ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 360 [населено място], 05.02.2026г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1597/2025 год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. Ч. (трето лице-помагач на страната на ответника ЗАД „Б. В. И. Груп“) и по касационна жалба на А. Ц. Т., чрез процесуални представители, против Решение № 37 от 06.02.2025 г. по в. т. д. № 541/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 130 от 09.04.2024 г. по т. д. № 3/2023 г. на Окръжен съд – С. З. като краен резултат ЗАД „Б. В. И. Груп“ е осъдено да заплати на А. Ц. Т. сумата от 75 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени му в резултат на ПТП, състояло се на 09.09.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 30.09.2022 г., до датата на окончателното им изплащане.

Третото лице-помагач К. И. Ч. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта, с която ЗАД „Б. В. И. Груп“ е осъдено да заплати на А. Ц. Т. обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата от 30 000 лв. до присъдените 75 000 лв. По съображения за несъобразяване от въззивния съд с всички наложили се в практиката критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост се претендира отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно и отхвърляне на иска за разликата над сумата от 30 000 лв. до присъдените 75 000 лв.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.„Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД ?“;

2.„Кои обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за справедливо по размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди в хипотеза на телесни повреди“.

По поставените правни въпроси се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на ППВС № 4 от 1968 г.; ТР № 1 от 11.12.2018г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС; т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по тълк. д. № 3/ 2004г. на ОСГК на ВКС; Постановление № 1 от 1953 г. на Пленума на ВС; ТР № 1 от 17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1 по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решения на ВКС по: т. д. № 2908/2015г. на II т. о.; т. д. № 2811/2015г. на II т. о.; т. д. № 1885/2015г. на II т. о.; гр. д. № 886/ 2018г. на III г. о.; т. д. № 1656/2013г. на II т. о. и гр. д. № 756/2010 г. на I г. о.

Ответникът по касация - А. Ц. Т., чрез процесуален представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от третото лице-помагач основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената касационна жалба.

Ответникът ЗАД „Б. В. И. Груп“ не представя отговор.

В подадената от ищеца А. Ц. Т. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 75 000 лв. до 150 000 лв. Поддържа се неправилност на атакуваното въззивно решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, довели до значително занижаване размера на претендираното обезщетение и необоснованост на извода за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. С оглед на това се претендира отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск за размера от 150 000 лв., както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора покриват селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно:

1. „3а да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди ?“;

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“, и съответно:

2.1. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?“;

2.2. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.?“;

2.3. „Длъжен ли е въззивиият съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди ?“;

3. „Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите ?“;

4. „Релевантни ли са по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това ? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2021 г., предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди ?“;

5. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т. е., да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест ?“;

6. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта ?“;

7. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е

направено в противоречие с константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото ?“.

Допълнителната предпоставка по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по формулираните от касатора правни въпроси е обоснована с твърдение за противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция, съответно: по въпроси № 1, № 2.1 и № 2.2 - решения по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о.; по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о. и по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 2.3 - решения по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о.; по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 3 - решения по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о.; по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, II т. о.; по т. д. № 14/2009г. на ВКС, II т. о. и по т. д. № 1002/2017г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 4 – ППВС № 4 от 23.12.1968г.; решения на ВКС по т. д. № 299/2011г. на II т. о.; по т. д. № 795/2008 г. на II т. о.; по т. д. № 1154/2013г. на II т. о.; по т. д. № 3040/2014г. на II т. о.; по т. д. № 916/2011г. на I т. о. и по т. д. № 486/2012г. на II т. о.; по въпрос № 5 - решения по гр. д. № 921/2010г. на IV г. о.; по гр. д. № 502/201 г. на III г. о. и по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о.; по въпрос № 6 - решения по т. д. № 60341/2016 г. на I г. о.; по т. д. № 35/2009 г. на II т. о. и по гр. д. № 1084/2011г. на III г. о.; по въпрос № 7 – т. 2 от ТР № 1 от 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от ТР № 1 от 2001г. по т. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; решения по гр. д. № 5488/2013г. на IV г. о. и по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г. о.

Този касатор счита, че посочените въпроси са от съществено значение за изхода на спора и са решени в противоречие с установено в задължителна съдебна практика, съответно посочена, което намира и за касационно основание, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба - К. И. Ч., трето лице-помагач по делото, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на подадената касационна жалба.

Ответникът ЗАД „Б. В. И. Груп“ в законоустановения срок не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от А. Ц. Т. срещу ЗАД „Б. В. И. Груп“ иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 170 000 лв., частичен иск от 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при пътно-транспортно произшествие (ПТП), състояло се на 09.09.2022 г., причинено от К. И. Ч., водач на лек автомобил марка „Фолксваген“, с покрита от ответното дружество застраховка Гражданска отговорност. С постановеното по спора решение ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на А. Ц. Т. обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., ведно със законната лихва от 30.09.2022 г. до датата на окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до претендирания размер от 170 000 лв., частичен от 200 000 лв. За неоснователно е прието възражението за съпричиняване поради недоказаност пострадалият да е знаел, че делинквентът не е правоспособен водач.

Сезиран с жалби от ответното застрахователно дружество и от третото лице-помагач, въззивният съд първо е установил, че предявеният иск е доказан по основание и по размер до сумата от 30 000 лв., за която първоинстанционното решение поради необжалване е влязло в сила.

По спорния във въззивното производство въпрос за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди след обсъждане на събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е приел за установено, че вследствие на процесното ПТП ищецът е получил следните телесни увреждания: Черепно-мозъчна травма – колекции на кръв под меките черепни обвивки вляво теменно-слепоочно и вдясно челно; счупване на тялото на шести прешлен (С6), с което било причинено трайно затруднение в движението на врата за срок, по-дълъг от 30 дни; счупване на лява раменна кост, с което било причинено трайно затруднение в движението на ляв горен крайник за срок, по-дълъг от 30 дни; счупване на ребра в двете гръдни половини (8-мо и 9-то ребра вляво и на 9-то, 10-то и 11-то ребра вдясно), с което било причинено трайно затруднение в движението на снагата за срок, по-дълъг от 30 дни; счупване на лява бедрена кост, с което било причинено трайно затруднение в движението на ляв долен крайник, за срок по-дълъг от 30 дни. Обобщено е, че ищецът е получил общо 5 средни телесни повреди и една лека телесна повреда, като периодите на възстановяване от същите варират между 30 дни и 12 месеца. Доколкото според експертизата липсват медицински данни за прегледи на ищеца след дехоспитализацията е прието, че пострадалият е нямал усложнения и е възстановен.

След обсъждане на събраните по делото свидетелски показания е прието за установено, че след 3-дневен престой в интензивното, при преместването му в отделението ищецът изглеждал зле, бил с яка на врата, със синини по лицето, с дренаж в носа от стомаха, имал множество фрактури, счупена лява бедрена кост, луксация на дясна тазобедрена става, луксация на лявото рамо, счупване на шестия шиен прешлен и на ребрата, белият дроб бил засегнат, единственото здраво място, което имал, било дясната му ръка; Пролежал десет дни в болница, не можел да става и да се движи сам, не можел да се храни, не можел да се обслужва самостоятелно; Извършена му била операция на лявото бедро, а при изписването му бил изведен с носилка в легнало положение; Близо месец бил на легло, като за него се грижела майка му, която го гледала, хранила, обръщала и му сменяла памперсите; В продължение на около 20 дни ищецът бил в инвалидна количка, а след това с две патерици за около 15 дни и с една патерица до м. март; В продължение на шест месеца бил постоянно с яка, а близо месец с имобилизация на ръката; Преди катастрофата А. работел като монтажник на фотоволтаици, носел панели, сглобявал ги, но след инцидента в продължение на шест месеца бил в болнични и първоначално му давали по-лека работа; Бил депресиран, не искал да вижда никой, отказвал да се храни, бил променен; Към момента ищецът изпитвал болки в левия и десния крак, както и главоболие.

След обсъждане в съвкупност на експертното заключение и гласните доказателства въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП възлиза на 100 000 лв. Изложено е, че обезщетение в този размер съответства както на получените много на брой средни телесни повреди, едната от които с временна опасност за живота, които са наложили и продължителен период на възстановяване, така и на икономическата конюнктура към датата на ПТП, обективен показател за която са лимитите на застрахователите при ПТП с телесни повреди или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие. При обосноваване размера на обезщетението е съобразена липсата на трайни, непреодолими последици за ищеца, поради което според решаващия съд обезщетение в по-голям размер не би изпълнило чисто репарационната функция на същото и би се превърнало в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

За да достигне до различен от първоинстанционния съд извод за доказаност и основателност на възражението за съпричиняване от ищеца на вредоносния резултат, след подробно обсъждане и кредитиране показанията на свидетеля Л. К. въззивният съд е приел за установено, че като се е качил в процесния автомобил вечерта преди настъпване на ПТП, ищецът е знаел, че водачът К. Ч. няма свидетелство за правоуправление, в който смисъл бил проведеният в присъствието на свидетеля разговор. С оглед на това е направен изводът, че с поведението си пострадалият обективно е спомогнал за собственото си увреждане. Предвид обстоятелството, че ищецът не е способствал настъпването на самото ПТП, основна и главна вина за което е на неправоспособния водач К. Ч., въззивният съд е приел, че в конкретния случай степента на съпричиняването на ищеца е в размер на 25 %. След редуциране на определеното обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лв. с приетия размер на съпричиняване, съдът е приел за дължимо обезщетение сумата от 75 000 лв., като за разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума до 150 000 лв., решението е отменено и искът е отхвърлен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби.

Поставените от касатора К. Ч. два и първите четири от касатора А. Т. въпроса са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер от 100 000 лв., поради което по отношение на посочените въпроси е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установяват обаче допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като второто от тях е заявено бланкетно и без отчитане наличието на многобройна практика на касационната инстанция по въпроса за критериите за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, включително и на задължителна такава.

При определяне на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените на пострадалия травми; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер; негативното отражение на инцидента върху върху емоционално-психическото състояние на ищеца. При обосноваване на извода, че сумата от 100 000 лв. е справедливият в случая размер на обезщетението за търпените от ищеца болки и страдания въззивният съд е преценил, че обезщетение в посочения размер е съобразено с получените много на брой средни телесни повреди, едната от които с временна опасност за живота, които са наложили продължителен период за възстановяване, съчетан с обездвижване, нужда от чужди грижи, което е било силно травмиращо за млад човек като ищеца. Отчетени са и продължаващите оплаквания от болки в някои от засегнатите части на тялото. Наред с това, решаващият съд е акцентирал и на установеното пълно възстановяване и липсата на трайни негативни последици за ищеца от получените вследствие на процесното ПТП травматични увреждания.

Доводите и на двамата касатори при обосноваване на въпросите са предпоставени от несъгласието с приетия от въззивния съд размер на обезщетението, като в касационните им жалби и в представените от тях изложения липсва посочване на необсъдени от съда значими за определянето му критерии в подкрепа на защитните им тези. При съобразяване размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства, между които и социално-икономическите условия на живот в страната към релевантния момент, обективен показател за които, според решаващия съд, са лимитите на застрахователите при ПТП с телесни повреди или смърт, залегнали в четвъртия от поставените от ищеца в изложението въпроси. Обосноваността на изводите, до които решаващият съд е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Относими към вида на доказването на възражението за съпричиняване следващите поставени от ищеца въпроси №№ 5 и 6 са общо формулирани и не удовлетворяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос е реторичен, като в съдебната практика еднозначно се приема, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД подлежи на пълно и главно доказване от заявилата го страна. Вторият от въпросите е в обратен на предходното питане смисъл и отговорът му очевидно е отрицателен. И двата въпроса са предпоставени от несъгласието с решаващия мотив на въззивния съд за доказаност на възражението на съпричиняване от страна на пострадалия ищец, обосноваността на който е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство.

Последният поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на втория касатор правен въпрос, отнасящ се обобщено до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. В случая обаче не се установяват необсъдени от въззивния съд доказателства и доводи на страните или липса на обосноваване кои факти и въз основа на кои доказателства приема за установени. Доколкото, както в касационната жалба, така и при обосноваване на питането, касаторът не се позовава на конкретен пропуск на съда в посочения аспект, следва да се приеме, че въпросът изразява несъгласието на страната с решаващите фактически и правни изводи на съда. Както се посочи по-горе, обосноваността и съответно правилността на обжалваното решение не са предмет на преценка в селективната фаза на касационното производство, поради което и този въпрос не може да предпостави искания достъп до касационно обжалване.

Позоваването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по всички поставени от втория касатор въпроси е бланкетно, поради което не следва да се разглежда.

Не е налице и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поддържано формално и от двамата касатори. Очевидно неправилно би било съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. В случая не се установява наличието на нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност.

При този изход на спора искането в касационната жалба на ищеца А. Т. за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на процесуалния му представител се преценява като неоснователно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 37 от 06.02.2025 г. по в. т. д. № 541/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.