ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1054
гр. София, 05.03.2026г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 4365 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. В. представлявана от кмета И. М. Л., подадена чрез процесуален представител адв. К. Б. срещу решение № 159/09.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 213/2025г. по описа на Окръжен съд – Враца.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 162/12.03.2025г. постановено по гр. д. № 3859/2024г. по описа на Районен съд – Враца, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ е признато за незаконно и отменено прекратяването на трудовото правоотношение на Д. В. И. с ЕГН [ЕГН], извършено със Заповед № 1/02.01.2024г. на кмета на О. В. връчена на същата дата на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ – поради завършване на възложената работа; Д. В. И. е възстановена на заеманата до уволнението длъжност „разносвач на храна” при О. В. както и работодателят е осъден да заплати на ищцата сумата от 4773.54 лева, представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за периода 03.01.2024г. до 03.06.2024г., в който ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 21.02.2024г. до окончателното плащане.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е обсъдил нито един от доводите на ответната община. Твърди, че в писмената си защита пред въззивната инстанция се е позовал, че за срочния характер на трудовия договор следва да се изходи от характера на работата, която е уговорена да се върши; като неправилно сочи приетото от въззивния съд, че не е допустимо устно договаряне на срочността на договора – позовава се в тази връзка на практика на ВКС, според която липсата на достатъчна конкретика в трудовия договор не изключва срочния му характер, както и че срокът може да се установява от контекста на фактите, при които е сключен; от свидетелските показания събрани по делото счита за установен еднократния характер на работата във връзка с европейски проекти и появилата се нужда в хода на изпълнение на тази работа да се назначи ищцата като трети разносвач, от който впоследствие поради намаляване броя на потребителите е отпаднала нуждата.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. В. И., чрез процесуален представител адв. Б. Т., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, е приел за установени следните факти: с трудов договор № 138/11.03.2021г., сключен между страните на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 вр. чл. 70 от КТ, ищцата е назначена на длъжност „разносвач на храна“ при ответника за срок „до завършване на определена работа, разнасяне на готова храна по домовете на потребителите на Домашния социален патронаж в О. В. , с основно месечно трудово възнаграждение в размер от 650 лв. От длъжностна характеристика на длъжността приел, че основни нейни задължения са били: да разнася готова храна на потребителите на Домашен социален патронаж в О. В. да поддържа необходимата хигиена и изисквания за разнос на готова храна; да работи по предварително установен график за разнасянето на храната и др. С допълнително споразумение № 46/04.05.2022г. ищцата е приела да изпълнява длъжността „разносвач на храна“ при ответника за срок: „до завършване на определена работа, считано от 01.04.2022г.“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер от 750 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 1 %.
С оспорената Заповед № 1/02.01.2024 г. на кмета на О. В. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ поради завършване на определената работа, считано от 03.01.2024г. Заповедта е връчена лично на ищцата на 02.01.2024г. След уволнението ищцата останала без работа, установено от извършената констатация към 22.01.2025г. от първоинстанционния съд в оригинала на трудовата книжка на липсата на вписани трудови договори след прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника.
От показанията на свидетелката Д. Н. – служител на длъжност „Човешки ресурси“ в О. В. приел за установено, че общината работи по европейски проект „Обществена трапезария“ от 01.01.2021-31.12.2022г. и „Топъл обяд“, който в момента функционира. Капацитетът на хората, които се изхранвали по проекта бил 130 човека. Тъй като бройката на хората се покачила и разносвачите били само двама, имало нужда от трети човек, поради което съкратили една щатна бройка „санитар“ и се разкрила една щатна бройка „разносвач на храна“, като щатните бройки били общо три от януари 2021г. Тогава служителката Д. И. била назначена, с оглед на това, че през лятото броя на хората, ползващи услугите, се покачвал и имало нужда от „разносвач“. Ищцата била назначена на срочен трудов договор до завършване на определена работа. При подписване на документите било разяснено съдържанието на трудовия договор и основанието, на което е подписан, както и ищцата била запозната с длъжностната характеристика, както и разбрала и приела условията, при които се сключва трудовия й договор, който не е постоянен. На всеки служител било обяснено, че при намаляването на числеността на потребителите евентуално последната разкрита щатна бройка може да бъда съкратена или да бъде трансформирана в „санитар“, „готвач“ или друго според нуждата в сектора. Трудовият договор на Д. И. бил прекратен, защото платените потребители намалели. В момента също се разнася храна, като секторът функционира, но числеността на потребителите е намалял.
В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи, че не може трудовият договор да се приеме за сключен за определен срок, тъй като в същия липсват основни реквизити, от които да се заключи, че е сключен за завършване на определена работа; че в договора конкретната работа до завършване на която е сключен, не е индивидуализирана по вид и обем нито в трудовия договор, нито в длъжностната характеристика, към която препраща, поради което приложеното основание за прекратяване е неприложимо в случая.
При тези факти, за да отговори на заявените доводи от правна страна въззивният съд е приел, че основният спор между страните е затова дали трудовият договор има характер на срочен трудов договор, съответно дали прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно на приложеното от работодателя основание.
В съдържанието на трудовия договор, който е сключен „за срок: до завършване на определена работа, разнасяне на готова храна по домовете на потребителите на Домашния социален патронаж в О. В. приел, че не е налице конкретизация на обема, вида, количеството и качеството на работата, която ищцата приема да извършва, от които да се определи момента, в който работата ще бъде завършена. Съдържанието на трудовия договор изтъкнал, че не дава възможност по какъвто и да е начин, включително и по реда на чл. 20 от ЗЗД, да бъде определен срокът му, тъй като липсват уговорки между страните относно временния характер на възложената трудова функция, белези, индивидуализиращи ясно и точно с каква продължителност ще е работата по разнасяне на храна, за изпълнението на която ищцата е наета и завършването на която ще създаде основанието по чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ за прекратяване на трудовия договор. Посочил, че периодът на изпълнението на възложената работа не може да се определи и според описанието на работата, тъй като изпълняваната от ищцата работа „разнасяне на готова храна по домовете на потребителите на Домашния социален патронаж в О. В. сама по себе си не предполага временен характер на нейното упражняване. Така, както е описана извел, че работата е дейност, която може да се извършва неопределено дълго време, при липсата на уговорени обективни времеви ограничители. Обосновал невъзможност да се определи кога работата по този договор ще приключи, съответно да се определи срока на трудовия договор. За ирелевантни в тази връзка намерил доводите на ответника че при сключването на трудовия договор на ищцата е било разяснено, че същият е срочен и че позицията не е постоянна, а е разкрита с оглед възникнала нужда; че при намаляване на числеността на потребителите евентуално последната разкрита щатна бройка може да бъда съкратена или да бъде трансформирана в друга според нуждата в сектора, в каквато насока са и показанията на свидетелката Д. Н.. Отбелязал, че трудовият договор е формален, като нормата на чл. 62, ал. 1 от КТ въвежда писмена форма за неговата действителност, включително и за действителността на клаузата за неговото времетраене, като част от минималното съдържание на договора /чл. 66, ал. 1, т. 4 от КТ/, поради което приел за недопустимо устно уговаряне на времетраенето на договора. Като неотносими отчел и възраженията на работодателя, че срокът на трудовото правоотношение между страните е определен от сключените от О. В. с Фонд „Социална закрила“ /ФСЗ/ два договора за реализиране на дейности по целева програма „Обществени трапезарии“ и с Агенция за социално подпомагане /АСП/ административен договор за реализиране на дейности по програма „Топъл обяд“. Отбелязал, че договарянето с трето лице не освобождава работодателя от задължението му да опише в сключения трудов договор вида, обема, количеството на работата, както и всички други индивидуализиращи белези на правоотношението, като съобразил, че в съдържанието на договора няма указание, че е сключен по повод изпълнението на друг договор, както и че при прекратяването на другия договор, ще се прекрати и трудовият такъв с ищцата. Заключил, че в процесния трудов договор от 11.03.2021г. липсва уговорка за срок по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което същият е сключен за неопределено време, породеното от него трудово правоотношение е безсрочно, поради което основанието на което е прекратен договора – чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ е неприложимо. Така обосновал решаващ извод за незаконност на извършеното на това основание прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, която признал и отменил заповедта, като намерил за доказани по основание и размер и обусловените искове, в който смисъл е постановил и крайния си акт.
К. О. В. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими и решени в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси:
1/ Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност с цялото им съдържание и с точния им смисъл всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесулно нарушение?
2/ За срочността на сключения между страните трудов договор следва ли да се изхожда единствено от съдържанието му?
3/ Допустимо ли е устно договаряне на срочността на договора? Каква правна стойност има разясняването на работника, че договорът му има временен характер?
Сочи, че първият въпрос е разрешен по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 60134/08.11.2021г. по гр. д. № 1062/2021г., I ГО; решение № 54/08.09.2014г. по т. д. № 3035/2013г., II ТО; решение № 7/08.02.2012г. по гр. д. № 510/2011г., II ГО; решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г., I ГО, вторият въпрос – с практиката в решение № 236/23.06.2015г. по гр. д. № 440/2015г., IV ГО; решение № 26/06.03.2020г. по гр. д. № 2603/2019г., III ГО; решение № 26/06.03.2020г. по гр. д. № 2603/2019г., III ГО, а третият – с практиката в решение № 26/06.03.2020г. по гр. д. № 2603/2019г., III ГО.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Поставеният в изложението първи процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и л. 236, ал. 2 от ГПК в принципната му формулировка е общозначим за всеки гражданскоправен спор и разрешаването му в съответствие с константната практика на ВКС е гарант за законосъобразност на всяко съдебно решение, като постановено при съблюдаване на основните начала на гражданския процес въобще.
В конкретния случай, въпросът е поставен в контекста на оплакванията на касатора – ответник, че въззивният съд не е обсъдил наведените от него доводи в писмени бележки представени пред тази инстанция, развити на плоскостта, че независимо от съдържанието на трудовия договор, преди неговото сключване ищцата е съзнавала временния характер на договора и се е съгласила да работи по него при условията на чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ; не е показала никакво съмнение, че договорът й е срочен; никога не е оспорвала временния характер на договора си, а в исковата си молба не е заявила, че срочният характер на договора не й е бил ясен.
Основан на тези оплаквания въпросът за задълженията на въззивния съд дори и обуславящ изхода на делото процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Това е така, защото въззивният съд изрично е отразил в мотивите си, че доводите на работодателя в изложения смисъл, в подкрепа на които са и събраните по делото гласни доказателствени средства са ирелевантни и не променят решаващият му правен извод, че от съдържанието на сключения между страните трудов договор по делото не се установява срочния му характер; липсва конкретизация на обема, вида, количеството и качеството на работата, която ищцата е приела да изпълнява, като срочния характер на договора не може да се изведе и от характера на работата; нито се установява конкретна времева рамка /краен момент/ определящ момента, в който работата ще бъде завършена. При това съдът е направил извод, че страните са обвързани от безсрочен трудов договор, по отношение на който е неприложимо общото основание за прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ – поради завършване на определената работа.
Т.е. съдът се е произнесъл по доводите на касатора, като е приел, че те са ирелевантни за предмета на спора.
Въпросът за това как се определя срокът на договора по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ в практиката на ВКС, включително и в тази, цитирана от касатора, е намерил решение, съобразно което когато договорът е срочен, срокът на действието му трябва или да е точно определен, или да е определяем въз основа на други елементи от съдържанието му. Срокът на този срочен договор – за извършване на определена работа – следва да се определя от съдържанието на трудовия договор, т. е. в сключения по този ред трудов договор трябва изрично и точно да се определи работата, за изпълнението /или за довършването/ на която той е сключен. Срокът по такъв договор е определяем съобразно уговорената между страните работа, дефинирана по вид, обем и качество още към момента на сключването му. С реализирането на възложената работа се изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ и по силата на постигнатата договореност, трудовото правоотношение се прекратява. Доколкото срокът на договора е съществен елемент от същия, за работника/служителя следва да съществува яснота кога точно ще изтече срокът, тъй като той е определящ за времетраенето на трудовото му правоотношение. При неяснота или при наличие на възникнали спорове между страните, договорът се тълкува по правилата на чл. 20 от ЗЗД, за да бъде изяснена действителната обща воля.
Когато срокът на трудовия договор, сключен до завършване на определена работа, не е посочен, нито е определяем съобразно други елементи на съдържанието му – липсва уговорка за срок. Няма пречка срокът да бъде определен чрез посочване на срок в договора на изпълнителя на съответната дейност.
Съдебната практика приема също, че възложената работа има временен характер, когато се касае до такава, имаща случаен и еднократен характер, спрямо основния и постоянен предмет на дейност, а сезонността безспорно касае възможността да бъде реализирана само в рамките на определен сезон, а при срочният трудов договор за определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ се касае до работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор и от тази гледна точка да се тълкува срока за извършване на тази работа, при което реализирането на възложената работа изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ и по силата на договореността, трудовото правоотношение се прекратява, като не е необходимо нито предизвестие, нито се следва обезщетение. Специфичното основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ е предвидено от законодателя именно за срочния трудов договор за определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ /в този смисъл решение № 236/23.06.2015г. по гр. д. № 440/2015г., IV ГО; решение № 166/16.06.2017г. по гр. д. № 4921/2016г., IV ГО; решение № 634/20.11.2009г. по гр. д. № 2071/2008г., II ГО и др./.
Въпросът дали е допустимо срокът на срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, който е сключен за довършване на определена работа, да бъде уговорен устно е обуславящ, разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В практиката на ВКС е разяснено, че предвидената в чл. 62, ал. 1 от КТ писмена форма за сключване на трудовият договор е форма за действителност – условие за валидност на договора. Това изискване се отнася и за срока на действие на договора, който трябва да бъде точно определен в писмения текст на договора или определяем въз основа на други елементи от съдържанието му. Съгласно чл. 67, ал. 2 от КТ договорът се счита сключен за неопределено време, ако в него не е включена изрична уговорка за срок. При липса или неяснота за времетраенето на договора /в т. ч. непосочване на срок, взаимоизключващи се уговорки или две или повече клаузи, въвеждащи различен срок на действие/, договорът следва да се счита сключен за неопределено време на основание чл. 67, ал. 2 от КТ поради липса на изрична уговорка за срок. Следователно устна уговорка за срок на срочен трудов договор би била недействителна, а при липса на изрична или определяема уговорка за срок приложение намира чл. 67, ал. 2 от КТ /в този смисъл решение № 943/22.02.2010г. по гр. д. № 4902/2008г., II ГО; решение № 24/30.01.2019г. по гр. д. № 1339/2018г., IV ГО и др./
Втората част от последния въпрос е израз на смесване на срочния трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ /който не е предмет на делото/ и този по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ /който е предмет на делото/. Относим е към първия вид договор, какъвто не е този сключен между страните. Дори и отнесен към процесния трудов договор обаче, установената съдебна практика на ВКС дава отрицателен отговор на същия – че разясняването на работника, че договорът му има срочен характер, без в съдържанието на договора срокът да изрично определен или определяем, няма никаква правна стойност.
При мотивите, обусловили решението на въззивния съд и обсъдената съдебна практика на ВКС, настоящият състав приема, че обжалваният съдебен акт не е постановен в отклонение от практиката на ВКС, а е в съответствие с даденото в нея разрешение. По поставените въпроси по делото не е налице съответно допълнителната предпоставка за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на поискани разноски. Доказаният размер на разноските под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на сумата от 1500 лева. В този размер, превалутиран съгласно чл. чл. 11 - 13 от ЗВЕРБ разноските следва да се възложат в тежест на касатора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 159/09.07.2025г., постановено по в. гр. д. № 213/2025г. по описа на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК О. В. представлявана от кмета И. М. Л. да заплати на Д. В. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 766.94 евро /1500 лева/, представляваща съдебни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.