РЕШЕНИЕ

№ 89

гр. София, 09.02.2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

С. Н.

при участието на секретаря Т. И. изслуша докладвано от съдия Николова гр. дело № 3255 по описа за 2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 3075 от 16.06.2025 год. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 415 от 30.09.2021 год. по в. гр. д. № 7362/2021 год. на Софийски градски съд, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на приетото във въззивното решение с разясненията в ТР № 2/2023 год. на ОСГК на ВКС по въпроса за тълкуване волята на завещателя и последиците относно валидността на завещателно разпореждане, в което е употребен изразът „дарявам срещу гледане“. До произнасянето на горното тълкувателно решение производството по настоящето дело беше спряно, впоследствие възобновено с нарочни опредения на касационния съд.

Касаторът Я. И. Г., чрез пълномощника му адв. Ст. А., поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК – допуснати процесуални нарушения и противоречие с материалния закон, с искане то да бъде отменено и делото се върне за ново разглеждане, респ. се постанови друго решение, с което искът за делба на процесния имот се отхвърли, тъй като касаторът е изключителен негов собственик на основание представеното завещателно разпореждане. Претендира присъждане на направените разноски, съгласно представен списък.

Ответниците по касация – Л. С. М., чрез адв. Д. П. и Ю. И. И., чрез адв. Т. Л., в представените писмени отговори и в откритото съдебно заседание поддържат становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на разноски, при заявено възражение за прекомерност на платеното от касатора адвокатско възнаграждение.

Останалите съделители не са взели становище.

Настоящият състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба касационни основания за отмяна на обжалваното решение, и като взе предвид становищата на страните и съгласно правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 15.12.2020 год. по гр. д. № 74882/2018 год. на Софийския РС в частта, с която е отхвърлен иска за делба срещу Я. И. Г., конституиран като ответник в делбеното производство по иска на Л. С. М. срещу останалите наследници по закон на наследодателите С. А. Т. и Й. Т. Т. за делба на подробно описания в исковата молба апартамент в [населено място], и е отменено в частта относно квотите на наследниците в допуснатата делба на апартамент с идентификатор № *****, представляващ апартамент № * в [населено място], [улица], вх. *, ет. *, с площ 65,14 кв. м., ведно с прилежащото му избено помещение № * и 2,090 % ид. части от общите части на сграда № * в поземления имот, като е определил квоти както следва: 992,75/31 092 ид. части за Л. С. М.; 1 985,50/31 092 ид. части за К. Г. Т.; 992,75/ 31 092 ид. части за Е. М. П.; 27 121/31 092 ид. части за Ю. И. И..

За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че процесният апартамент е придобит от наследодателя С. А. Т. на основание заповед № ИК-3411 от 18.08.1976 год., издадена по чл. 100, ал. 1 ЗТСУ /отм./, която има вещно действие относно отстъпения в обезщетение имот, в който смисъл се е позовал и на цитираната съдебна практика. Съгласно тази заповед и нотариален акт № 5/1980 год. цената на получения в обезщетение недвижим имот - 10 364 лв. се покрива със стойността на отчуждения негов имот – 6 393 лв., а разликата в размер на 3 971 лв. се заплаща при условията на НДИ на равни месечни вноски. Към момента на придобиването на имота наследодателят С. Т. е бил в брак с Й. Т. Т., починала на 3.04.1977 год. при действието на СК от 1968 год./отм./., поради което лична собственост на преживелият съпруг С. Т. е частта в размер 6 393/10 364 ид. ч., а идеалната част в размер на сумата за доплащане е придобита в режим на съпружеска имуществена общност. При прекратяването на същата със смъртта на съпругата половината от тази част получава преживелият съпруг, другата половина се наследява от трите й дъщери /чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 год., отм./.

Въззивният съд се е позовал и на представеното завещание от С. Т. в полза на една от дъщерите си – Е. А., като приел, че същият е могъл да й завещае само притежаваната от него част от апартамента в размер на 8378.50/10 364 ид. ч. /частта, представляваща негова лична собственост и половината от тази, придобита в СИО след смъртта на съпругата му/. Е. А. е придобила по наследство 1/3 от частта на майка й от прекратената СИО в размер на 1 985.50/10 364 ид. ч., поради което и притежаваната от нея част от имота съдът определил в размер на 27 121/31 092 ид. ч., която преминала по наследство в наследницата й по закон – Ю. И..

По наследство от майката са придобили по 1/3 ид. ч. от нейния дял от прекратената съпружеска имуществена общност и останалите две дъщери, след смъртта на които тези дялове са наследени от техните наследници по закон – К. Т. притежава по наследство от З. Т. дял 1985/31 092 ид. ч., Л. М. и Е. П. наследяват дела на Л. С., респ. притежават по 992.75/31 092 ид. ч.

При така определените дялове на наследниците по закон на общите наследодатели, въззивният съд е допуснал делбата на процесния апартамент между тях, като намерил за неоснователно възражението на Я. Г. за изключителна собственост на същия по завещание от Е. А., негова баба. Представеното завещание от 27.07.2013 год. е оспорено от наследниците по закон на общите наследодатели с твърдение за нищожността му поради неясната и противоречива воля на завещателката, както и липсата на безвъзмездно разпореждане от нейна страна с оглед употребения израз „дарявам срещу гледане“. Въззивният съд намерил оспорването за основателно, като посочил, че е налице съмнение и дали не е налице сделка приживе - дарение или договор за издръжка и гледане, а не изявление за последици след смъртта на завещателя. В подкрепа на този извод бил и положеният в документа подпис за упълномощител, а не на завещател.

Въззивният съд се е позовал на практика на ВС и на ВКС, съгласно която завещателни разпореждания, които вменяват задължение за издръжка и гледане на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е направено или от трети лица за в бъдеще време противоречат на безвъзмездния характер на завещанието и водят до неговата нищожност. Тъй като завещанието от 27.07.2013 год. съдържа такива изрази, то същото не може да породи вещноправни последици в полза на касатора, поради което и съдът не е зачел действието му.

Произнасянето в горния смисъл противоречи на разясненията относно точното приложение на закона по въпроса за тълкуване волята на завещателя, както и относно валидността на завещателното разпореждане, в което е употребен изразът „дарявам срещу гледане“, предмет на постановеното след цитираната от въззивния съд практика /на 21.01.2025 год./ ТР № 2/2023 год. на ОСГК на ВКС. Налице е трайно установена практика на ВКС /напр. Р 380 по гр. д. № 580/2010 год. І г. о., Р 24 по гр. д. № 3526/2014 год., ІІ г. о. и др./, според която при възникване на съмнение относно характера и съдържанието на завещанието, волята на завещателя подлежи на тълкуване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, съобразявайки разпоредбата на чл. 44 ЗЗД. Прието е, че действителната воля на завещателя следва да бъде изведена вследствие тълкуване на отделните клаузи на завещанието във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи следва да се отчетат и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика.

Съгласно приетото на 21.01.2025 год. тълкувателно решение по т. д. № 2/2023 год. на ОСГК на ВКС завещание, което е направено както заради вече положени грижи на завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му, не е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. В такъв случай при тълкуване волята на завещателя не може да се приеме, че е налице единствен мотив за съставяне на завещанието, който противоречи на закона поради нарушаване принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане.

В настоящият случай представеното саморъчно завещание от 27.07.2013 год. на Е. А. в полза на касатора е оспорено от законните наследници на общите наследодатели поради неясната и противоречива воля на завещателката поради съмненията дали не се касае за сделка приживе, с оглед използваните в текста изрази „дарявам срещу гледане на внука си…“, „че същият ме гледа и се грижи за мен“, „дарявам и всички движими вещи в къщата“, както и поради положения срещу „упълномощител“ подпис на завещателката. Въззивният съд необосновано е възприел формалните изрази в текста, без да подложи на тълкуване останалите изрази в завещанието, озаглавено „саморъчно“ от завещателката, посоченото нейно придобивно основание – „дарение на нейния баща“, а всъщност завещание, представено по делото и неоспорено от страните /макар и в него да е посочено основанието за гледане/. Последното изяснява смисъла на използваната в текста на завещанието дума „дарение“, „дарявам“ в смисъл на разпореждане, и то за след смъртта й с оглед и вписаната изрична забрана за наследниците й „да предявяват претенции по настоящия предмет“. Изводът, че се касае за изразена воля на Е. А. да завещае описания апартамент на внука си, не се променя и от обозначаването й за „упълномощител“ срещу подписа й, тъй като само подписът представлява съществен елемент от съдържанието на завещателния акт, а той не е оспорен от страните, нито е оспорено ръкописното написване на текста от завещателката.

Вписването в завещанието на гледане и грижи за Е. А. от страна на внука й мотивират извод за наличие на изразен благодарствен мотив, а не за опорочаване на безвъзмездния характер на завещанието. Изразеното в случая не може да се приеме като единствен мотив за разпореждането, за да обоснове нищожност по смисъла на чл. 42, б. „в“ ЗН, както неправилно и необосновано е приел въззивният съд. Произнасянето му в случая противоречи на цитираното тълкувателно решение № 2/2023 год. на ОСГК на ВКС, в мотивите на което е посочено и следното: „Поради това, че завещанието поражда действие след смъртта на завещателя, волята му следва да се тълкува преимуществено в полза на това завещанието да породи действие. Противното означава да се отрече последната воля на завещателя. Несъщественото съдържание, това, което не е мотивирало завещателя да се разпореди за след смъртта си, не следва да води до недействителност на завещанието“, в контекста на което нито употребените изрази за дарение срещу гледане, нито евентуално изразеното очакване за бъдещи грижи могат да обосноват недействителност на представеното по делото завещание. Настоящият състав счита, че в случая не са налице основания за нищожност на завещанието нито по чл. 42, б. „б“ /каквито всъщност не са и релевирани/, нито по чл. 42, б. „в“ ЗН, същото е действително и следва да се зачете правното му действие по отношение принадлежащата на завещателката идеална част от процесния апартамент, правилно определена от въззивният съд в размер на 27 121/31 092 ид. ч. Завещателката е придобила собствеността на основание завещанието от нейния баща в размер на притежаваната от него идеална част, и по наследство от майка й, като доводът за придобиване на идеалните части на сестрите й на основание придобивна давност е неоснователен. Установената от Е. А. фактическа власт върху апартамента не е довела до придобиване на частите на сестрите й от наследството на майка им, тъй като липсват доказателства за промяна в намерението й да ги свои за себе си, както и да е демонстрирала това пред тях /ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/. Този извод е обоснован от факта, че след смъртта на баща й същата се е снабдила с нотариален акт за идеална част от него /№ 24/1988 год. - за 4/6 ид. ч. от апартамента/, както и от събраните свидетелски показания, установяващи провеждането на разговори в годините по въпроса за делбата на процесния апартамент, останал в наследство на трите сестри. Плащането на част от стойността на дадения в обезщетение имот от Е. А. също не обосновава извод за придобиване на вещни права, а само облигационни такива, поради което и страните, съделители, с изключение Ю. И., притежават останалите от техните наследодатели идеални части от апартамента. Делбата му следва да се допусне между тях и Я. Г., при посочените дялове, а искът срещу Ю. И. подлежи на отхвърляне, тъй като тя не е придобила по наследство от майка си права.

С оглед горните съображения въззивното решение следва да се отмени в частите, с които е постановено участието в делбата на Ю. И. И., а искът за делба е отхвърлен по отношение на Я. И. Г., като се постанови решение по същество съобразно изложените мотиви. В останалите части въззивното решение следва да се остави в сила.

По разноските:

Касаторът претендира присъждане на направените разноски и с оглед изхода по делото същите му се дължат, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С оглед данните в него същият е заплатил адвокатско възнаграждение 1 700 лв. в касационното производство, 700 лв. – във въззивното и 250 лв. – в първоинстанционното производство, както и държавни такси в общ размер 110 лв., или разноските са общо в размер 2 760 лв., равностойни на 1 411.17 евро. От тях останалите съделители следва да му заплатят част, равна на уважената част от претенцията му - 87,23% или 1 230.96 евро, с оглед признатите и на тях права в съсобствеността, общо в обем 12,77% от имота.

Възражението за прекомерност на заплатеното от Я. Г. адвокатско възнаграждение е неоснователно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, отчетена впрочем и от въззивният съд, а и при заплащане на адвокатското възнаграждение на пълномощниците на насрещната на Я. Г. страна – всички останали съделители, както и с оглед разясненията в приетото решение на СЕС по дело С-438 за необвързаност на решаващия съд от размерите на възнагражденията в Наредба № 1/2004 год. и в контекста на завишените изисквания за адвокатската защита и процесуалното представителство на страните в касационното производство, обосноваващо съответно и по-висок размер на възнаграждението.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 415 от 30.09.2021 год. по в. гр. д. № 7362/2021 год. на Софийски градски съд в частите, с които е постановено участието в делбата на Ю. И. И. и е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът за делба е отхвърлен по отношение на Я. И. Г., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

Допуска в делбата на апартамент № *, с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], район С., [улица], вх. „*“, ет. *, с площ 65.14 кв. м., ведно с прилежащото му избено помещение № * и 2.090% ид. ч. от общите части на сграда № *, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, заедно с Л. С. М., ЕГН [ЕГН] с дял 992.50/31 092 ид. ч., Е. М. П., ЕГН [ЕГН] с дял 992.50/ 31 092 ид. ч., К. Г. Т., ЕГН [ЕГН] с дял 1985.50/31 092 ид. ч., да участва и Я. И. Г., ЕГН [ЕГН], с дял 27 121/31 092 ид. ч.

ОТХВЪРЛЯ иска за делба против Ю. И. И., ЕГН [ЕГН].

ОСТАВЯ В СИЛА горното въззивно решение в останалата част.

ОСЪЖДА Л. С. М., Е. М. П., К. Г. Т. и Ю. И. И. да заплатят общо на Я. И. Г. направените по делото за всички инстанции разноски в размер на 1 230.96 /хиляда двеста и тридесет евро и 96 евроцента/ евро.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: