съседни имота на страните са били урегулирани през 1927 г., процесната реална част е придадена към имота на ответника, но не от имота на ищеца, няма хипотеза на чл. чл. 15, ал. 3 ЗУТ, то забраната на чл. 200 ЗУТ, съотв. чл. 59 ЗТСУ, намира приложение, и не е налице изключението на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, защото само собственикът на ПИ * може да се позове на давност като задължено лице да заплати придаваемата към имота му част от съседен имот, в която насока е цитирана и практика на ВКС. Така, независимо от установеното, че въззивникът владее спорната реална част и доказания с показанията на свидетелите факт на осъществено владение поне от 1976 г. насетне, придобивна давност в полза на въззивника не е текла, поради което тя не може да изтече и да породи правните последици, които чл. 79 ЗС свързва с изтичането й - придобиване право на собственост върху реалната част по давност. В заключение исковата претенция с правно основание чл. 124 ГПК е приета за неоснователна и подлежаща на отхвърляне.
В изложението на касатора-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Оплакването за недопустимост е обосновано с постановяване решението по нередовна искова молба и непроизнасяне от въззивния съд по оплакването с въззивната жалба за този порок, респ. непосочване от въззивния съд на коя от трите хипотези за наличие на правен интерес по смисъла на ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС определя правния интерес на ищеца от иска. Тези доводи, обаче, не кореспондират нито с мотивите на въззивния съд, нито с данните по делото. Противно на обосновката в изложението в частта за недопустимост на въззивното решение, оплакването на въззивника /сега касатор/ за нередовност на исковата молба, е било надлежно обсъдено от въззивния съд и е прието за неоснователно, като съдът е и посочил към коя от хипотезите по ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС отнася правния интерес на въззивника-ищец от предявения отрицателен установителен иск. По отношение на установяване на правния интерес на ищеца от иска като предпоставка за допустимостта му, въззивният съд е изложил също мотиви, че такъв е налице, доколкото е установено упражняване на фактическа власт от ищеца и неговия праводател върху спорната реална част. Установяване само на едно от сочените от ищшеца по такъв иск обстоятелство, попадащо в някоя от хипотезите по посоченото ТР № 8/2012 г., е достатъчно да обуслови интерес от иска и да препятства прекратяване на делото, като в случая е установен от решаващия съд такъв интерес спрямо едно от твърдениято на ищеца за наличие на правен интерес от иска. Не се констатира и нередовност на исковата молба в сочения от касатора смисъл, изведен от решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/ 2019 г. на ВКС, І г. о., защото касаторът неправилно интерпретира постановките на това решение. С него ВКС е дал отговор по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на въпроса „Какви са предпоставките за придобиване по давност на реална част от парцел /УПИ/ съобразно чл. 59 ЗТСУ /отм./ и чл. 200 ЗУТ и какви са служебните задължения на съда, когато страната се позовава на осъществявано владение върху придаваема реална част от имот към съседен парцел по силата на заварен от ЗУТ дворищнорегулационен план /ДРП/“. С част от отговора е разяснено, че когато пред съд се претендира придобиване по давност на реална част от съседен парцел /УПИ/, съдът следва да прецени дали всъщност не се касае за хипотезата на § 8, ал. 1, изр. 2 от ПР на ЗУТ /сега § 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ/ и да насочи страните към разглеждане на действителния правен спор, доколкото такова владение не винаги се свързва с института на придобивната давност, тъй като може да се окаже упражнявана фактическа власт в резултат на упражнено право на задържане. В такава хипотеза съдът е длъжен да изясни на първо място твърденията на ищеца - дали упражняваната от него фактическа власт представлява право на задържане върху реалната част от имота, която се придава съм съседен парцел по заварен от ЗУТ ДРП; дали този план е бил приложен по реда на чл. 47 ЗПИНМ и ППЗПИНМ, съответно – по чл. 111 и чл. 112 ЗТСУ и чл. 265 и сл. ППЗТСУ или в сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 ПЗР ЗУТ. Неяснотата в обстоятелствената част на исковата молба следва да бъде отстранена от съда. В случая въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, не е имал основание за преценка, че ищецът упражнява право на задържане, доколкото е установил, че спорната реална част е била придадена към имота на ответника по РП от 1927 г., но не от имота на ищеца /УПИ *-*, образуван от ПИ */, а от друг, трети имот /от ПИ *, собственост на сестрата на ищеца/, поради което настоящият спор не е изисквал оставяне исковата молба без движение с посочената насока с горепосоченото решение № 154/21.12.2020 г. Ето защо не възниква съмнение за порок по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.
При извършената служебна проверка не се констатират белези за друг порок по чл. 280, ал. 2 ГПК, водещ до нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.
В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1/ При установен правен интерес от водене на отрицателен установителен иск може ли въззивният съд да изследва правото на собственост на ищеца, ако последния не определя правния си интерес от притежаване на вещно право върху спорния предмет, а се позовава на втората и третата хипотеза на т. 1 от ТР по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС?; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да потвърди решение на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост, ако в мотивите е приел, че ищецът не е доказал правото си на собственост и че ответникът е доказал вещното си право, но на ненаведено от ответника правно основание? – по тези два въпроса се сочи противоречие с ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 47/21.07.2021 г. по гр. д. № 2925/2020 г. на ВКС, II г. о.,
3/ Може ли въззивният съд да излезе извън рамките на спора, определени от ищеца с исковата молба и твърдения и възражения, изложени в отговора на исковата молба? – противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси по следните съображения:
Въпрос № 1 не кореспондира с фактическата и правна рамка на спора, поради което по него не е налице общото основание за селекция по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Противно на насочеността на въпроса, въззивният съд се е произнесъл в рамките на изложените от ищеца твърдения с исковата молба и уточнението към нея с вх. № 6883/18.10.2023 г. подадено пред първата инстанция в производство по чл. 129 ГПК, съобразно които ищецът обосновава правния си интерес от отрицателния установителен иск както с фактическо състояние - осъществявана фактическа власт върху спорната реална част, така и, евентуално, с притежаване правото на собственост върху същата част по силата на давностно владение. Именно по тези твърдения се е произнесъл и въззивния съд в случая, поради което не е излязъл извън предмета на делото. Въззивният съд първо е направил решаващ извод, че ответното дружество е установило в процеса, че е придобило правото на собственост върху спорната реална част като част от придобития от него УПИ *-* по силата на правна сделка от 02.06.2021 г. с В. И. /В./, който извод е съответен на произнасянето на съда по отрицателен установителен иск за собственост съобразно ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените от въззивния съд допълнителни мотиви, според които е отречена възможността ищецът да е придобил спорната реална част по давностно владение, макар да е осъществявана от него и неговите праводатели фактическа власт върху нея от 1976 г. насам, са допълнителни, съпътстващи мотиви, които не са се отразили на направения преди това извод, че ответното дружество е установил в процеса придобивното си основание, поради което нямат самостоятелно значение. Не се разкрива поради това и относимост, респ. противоречи, със соченото решение № 47/21.07.2021 г. по гр. д. № 2925/2020 г. на ВКС, II г. о., защото това решение е постановено при различна хипотеза - такава, при която въззивният съд, като е приел, че ответникът е установил своето право на собственост на соченото придобивно основание /ЗСПЗЗ/, е преценявал дали ищецът е придобил същия имот по давност след това, дал е положителен отговор на последното, и именно поради това е уважил предявения отрицателен установителен иск. Настоящия случай не е такъв.
Въпрос № 2 не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а е израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения и необоснованост, и така представляват касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С оглед съдържанието на отговора на исковата молба, въззивният съд законосъобразно е обсъждал дали ответното дружество е придобило правото на собственост върху целия УПИ *-* по силата на посочените от него правни сделки. Нормите, уреждащи правното положение на урегулирани с устройствен план недвижими имоти – както по действащия ЗУТ, така и по предходните благоустройствени закони, са императивни, и съдът е длъжен според решението по т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, служебно да ги съобразява при разглеждане на правен спор, свързан с пространствените граници на урегулираните недвижими имоти. Следователно мотивите, че правото на собственост е валидно придобито върху целия имот по силата на първата сделка с И., не е произнасяне на непредявено придобивно основание, доколкото предмет на тази сделка е бил целия УПИ, а не реална или идеална част от него. В практиката на ВКС трайно е изяснено, че не площта, а границите са индивидуализиращ белег на недвижимите имоти. Не е установено по делото в границите на имота да са настъпвали изменения между тази сделка и сделката с общината. По отношение на последната сделка некоректно касаторът-ищец насочва, че касае спорната реална част, а тя е за идеална част. Дали общината е била собственик на така актуваната от нея идеална част, е въпрос в предмета на делото, доколкото именно ищецът оспорва правата на общината като праводател на ответника, в имота. С оглед въведеното от ответника придобивно основание – сделката с И., въззивният съд правилно е изследвал дали по силата на тази сделка ответното дружество е придобило УПИ *-* с границите му съгласно РП от 1927 г. с включената в парцела спорна реална част, с което не е нарушил чл. 6 ГПК.
Третият въпрос няма характер на правен такъв по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Този въпрос не кореспондира с данните по делото, с процесуалните действия на страните и с действията на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и произнасяне по направените доводи и възражения, поради което не покрива изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както бе посочено вече по-горе, въззивният съд не е преценявал осъществяването на факт, който не е бил въведен с процеса и по който страните в условията на състезателност да не са изразили становище, съответно да не са направили и доказателствените си искания. По този въпрос не е установена и специфичната предпоставка за селекция, защото не е посочена релевантна практика на ВКС/ВС, с която да се преценява дали е налице противоречие. Реферира се към ТР № 1/2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но с посоченото тълкувателно решение подобен въпрос не е решаван. Решението по т. 1 на същото тълкувателно решение относно правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, също няма отношение към поставения въпрос № 3.
По всички гореизложените съборажения за касационната инстанция не възниква и съмнение за недопустимост на въззивното решение като постановено в отклонение на диспозитивното начало и в отклонение на предмета на спора по предявен отрицателен устатовителен иск, в каквато насока са и част от оплакванията с изложението.
По разноските: Касасторите нямат право на възстановяване на разноски, като дължи възстановяване на насрещната страна поисканите с отговора на касационната жалба разноски и удостоверени с приложените доказателства, направени разноски в размер на 1200 лв. за възнаграждение за адвокат. На основание чл. 5, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ разноските се присъждат в настоящата валута и възлизат на 613,55 евро.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 774 от 09.07.2024 г. по в. гр. д. № 894/2024 г. на ОС-Варна.
ОСЪЖДА Х. Х. Г. ЕГН [ЕГН], М. Д. Г. ЕГН [ЕГН] и З. Д. Г. ЕГН [ЕГН] (правоприемници на починалия касатор Д. М. Г.), ДА ЗАПЛАТят на „Кно 2018” ЕООД с ЕИК 206528273, сумата 613,55 евро (шестотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента), равностойни на 1200 лева - разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: