Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на девети март две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Б. Ц. Членове:

Р. Л. К. С. при секретар

М. Н. и с участието на прокурора

К. Ф. изслуша докладваното от съдията

Р. Л. по административно дело № 1199/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Д. И. – Еко“ ООД, с ЕИК 205421304, чрез упълномощената адвокат Т. П., срещу Решение № 13172 от 27.11.2025 г., постановено по адм. д. № 773 по описа на Административен съд - Варна (АС - Варна) за 2025 г. С него е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 1-2024/5303203-1 от 04.11.2024 г. (АУЗ), издаден от М. Н. на длъжност главен експерт МДТ в Дирекция „ФБМДТ“ при О. Б. О. В. потвърден с Решение изх. № МДТ-И-279/5 от 02.01.2025 г., издадено от директора на Дирекция „ФБМДТ“ при О. Б. с който спрямо дружеството са установени задължения за такса битови отпадъци (ТБО) за 2021 г., 2022 г., 2023 г. и 2024 г. в размер общо на 9401,36 лв. и лихва за забава от 1975,65 лв.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът погрешно приел, че таксата за услугата „обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения“ е дължима само въз основа на твърдение, че О. Б. ползва регионално депо. Излага съображения, че за да възникне задължението е необходимо да бъде доказано действително третиране на битови отпадъци, генерирани от конкретния имот. Съдът пропуснал да съобрази, че характерът и предназначението на имота изключвали той да бъде източник на такива отпадъци. Позовава се на чл. 71, т. 3 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ, в относимата редакция), който според касационния жалбоподател изключва дължимостта на такса за компонента обезвреждане на отпадъци, когато такива няма. Поддържа становище за неправилно прилагане на чл. 62 и чл. 66 ЗМДТ от административния съд, тъй като размерът на таксата бил определен през 2019 г., но бил приложен и за периодите 2021 г. – 2024 г., без да са налице решения на общинския съвет за всяка от тези години. Твърди се, че по този начин съдът неправомерно продължил действието на решението на общинския съвет от 2019 г. и нарушил принципа на законоустановеност на публичните вземания. Касационният жалбоподател аргументира и становище, че приложената от съда разпоредба на чл. 67, ал. 2 ЗМДТ, в редакцията ѝ преди изменението с ДВ. бр. 88 от 2017 г. следва да се прилага, само когато отпадъци се генерират, но количеството им не може да бъде установено. Предвид изложеното моли за отмяната на обжалваното съдебно решение, решаване на спора по същество с отмяна на спорния АУЗ и присъждане на разноски за производствата пред двете съдебни инстанции.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява. Представя писмено становище по съществото на спора и молба с приложен към нея списък на разноските и доказателства за извършването им.

Ответникът – директорът на Дирекция „ФБМДТ“ при О. Б. оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор, а по същество на касационното оспорване моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение.

В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация не се явява и не се представлява.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС – Варна е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 1-2024/5303203-1 от 04.11.2024 г., издаден от главен експерт в Дирекция „ФБМДТ“ при О. Б. потвърден с Решение изх. № МДТ-И-279/5 от 02.01.2025 г., издадено от директора на Дирекция „ФБМДТ“ при О. Б. с който на „Д. И. – Еко“ ООД за поземлен имот с [идентификатор] по ККР на [населено място] са установени задължения за ТБО за компонента по чл. 62, т. 2 ЗМДТ за периода 2021 г. – 2024 г. общо в размер на 9401,36 лв. - главница и 1975,65 лв. - лихви.

Въз основа на установеното по делото от фактическа страна при съобразяване на приобщените по делото доказателства, съдът направил извод, че обжалваният АУЗ е издаден от компетентен административен орган и в изискуемата от закона писмена форма, с изложение на фактическите и правни основания, въз основа на които са установени спорните публични задължения. Съдът не установил допуснати в хода на ревизионното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на АУЗ на това основание.

По повод проверката досежно материалната законосъобразност на акта АС – Варна приел, че „Д. И. – Еко“ ООД се явява субект на задължението за ТБО поради факта, че е собственик на процесния имот. Отхвърлил направените от настоящия касационен жалбоподател възражения, че ТБО не е дължима предвид статута на имота. Като взел предвид относимите разпоредби на ЗМДТ в приложимата им към спора редакция, съдът формирал извод, че ТБО е вземане, дължимо при реално предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ от община. Позовал се на съдебна практика на Върховния административен съд по спор с идентични страни и сходен предмет, касаещ ТБО за недвижимия имот за предходни периоди. Ценил приетите по делото доказателства и направил извод въз основа на представения договор между О. А. и О. Б. че О. Б. ползва за процесните периоди регионално депо в с. Въглен, обл. Варна. В допълнение съдът се позовал и на приобщените първични и вторични счетоводни документи - протоколи, калкулации, банкови извлечения, платежни нареждания, които сочат на реално изпълнение по договора. Отрекъл тезата на настоящия касационен жалбоподател, че дължимостта на таксата за компонента „обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци“ е обвързана с конкретното реализиране на отпадъци от имота на задълженото лице, съответно със събирането и транспортирането на такива. Позовал се на съдебна практика относно задължения на предишен собственик за процесния имот, където било прието, че негенерирането на битови отпадъци не е основание за освобождаване от заплащането на този конкретен компонент от ТБО, по причина че по чл. 71, т. 3 ЗМДТ недължимостта на ТБО по този компонент следва единствено при липса на депо, при това - без значение дали е ползвано за депониране отпадъци от недвижимия имот.

По отношение размера на таксата съдът съобразил приложимите по време редакции на разпоредбите на чл. 67, ал. 1 - 3 ЗМДТ и направил извод, че определянето на ТБО за спорните периоди върху основата по чл. 67, ал. 2 ЗМДТ се извършва само при невъзможност да се приложи основата за облагане по чл. 67, ал. 1 ЗМДТ. Приел за безспорно, че относно процесния имот не се извършва събиране на битови отпадъци и транспортиране до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, поради което законосъобразно административният орган определил облагаемата основа според предвиденото в чл. 17, ал. 2, т. 2 от Наредба № 8 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги в О. Б. На основание относимата редакция на чл. 66 ЗМДТ и като взел предвид определения от общинския съвет размер на ставката, приложен спрямо изчислената по реда на чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 към ЗМДТ данъчна основа, съдът заключил, че задължението за ТБО за всяка от процесните години в размер на 2350,34 лв., както и за съответните лихви за забава, по които размери дружеството и не спорело, са правилно определени. По така изложените съображения АС – Варна отхвърлил оспорването на „Д. И. – Еко“ ООД срещу спорния АУЗ.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователно касационният жалбоподател възразява срещу извода на първоинстанционния съд за законосъобразност на определеното със спорния АУЗ задължение за ТБО, предвид отсъствието на доказано генерирани от конкретния имот отпадъци. Съответно на материалния закон е заключението на съда, че дължимостта на определената с АУЗ такса за услугата, дефинирана в приложимата редакция на чл. 62 ЗМДТ (доп. ДВ, бр. 153 от 1998 г.) като „обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения“, не се обуславя от това дали недвижимият имот генерира отпадъци или не. При действието на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ (в относимата редакция) таксата за ползване на депо и/или за поддръжка на местата за обществено ползване се събира и за имоти в райони, в които не е организирано сметосъбиране и сметоизвозване. Същевременно, по чл. 71 ЗМДТ (в относимата редакция) са предвидени изключения по отношение събирането на ТБО за отделните нейни компоненти. Противно на схващането на касационния жалбоподател, по чл. 71, т. 3 ЗМДТ не е предвидено, че такса не се дължи, когато „няма“ отпадъци. Разпоредбата, изменена с ДВ бр. 153 от 1998 г. и действаща към периодите, предмет на АУЗ, регламентира изрично, че не се събира такса за „обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива“. С аргумент и от чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, под „такива“ в чл. 71, т. 3 ЗМДТ законодателят визира депа и други съоръжения за обезвреждането на отпадъците, а не самите отпадъци. Следователно, притежаването на депо или създаването на основание за ползване на такова сочат на предоставянето на услугата от страна на съответната община. Дължимостта на таксата е в корелация с предоставянето на услугата и е израз на възмездния характер на публичното общинско вземане. В конкретния случай АС – Варна обосновано на доказателствата е достигнал до извод, че О. Б. е извършвала коментираната услуга. От приобщените по делото четири заповеди чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, издадени от кмета на тази община за четирите относими периода (2021 г. – 2024 г.) се установява, че за процесния имот е определено предоставяне само на услугата „обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения“. Представеният договор с О. А. и съпровождащите го писмени доказателства – първични и вторични счетоводни документи сочат на неговото действително изпълнение, както правилно е съобразил и първоинстанционният съд. В касационна жалба всъщност не се оспорва извода му за установеното ползване от общината на регионално депо.

Неоснователно е и релевираното от касационния жалбоподател оплакване за отсъствие на законосъобразно определен от общинския съвет размер на ТБО по реда на чл. 66 ЗМДТ за периодите, за които е издаден АУЗ. Съгласно приложимата по време редакция на чл. 66, ал. 1 ЗМДТ е предвидено, че таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка. Противно на поддържаното от касационния жалбоподател обаче, част от позитивното право е изрично разпоредба, която позволява действието на одобрения размер да бъде продължено - чл. 66, ал. 3 ЗМДТ (изм. и доп. - ДВ, бр. 53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г.), който гласи, че когато до края на предходната година общинският съвет не е определил размер на ТБО за текущата година, таксата се събира на база действащия размер към 31 декември на предходната година. Няма нормативна пречка и/или ограничени тази разпоредба да се приложи за няколко последователни периода, през които не е имало решения на съответния общински съвет за определяне на размера на ТБО.

В случая първоинстанционният съд е установил, а и страните не спорят, че размерът на дължимата по АУЗ такса за всяка от процесните години е определен съгласно предвидената ставка в т. 3.2.2. от Решение № 20 от Протокол № 3 от 12.12.2019 г. на Общински съвет – Белослав. По делото не се спори, че няма последващи решения на този орган за определяне на ставката за ТБО - за 2021 г., 2022 г., 2023 г. и 2024 г., като това е изрично заявено в молба по делото (л. 40) от 20.06.2025 г. от ответника в първоинстанционното производство. Следователно, по силата на чл. 66, ал. 3 ЗМДТ (в относимата редакция) определената с горецитираното решение на Общински съвет – Белослав ставка за ТБО за компонента „обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения“ за 2020 г. се прилага и по отношение на следващите четири години, които именно са процесните. Цитираната в касационна жалба редакция на чл. 71б ЗМДТ не е действащо право към периодите, обхванати от АУЗ.

По изложените по-горе съображения, обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Не са налице релевираните с касационната жалба основания за неговата отмяна.

Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 13172 от 27.11.2025 г., постановено по адм. д. № 773 по описа на Административен съд - Варна за 2025 г.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Б. Ц.

секретар:

Членове:

/п/ Р. Л. п/ К. С.