ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1214

гр. София, 12.03.2026 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4753 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Ш. срещу решение № 260268 от 07.07.2025 г. по в. гр. д. № 1333/2021 г. на Софийски градски съд (СГС), с което е отменено решение № 166330 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 76207/2018 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от касатора (в качеството му на наследник на М. Й. Ш.) срещу Л. Н. В. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че ответникът В. дължи на ищеца сумата 6 000 лева по запис на заповед от 19.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 24.07.2015 г. до окончателното плащане, като е реализирана и отговорността на ищеца за разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният установителен иск да бъде уважен. Претендира заплащане на сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски. Предявява възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „ Допустимо ли е въззивният съд служебно да квалифицира фактически твърдения за здравословно състояние като възражение по чл. 31, ал. 1 ЗЗД при липса на изрично и своевременно заявено такова в срока по чл. 133 ГПК и при ограничението на чл. 269 ГПК?“; 2. „Може ли въззивният съд да допуска нови доказателства – съдебно – психиатрична експертиза, свързани с ново възражение по чл. 31 ЗЗД, което не е било релевирано в първата инстанция, без да са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК?“; 3. „Изпълнява ли се изискването на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, ако съдът приеме невъзможност да се разбира и ръководи действието въз основа на вероятностни експертни заключения, без категорични доказателства към момента на сключване на сделката и без решение за поставяне под запрещение?“, и 4. „Допустимо ли е въззивното производство да бъде спряно по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК при липса на висящо производство за запрещение към момента на спирането и как се отразява последващо влязло в сила решение, с което искът за запрещение е отхвърлен?“. По първия въпрос жалбоподателят навежда разрешаването му в противоречие с решение № 58/2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, 4 г. о. и значимост за точното прилагане на закона относно границите на служебното и диспозитивното начало в гражданския процес. По втория въпрос поддържа разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и значимост за развитието на правото относно допустимостта на нови възражения във въззивното производство. По третия въпрос твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 13/28.07.2017 г. по т. д. № 2642/2015 г. на ВКС, 1 т. о., а по четвъртия въпрос – единствено значимост за точното прилагане на закона и за предотвратяване на противоречива съдебна практика.

Ответникът по касационната жалба – Л. Н. В. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в настоящото касационно производство съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима.

По предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 535 ТЗ, въззивният съд е приел за установено, че съгласно чл. 418, ал. 2, вр. с чл. 417 ГПК заповед за изпълнение и изпълнителен лист се издава, ако представеният документ е измежду посочените в чл. 417 ГПК или в специалните закони, които препращат към чл. 417 ГПК, както и ако е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, против което се иска издаването на изпълнителния лист. Намерил е, че процесният запис на заповед съставлява годно изпълнително основание по смисъла на чл. 417 ГПК, доколкото в него се съдържа наименованието запис на заповед в заглавието и в текста на менителничния ефект, налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума, обективирана е дата на издаване - 19.06.2015 г. и падеж на предявяване, като е положен подпис на издателя Л. Н., чиято автентичност е установена с приетото в първоинстанционното производство и неоспорено заключение на графологична експертиза.

Въззивният съд е съобразил наведените в отговора на исковата молба твърдения, че първоначалният ответник е страдал от психическо заболяване – биполярно афективно разстройство, във връзка с което през 2015 г., когато е бил издаден и процесният запис на заповед, е бил неколкократно хоспитализиран. Квалифицирал ги е

като възражение по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, доколкото съдът е този, който дължи да подведе изложените в отговора на исковата молба твърдения и доводи под приложимата правна норма. Посочил е, че съгласно чл. 31, ал. 1 ЗЗД унищожаеми са сделките, сключени от дееспособни лица, които при сключването им не са могли да разбират и ръководят действията си, като причините могат да се дължат на ментални и психични проблеми, макар лицето формално да се води дееспособно, като е необходимо това състояние да е налице към момента на извършване на сделката. Второинстанционният съд е приел, че възражението за унищожаемост на процесния запис на заповед е направено в преклузивния срок – с отговора на исковата молба по чл. 133 ГПК, поради което е част от предмета на спора, по който районният съд не се е произнесъл и не е събирал доказателства. Съобразявайки, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за допуснато нарушение на процесуалния закон в този смисъл, СГС е допуснал психиатрична експертиза в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, чието неоспорено заключение е кредитирал и е възприел извода на съдебния експерт, че към момента на процесната сделка Л. В. не е притежавал психически годности да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководите своите действия. Ответникът е бил с диагноза: биполярно афективно разстройство, с голяма давност, протичащо с редуване на депресивни и манийни епизоди, лекуван е многократно в психиатрични заведения, като последната хоспитализация е от 15.09.2018 г. до 19.08.2020 г. в ДПБ Св. И. Р. [населено място] с пореден тежък депресивен епизод с психотични симптоми. Въз основа на медицинската документация, приложена по делото, експертът е посочил, че може да се направи извод, че през 2015 г. психичното състояние на В. е било тежко влошено и е наложило три хоспитализации, като първите две – през м. януари-м. февруари и през м. юли-м. август са по повод тежък маниен епизод с психотични симптоми, с удостоверено с медицинската документация по делото агресивно поведение при приемането му в психиатричната болница на 01.07.2015 г., поради което екзацербацията на психозата е най-малко един месец преди тази дата, дори да се допусне, че преди това е бил в състояние на ремисия. Вещото лице е посочило, че на 01. 07. 2015 г. ответникът е хоспитализиран в изключително тежко състояние с общественоопасно поведение, дълбоко несъответно и агресивно (с газов пистолет влиза и заплашва на обществено място хора). Експертът е разяснил, че дали е маниен, депресивен или психотичен епизодът, той продължава не по-малко от шест месеца и ако лицето е един месец на адекватна терапия в болница и след това приема поддържаща терапия, може да не се прояви отново симптоматиката, но ако се спре терапията, той продължава до шест месеца, а когато е дългогодишно заболяването, както е при ответника, може да продължи и цяла година, както е станало 2015 г.

При гореустановените правнорелевантни факти, въззивният съд е приел, че към момента на подписването на процесния запис на заповед ответникът не е могъл да разбира и ръководи действията си, поради което направеното в отговора на исковата молба възражение по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е основателно. Щом процесният менителничен ефект е подписан от дееспособно лице, което при подписването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, той подлежи на унищожаване съгласно чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Поради това, че волеизявлението на ответника страда от порок, обуславящ унищожаемост, този порок води до отпадане на действието на процесния запис на заповед, при което предявеният установителен иск е изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Поставените от жалбоподателя въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не удовлетворяват изискването за наличие на общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото по конкретния правен спор не са осъществени наведените в четирите въпроси хипотези, при което да се отговори на такива въпроси би било без значение за изхода на конкретното дело. По първия въпрос възражението с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е въведено в предмета на спора в рамките на преклузивния срок по чл. 133 ГПК – с отговора на исковата молба, поради което не е налице служебно произнасяне на въззивния съд по същото. Именно в правомощията на съда, а не на страната в исковия процес, е определянето на правната квалификация на наведени обстоятелства, доводи и възражения, вкл. както е в случая като способ на защита срещу предявения иск. По втория въпрос не се касае, както беше посочено по-горе, за заявено едва пред въззивния съд възражение за унищожаемост на процесния запис на заповед, за да е възможна релевираната хипотеза: допускане на нови доказателства пред втората инстанция в нарушение на чл. 266 ГПК. Психиатричната експертиза е допусната от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК поради осъщественото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, а именно неприемане за разглеждане като част от предмета на делото на своевременно заявеното в отговора на исковата молба възражение с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД и поради направени във въззивната жалба оплаквания в този смисъл (изцяло в съответствие с т. 3 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). По третия въпрос, въззивният съд е обосновал решаващия си правен извод за невъзможност от страна на ответника да разбира и ръководи постъпките си към момента на издаване на процесния менителничен ефект с приетото и неоспорено заключение на психиатричната експертиза, обективиращо категоричен (не вероятностен) извод на съдебния експерт по този въпрос. Четвъртият въпрос за наличие на основание за спиране на конкретния спор по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК поради висящо производство за поставяне под запрещение на ответника и за последиците на влязло в сила съдебно решение, с което искът за запрещение е отхвърлен, въобще не е обсъждан в атакуваното въззивно решение, но и той не би могъл да има обуславящо значение за изхода на настоящото дело, доколкото и дееспособно лице може по различни причини да изпадне в изискуемото състояние от нормата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД към момента на сключване на определена сделка и това състояние да опорочи волеизявлението по същата.

По гореизложените съображения не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по четирите поставени въпроси на касатора, което е достатъчно за недопускане на същото. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът - ищец следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 409. 03 евро, равностойни на 800 лв., последните съставляващи платен хонорар за един адвокат в касационното производство. Възражението на касатора с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им и квалификацията, опита и специализацията на адвоката.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260268 от 07.07.2025 г. по в. гр. д. № 1333/2021 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА М. М. Ш. да заплати на Л. Н. В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 409. 03 евро, съставляваща съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: