ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1301

гр. София, 17.03.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №383/2026 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. В. Г., чрез адв. М. С., срещу определение №1024/25.11.2025г. по в. гр. д. №724/2024г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение №470/31.05.2024г. по гр. д. №2291/2022г. на Добричкия районен съд в частта му, имаща характер на определение, с което е прекратено производството по предявения от жалбоподателката срещу Д. В. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на сграда с площ от 56 кв. м., с кадастрален идентификатор [№], построена в недвижим имот с площ от 401 кв. м., представляващ дворно място с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], поради недопустимост. Жалбоподателката счита, че обжалваното определение e неправилно, необосновано и незаконосъобразно, и моли за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Настъпилите в хода на съдебното производство факти следва ли да бъдат взети предвид, когато са от значение за спорното право и погиването на сградата - обект на ревандикация в хода на съдебното производство, представлява ли факт с правно значение за спора или обуславя отпадането на правния интерес от провеждането му?“. Този въпрос се поставя във връзка с твърдението, че вещта е погинала изцяло в хода на процеса, а към момента на завеждане на иска е бил съборен само покрива на сградата, както и че съгласно заключението на съдебно-техническа експертиза към датата на огледа на имота - 08.06.2023г., процесната сграда № 5 не съществувала, а от нея били останали само купчина строителни отпадъци.

2. Липсва ли правен интерес от предявяването на установителен иск за погинала постройка?;

3. С погиване на сградата в хода на съдебния процес отпада ли правния интерес от установяване на собственост върху правото на строеж, което по смисъла на чл. 66, ал. 2 ЗС не се погасява?.

По втория и третия въпрос се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №675/26.01.2011г. по гр. д. №656/2009г. на ВКС, решение №3817/24.12.1981г. по гр. д. №3017/81г. на ВС, І гр. о., решение №297/26.02.1984г. по гр. д. № 356/1984г. на ВС, решение №50/04.03.2009г. по гр. д. №4471/2007г. на ВКС, решение №873/17.12.2010г. по гр. д. №175/2010г. на ВКС, решение № 178/09.07.2012 г. по гр. д. № 972/2010 г. на ВКС.

С писмения си отговор Д. В. Г., чрез адв. С. А., изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове, предявени от И. В. Г. срещу Д. В. Г., в условията на обективно кумулативно съединяване както следва: за признаване за установено, че ищцата е собственик на 100 кв. м. идеални части от недвижим имот с площ от 401 кв. м., представляващ дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], ведно с построената в имота сграда с площ от 56 кв. м., с идентификатор [№]; иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне изградената от нея преграда в тунел, преминаващ през сграда с идентификатор [№], находяща се в [населено място], [улица], водещ до имота на ищцата от 100 кв. м. идеални части от дворно място с площ от 401 кв. м., съставляващо поземлен имот с идент. [№], и да възстанови състоянието на имота преди нарушението; иск с правно основание по чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответницата да заплати сумата от 1500,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения имот, описан по-горе, дължимо за периода от 22.02.2022 г. до 05.08.2022 г.

Ищцата твърди, че по договор за дарение от 1998г. е придобила 100 кв. м. идеални части от недвижим имот с площ от 401 кв. м., представляващ дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор [№], ведно с построената в това място сграда с площ от 56 кв. м., състояща се от три стаи, две кухни и сервизни помещения, с идентификатор [№]. Със заявление от 11.03.1999г. съсобствениците на дворното място дали съгласието си, на основание чл. 56 ЗТСУ /отм./, ищцата да построи пристройка в собствения им парцел XI, в кв. 545 по плана на [населено място] съобразно утвърден архитектурен план. Въз основа на заявлението ищцата преустроила съществувалата в имота къща, като я направила годна за живеене, в която къща живяла нейната майка М. В. до смъртта си /поч. на 10.11.2021г./. След смъртта на майката на ищцата, ответницата преустановила достъпа на ищцата до имота.

В отговора по чл. 131 ГПК ответницата Д. В. Г. излага, че от твърденията на ищцата не става ясно дали тя е построила процесната сграда или само я е преустроила. Твърди, че сградата с идентификатор [№] не съществува в имота, като е извършено и изменение на КК и КР, с което сградата е заличена - скица № 15-532607/17.05.2022г. Оспорва твърденията на ищцата, че тя е преустроила старата къща. Излага, че старата къща, собственост на М. и В. В., е била съборена преди началото на строежа на съществуващата понастоящем сграда на калкан с два входа. Твърди, че не ищцата е построила сграда от три стаи, две кухни и сервизни помещения, а напротив ответницата е тази, която с нейни средства и труд е изградила постройка в имота, но същата през 2022г. е била премахната като незаконен строеж.

С последващо заявление вх.№5969/31.03.2023г., озаглавено възражения и искания ищцата е уточнила, че нейните родители В. и М. В. са придобили право на собственост върху дворно място и сграда. Процесната сграда, до изграждането на новата, в която сега живее ответницата, е била обитавана от нейния баща и ответницата. Впоследствие с оглед на даденото със заявление по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ /отм./ съгласие за построяване на пристройка към съществуващата на място сграда, ищцата преустройла и пристроила към старата къща пристройка, в която живяла нейната майка до смъртта си, като влизала през входа на гаража на първия етаж, ползван от ответницата. След смъртта на майка й, ответницата преустановила достъпа на ищцата до сградата. Ищцата нанесла сградата в КККР през месец февруари - март 2022г., а ответницата предприела действия по събаряне на сградата и заличаването от кадастралната карта. Ищцата уточнява, че към момента сградата е в непригоден за живеене вид, полуразрушена от ответницата.

Първоинстанционният съд е счел, че предявеният от И. В. Г. иск за установяване правото на собственост на сграда с площ от 56 кв. м. на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е процесуално недопустим. Приел е, че по делото се установява, че в процесния имот, находящ се в [населено място], [улица], е съществувала сграда, но същата е била премахната в периода от 30.03.2022г. до 11.05.2022г. /съгласно заключението на приетата по делото СТЕ/, т. е. към момента на предявяване на иска - 05.08.2022г., в имота не е съществувала сграда с площ от 56 кв. м., с идентификатор [№]. Изводът за недопустимост на предявения положителен установителен иск е мотивиран с липсата на вещ, по отношение на която ищцата заявява собственическа легитимация, т. е. без конкретната вещ не може да съществува и право на собственост спрямо същата, тъй като при погиване на вещта се погасява и правото на собственост върху нея.

Въззивният съд е споделил извода за недопустимост на иска за установяване на право на собственост на сградата, тъй като тя е погинала и физически не съществува в гражданския оборот, като начина, по който това се е случило, е приет за ирелевантен. Според съда от значение е единствено фактът, че същата понастоящем, а и преди образуване на производството пред първата инстанция не съществува като недвижима вещ в гражданския оборот. Приел е, че предвид физическото й несъществуване е недопустимо да се търси и получи защита по предявения положителен иск за собственост върху погиналата вещ.

Въззивният съд е посочил, че действително с погиването на сградата в хода на съдебния процес не отпада правният интерес от установяването на собственост върху правото на строеж, като елемент от твърдяното от ищцата право на собственост върху погиналата сграда /в този смисъл - определение №533/28.03.2023г. по ч. гр. дело №388/2023г. на ВКС, І г. о./, но в случая ищцата не е заявила факти и обстоятелства, обосноваващи извода, че е налице предявен иск за установяване на собственост върху правото на строеж, което твърди, че е било учредено през 1999г. по реда на чл. 56, ал. 3 ЗТСУ /отм./ за построяване на пристройка по утвърден архитектурен план в съсобствения на Д. Д., Г. Я. и С. Я. парцел ХІ, пл. № 2904 в кв. 545 по плана на [населено място] /по предходния план на града, а сега поземлен имот с идентификатор [№]. Посочено е, че в хода на първоинстанционното производство ищцата не е изложила, че процесната сграда, е била съборена още преди завеждане на исковата молба, който факт не е бил неизвестен за нея тъй като тя е била страна и в производството по административно дело №698/2022г. по описа на Добричкия административен съд, в хода на което е установено, че процесната сграда със застроена площ от 56 кв. м. е била премахната/ съборена.

Въззивният съд е посочил, че правото на собственост и ограниченото право на строеж са регламентирани като отделни и самостоятелни вещни права досежно тяхното съдържание, правопораждащи и правопогасяващи юридически факти и подлежат на самостоятелна защита. Изложил е, че при заявена претенция за признаване на право на собственост върху определена сграда, съдът не разполага с правомощието да приеме, че всъщност е бил сезиран иск за установяване на правото на строеж, в реализирането на което е построена погиналата постройка. Въззивният съд е посочил, че ищцата не е поискала признаване от съда на право на строеж, а на право на собственост върху процесната сграда в каквато насока са точните твърдени от нея факти и обстоятелства в тази връзка. Без надлежно поискано и допуснато изменение на иска, дори да се приеме, че такова право съществува и предявилото иска лице е негов носител, не би могло да се твърди, че е налице такъв иск доколкото обемът и видът на търсената защита се определят с оглед изложените в исковата молба фактически обстоятелства и посочения петитум. Действително настъпилите след предявяването на иска промени във фактическите обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при извършването на преценка по основателността, но и по допустимостта на иска, но настоящата хипотеза не е такава, тъй като процесната сграда е била погинала преди образуване на гр. дело №2291/2022 г. по описа на ДРС. След като претендираното право е обусловено от съществуването на вещ, която е погинала преди образуване на производството, искът за неговата защита е недопустим, тъй като и първоначално претендираното право не е съществувало към датата на исковата молба, а искане за защита на друг вид право не е било въведено в спорния предмет, освен ако не е допуснато надлежно и своевременно въведено изменение на иска, доколкото и ако същото е допустимо според действащия процесуален закон. Съдът е приел, че в случая с разрушаването на процесната сграда, тя като вещ е погинала и съответно се е погасило правото на иск за защита на собствеността върху сградата, поради което и правилно производството по него е било прекратено.

За да се произнесе относно наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

При преценка наличието на основания за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

От събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства -заключението на СТЕ /вкл. снимков материал/ и свидетелски показания се установява, че процесната сграда от 56 кв. м. е била премахната в периода от 30.03.2022г. до 11.05.2022г. Доколкото към датата на предявяване на иска за установяване на правото на собственост на чл. 124 ГПК върху нея, постройката не е съществувала, то първият въпрос, поставен във връзка с настъпилите в хода на съдебното производство факти не кореспондира на установените по делото обстоятелства, поради което не мотивира наличието на основание за допускане до касационно обжалване.

Вторият формулиран въпрос не отговаря на изискванията за общо селективно основание по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като по него не са били развити решаващи мотиви, довели до постановяване на обжалвания резултат. Въззивният съд е счел искът по чл. 124 ГПК за недопустим не поради липсата на правен интерес, а предвид установения по делото факт, че процесната постройка е погинала, т. е. тъй като не съществува вещ, правото на собственост по отношение на която да се установява по съдебен ред с предявения иск, като е отбелязал, че иск за защита на друг вид вещно право не е бил предявен.

По отношение на третия въпрос също следва да се има предвид, че твърдението, съдържащо се в него „с погиване на сградата в хода на съдебния процес“ не съответства на установените по делото факти. Независимо от това, трябва да се посочи, че за съда липсва задължение сам да съобразява интереса на ищеца, и съответно служебно да преценява с какъв иск е сезиран. С първоначалната искова и последващите уточняващи молби, включително в депозираната писмена защита, ищцата е изложила, че претендира установяване на правото на собственост по отношение на постройка с площ 56 кв. Едва във въззивната жалба и частната въззивна жалба ищцата е започнала да се позовава на правото си на строеж, което счита, че е следвало да бъде защитено. С иск за съществуването на правото на строеж върху процесната постройка първоинстанционният съд не е бил сезиран, въпреки, че в хода на производството се е установило, че ищцата е знаела, че сградата е била разрушена в периода преди завеждане на исковата молба – в този смисъл са обясненията от 10.05.2022г., съдържащи се в прокурорска преписка №889/2022г. по описа на РП – Д., ТО – Б., както и уведомление от 17.05.2022г. от АГКК, с което е уведомена за постъпило от Д. Д. заявление за заличаване на сграда с идентификатор [№], извършено въз основа на приложен протокол за премахване на сграда, съставен след проверка и оглед на място.

Независимо, че разрешението, възприето в посоченото от касаторката решение №675/26.01.2011г. по гр. дело №656/2009г. на ВКС доколкото е постановено при съвършено различна фактическа обстановка, не може да се приложи по настоящото дело, следва да се отбележи, че съображенията, изложени в него, както и в другите цитирани дела, че правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго, изцяло се споделят от настоящия състав. По настоящото дело обаче, въпреки знанието на ищцата, че още към датата на предявяване сградата не е съществувала, иск за установяване на правото на строеж върху същата не е бил предявен, а само такъв за установяване на правото на собственост по реда на чл. 124 ГПК. Следователно, при установените по делото факти, и искът за собственост, с който е бил валидно сезиран, съдът не е имал задължение да преценява дали за ищцата е отпаднал правния интерес от установяване дали правото на строеж е било погасено, поради което въпросът, така поставен не отговаря на общата предпоставка за допустимост на касационно обжалване, доколкото по него въззивният съд не е развивал решаващи мотиви, довели до прекратяване на производството по установителния иск за собственост поради недопустимост.

В обобщение, не са налице предпоставките за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

При този изход на спора, на ответника по частната жалба, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 615.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1024/25.11.2025г. по в. гр. д. №20243200500724/2024г. на Окръжен съд – Добрич.

ОСЪЖДА И. В. Г., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], вх. 3, ап. 6 ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Г., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица] сумата от 615.00 /шестстотин и петнадесет/ евро, представляващи разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: