ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 362

гр. София, 05.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова ч. т.д. № 2538 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Колект инвест мениджмънт“ ЕООД, което дружество има качеството на ответник по бъдещия иск, срещу определение № 2199 от 26.08.2025 г., постановено по в. ч.гр. д. № 2230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на определение № 15030/ 07.08.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 8943/2025 г. по описа на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ главен установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК вр. чл. 36 ЗОЗ, който ще бъден предявен от „Д. С. ЕАД срещу „Инвестбанк“ АД, „Дебитум инвест“ АДСИЦ и „Колект инвест мениджмънт“ ЕООД за установяване несъществуването на правото на „Инвестбанк“ АД да пристъпи към изпълнение по реда на ЗОЗ, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договор за кредит, сключен на 08.02.2023 г., спрямо удължения нов падеж на задълженията съгласно решение от 14.01.2025 г. на УС на „Инвестбанк“ АД, чрез налагане на обезпечителна мярка – спиране изпълнението по особен залог върху търговско предприятие на „Д. С. ЕАД, учреден с договор за особен залог, сключен на 08.02.2023 г., по който е пристъпено към изпълнение, вписано в ТРРЮЛНЦ на 08.05.2025 г., при условие, че бъде внесена парична гаранция в размер на 98 000 лв.

В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно. Частният касатор счита, че видно от обстоятелствата и петитума на бъдещия иск, той не е такъв по чл. 36, ал. 1 ЗОЗ, както е счел въззивният съд, защото негов предмет не е оспорване на вземането, обезпечено с договора за особен залог, нито пък съществуването на заложното право. Ето защо и обезпечителната мярка спиране на изпълнението върху търговското предприятие на „Д. С. ЕАД, което е предмет на учредения особен залог, е неподходяща за обезпечаване на предявения иск. Посочва, че въззивният съд е определил занижен размер на паричната гаранция, при която е допуснато обезпечението, който не съответства на практиката на ВКС да е 10 % от цената на иска, поради което тази гаранция не би могла да обезпечи вредите, които неоснователното обезпечение би причинило.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – „Д. С. ЕАД, което дружество е ищец по бъдещия иск, я оспорва. Счита, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, както и че то е правилно.

По делото е постъпило и становище по частната касационна жалба от „Инвестбанк“ АД, което дружество има качеството на ответник по бъдещия иск, поради което не е насрещна страна в процесуалното правоотношение по подаденото искане за допускане на обезпечение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Трябва да се приеме, че тя е подадена и в преклузивния срок, установен в чл. 396, ал. 1 ГПК, доколкото няма данни на жалбоподателя, имащ качеството на ответник по бъдещия иск, до момента да е връчено съобщение за наложената обезпечителна мярка, което означава, че този срок все още не е започнал да тече. Ето защо частната касационна жалба е допустима.

За да постанови обжалваното определение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е молба за обезпечение на бъдещ иск, който ще бъде предявен от „Д. С. ЕАД срещу „Инвестбанк“ АД, „Дебитум инвест“ АДСИЦ и „Колект инвест мениджмънт“ ЕООД за установяване несъществуването на правото на „Инвестбанк“ АД да пристъпи към изпълнение по реда на ЗОЗ към особен залог на търговското предприятие на „Д. С. ЕАД, учреден с договор за залог, сключен на 08.02.2023 г., поради ненастъпила предсрочна изискуемост на обезпечените с този залог вземания, възникнали по договор за кредит, сключен на 08.02.2023 г., между „Инвестбанк“ АД, като кредитор, „Риск инженеринг“ АД, с ново наименование „Абилико“ АД, като кредитополучател, и „Д. С. ЕАД и още три лица, като солидарни длъжници, които вземания са прехвърлени по силата на договори за цесия от 25.04.2025 г. и от 02.05.2025 г. на „Дебитум инвест“ АДСИЦ и „Колект инвест мениджмънт“ ЕООД. Обезпечителната мярка, която се иска е спиране на изпълнението по реда на ЗОЗ върху търговското предприятие на „Д. С. ЕАД, върху което е учреден особен залог с договор от 08.02.2023 г. Въззивният съд е счел, че в молбата за допускане на обезпечение са описани достатъчно ясно фактите, на които се основава бъдещият иск, и е конкретизиран неговият петитум. Въз основа на тях е дал правна квалификация на този иск по чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК вр. чл. 36 ЗОЗ и е приел, че той е допустим. Намерил е, че от представеното към молбата решение на управителния съвет на „Инвестбанк“ АД от 14.01.2025 г., се установява, че кредиторът на обезпеченото с особения залог вземане, което е това за връщане на предоставения кредит по договор за кредит, сключен на 08.02.2023 г., се е съгласил да бъде удължен срокът за неговото изпълнение до 31.08.2025 г., ако бъде осъществено едно условие, което е цялата експозиция на групата да е редовна и да бъде платена сумата от 1 000 000 лв. за погасяване на това задължение. Счел е, че от молителя са представени доказателства, че това условие е изпълнено, които са два броя платежни нареждания, от които е видно, че кредитополучателят по договора за кредит е платил на кредитора преди 31.03.3025 г. сума в общ размер от 1 225 742, 33 лв. След като падежът на задължението за връщане на кредита е изменен, то от кредитополучателя не е допуснато неизпълнение. Това означава, че не е налице основание за пристъпване към изпълнение по отношение на особения залог върху търговското предприятие на „Д. С. ЕАД, с който се обезпечава изпълнението на описаното задължение. С оглед на така установените обстоятелства въззивният съд е направил извод, че бъдещият иск е вероятно основателен, като е отчел, че проверката, която се извършва в обезпечителното производство, е различна от тази, която прави съдът при произнасяне с решение по основателността на иска, при която се изисква пълно и главно доказване на всички релевантни факти. Приел е и че за ищеца по бъдещия иск е налице обезпечителна нужда, тъй като преминаването на заложеното търговското предприятие в патримониума на трето лице би направило невъзможно осъществяването на неговите права по бъдещото позитивно за него съдебно решение. Намерил е и че исканата обезпечителна мярка, която е спиране на изпълнението върху особения залог на търговското предприятие, съответства на обезпечителната нужда. Предвид това е заключил, че са налице предпоставките за допускане на обезпечение на бъдещия иск. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 390, ал. 4, изр. 2 ГПК и е преценил, че обезпечението на бъдещия иск чрез налагане на исканата обезпечителна мярка следва да се допусне задължително срещу представяне на гаранция. Нейният размер е определен при съобразяване на това, че предявеният иск е неоценяем, тъй като няма за предмет съществуването на самото заложно право, а само на правото за пристъпване към изпълнение по договора за особен залог, както и на ролята на гаранцията, която е да обезпечи вредите, които евентуално ответникът по бъдещия иск би претърпял, ако обезпечението и предявеният иск са неоснователни. Въззивният съд е взел предвид това, че размерът на неплатения остатък от задължението за главница по договора за кредит, което е обезпечено с особения залог, е 9 802 293, 59 лв. и е определил, че размерът на гаранцията, при която трябва да се допусне обезпечението на бъдещия иск, е 98 000 лв.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор формулира два въпроса, които са: 1) Какви са предпоставките за определяне на гаранция в обезпечителното производство?; 2) Въз основа на какви факти и обстоятелства се определя размерът на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението на бъдещия иск се окаже неоснователно?. Всеки от тези въпроси се отнася до критериите, които съдът следва да съобразява при определяне на размера на паричната гаранция, при представяне на която се допуска обезпечение на иск, поради което ще бъдат разгледани общо.

Те касаят прилагането на процесуалноправната норма на чл. 391, ал. 3 ГПК, поради което имат характера на правни. По тях е налице произнасяне в обжалваното определение, тъй като въззивният съд е приел, че обезпечение на бъдещия установителен иск чрез исканата обезпечителна мярка следва да се допусне при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК след внасяне на парична гаранция. Следователно по отношение на тези въпроси е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По въпроса какви са критериите за определяне на размера на паричната гаранция при допускане на обезпечение има формирана практика на ВКС, която е обективирана в Определение № 435 от 21.11.2008 г., постановено по ч. гр. д. № 1319/2008 по описа на ВКС, II гр. о., Определение № 180 от 02.04.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 111/ 2009 г. по описа на ВКС, IV гр. о., Определение № 892 от 16.12.2011 г., постановено по ч. т.д. № 812/2011 г. по описа на ВКС, I т. о., Определение № 446 от 30.07.2015 г., постановено по ч. т.д. № 1832/2015 г. по описа на ВКС, II т. о. В тези актове е прието, че когато съдът допуска обезпечение на иск при внасяне на парична гаранция, той определя нейния размер с оглед размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът би понесъл от неоправданата намеса в правната му сфера при неоснователност на обезпечението. При преценката за това какъв е размерът на тези вреди като критерий следва да се използва обема на претендираните от ищеца права и евентуалната продължителност на процеса.

От мотивите на обжалваното определение е видно, че въззивният съд е определил размера на паричната гаранция, при която следва да се допусне исканото обезпечение на бъдещ иск, въз основа на размера на вредите, които ответниците биха претърпели при налагане на обезпечителната мярка спиране на изпълнението по ЗОЗ, предприето по отношение на особения залог на търговското предприятие на „Д. С. ЕАД, ако се окаже, че обезпеченият иск е неоснователен и с оглед на това не е била оправдана намесата в тяхната правна сфера чрез допуснатата обезпечителна мярка. При преценка за това какъв е размерът на тези вреди съдът е съобразил конкретни специфични обстоятелства, отнасящи се до предмета на бъдещия отрицателен установителен иск за несъществуване на право за пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, които са, че този иск е неоценяем и че защитаваното с него право на бъдещия ищец е пряко свързано с размера на вземането, което е обезпечено с учредения особен залог на търговско предприятие. С оглед на това трябва да се заключи, че при постановяване на обжалваното определение са съобразени именно критериите, които са изведени в посочената съдебна практика на ВКС и не е допуснато отклонение от дадените с нея разрешения по прилагането на чл. 391, ал. 3 ГПК. Ето защо не е налице поддържаното от частния касатор допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор формулира още един въпрос: Следва ли съдът задължително първо да установи допустимостта и вероятната основателност на иска, както и наличието на обезпечителна нужда преди да допусне обезпечение на иска и да определи вида и размера на гаранцията?.

Този въпрос се отнася до предпоставките, които трябва да са налице, за да бъде допуснато обезпечение на иск от съда, поради което има характера на процесуалноправен. По него е налице и произнасяне в обжалваното определение. С оглед на това този въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По поставения въпрос е дадено разрешение в редица определения на ВКС, сред които са и следните: Определение № 229/ 22.03.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 5/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о. и Определение № 25/ 25.01.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 198/2016 г. по описа на ВКС, I г. о. В тях е прието, че при произнасяне по постъпило искане за обезпечение по реда на чл. 389, респ. чл. 390 ГПК, съдът следва да прецени дали предявеният иск е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда /ще може ли предявилото иска лице да реализира правата си по бъдещото съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение/, както и дали сочената обезпечителна мярка е подходяща.

При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в тази практика, доколкото е извършил преценка дали се установява всяка от посочените предпоставки, при които се допуска обезпечение на иск. Той е изложил съображения, че бъдещият иск, чието обезпечаване се иска, е допустим, че е вероятно основателен, че за бъдещия ищец е налице обезпечителна нужда, както и че исканата обезпечителна мярка е подходяща. Въпросът дали са правилни изводите на въззивния съд за осъществяване на всяка от тези предпоставки изисква произнасяне по правилността на обжалваното определение, което касационният съд не може да прави в стадия по селекция на частните касационни жалби, а само след като обжалваният акт бъде допуснат до касационно обжалване и частната касационна жалба бъде разгледана по същество. Следователно по този въпрос също не е осъществено поддържаното от частния касатор допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението за допускане на касационно обжалване е направено и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по всеки от зададените въпроси, но частният касатор не е обосновавал защо счита, че отговорът им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая това основание няма как да е осъществено, защото по всеки от въпросите вече има постановена практика на ВКС, като не е настъпил някакъв факт, който да налага нейното осъвременяване.

По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 2199 от 26.08.2025 г., постановено по в. ч.гр. д. № 2230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2199 от 26.08.2025 г., постановено по в. ч.гр. д. № 2230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на определение № 15030/ 07.08.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 8943/2025 г. по описа на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ главен установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК вр. чл. 36 ЗОЗ, който ще бъден предявен от „Д. С. ЕАД срещу „Инвестбанк“ АД, „Дебитум инвест“ АДСИЦ и „Колект инвест мениджмънт“ ЕООД, за установяване несъществуването на правото на „Инвестбанк“ АД да пристъпи към изпълнение по реда на ЗОЗ, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договор за кредит, сключен на 08.02.2023 г., чрез налагане на обезпечителна мярка – спиране изпълнението по особен залог върху търговско предприятие на „Д. С. ЕАД, учреден с договор за особен залог, сключен на 08.02.2023 г., при условие, че бъде внесена парична гаранция в размер на 98 000 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.