ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 864

гр. София, 23.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на десети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№133 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Е. Б. Н. и на С. И. Ц. срещу решение №1163 от 10.10.2025 г. по в. т.д.№481/2025 г. на САС.

С обжалваната от Е. Б. Н. част след частична отмяна на решение №7163 от 27.12.2024 г. по гр. д.№14398/2023 г. на СГС, Е. Б. Н. е осъдена да заплати на С. И. Ц. на основание чл. 99 ЗЗД, вр. договор за потребителски кредит №HL24714, сключен на 20.07.2007 г. между „Ю. Б. АД и Е. Б. Н., по който вземането е цедирано на 30.06.2021 г. на „С. Г. Груп“ ЕАД, а на 03.06.2022 г. от „С. Г. Груп“ ЕАД на С. И. Ц., главница в размер на 22 683.78 лв., ведно със законната лихва от 28.04.2023 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като физическо лице не може да бъде носител на вземания по договор за банков кредит, предвид обстоятелството, че тази дейност е лицензионна и се извършва само от юридически лица. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Допуска ли чл. 3а, вр. чл. 3 ЗКИ физическо лице без търговска регистрация, чрез договор за цесия, да извършва сделката по чл. 2 ал. 2, т. 12 ЗКИ – придобиване на вземания по кредити.

С. И. Ц. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата на Е. Б. Н.. Обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение №7163 от 27.12.2024 г. по гр. д.№14398/2023 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Е. Б. Н. искове за осъждането й да заплати на основание чл. 99 ЗЗД, вр. договор за потребителски кредит №HL24714, сключен на 20.07.2007 г. между „Ю. Б. АД и Е. Б. Н., по който вземанията са цедирани на 30.06.2021 г. на „С. Г. Груп“ ЕАД, а на 03.06.2022 г. от „С. Г. Груп“ ЕАД на С. И. Ц.: разликата между сумата от 22 683.78 лв. до сумата от 31 452.83 лв., главница: сумата от 28 038.47 лв., възнаградителна лихва; сумата от 9036.92 лв., мораторна лихва и сумата от 919.22 лв., банкови такси.

Навежда доводи за неправилност на решението в обжалваната част предвид обстоятелството, че съдът е следвало да приложи начало на срока на погасителна давност - 20.04.2023 г., когато е връчено уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем въз основа на последното допълнително споразумение от 30.06.2020 г. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа наличие на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: При наличие на подписано допълнително споразумение към договор за кредит, с което страните декларират, че направените от банката изявления за предсрочна изискуемост губят своята сила и не пораждат действия, като задълженията за непогасени главница и лихви се връщат в редовност и погасяването им става по нов погасителен план, неразделна част от същото допълнително споразумение с нов срок и условия за погасяване на кредита, допустимо ли е съдът да приложи за начало на срока на погасителна давност датата на предишно изявление за предсрочна изискуемост, за което страните са декларирали, че губи своята сила или съдът следва да приложи за начало на срока на погасителна давност датата на връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита въз основа на това последно допълнително споразумение с новия погасителен план към него. Поддържа се, че решението в посочената част е и очевидно неправилно.

Е. Б. Н. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата на С. И. Ц..

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Жалбите са допустими - подадени са от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че на 20.07.2007 г. е сключен договор за потребителски кредит №HL24714, между „Ю. Б. АД и Е. Б. Н., по който вземанията на банката са цедирани на 30.06.2021 г. на „С. Г. Груп“ ЕАД, а на 03.06.2022 г. от „С. Г. Груп“ ЕАД на С. И. Ц.. Намерил е за неоснователни възраженията на Е. Б. Н. за нищожност на договора за цесия от 03.06.2022 г., като е посочил, че придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други) са дейности, които следва да бъдат включени в лиценза на банката единствено за целите на чл. 1 ЗКИ - да се осигури стабилна, надеждна и сигурна банкова система и защита интересите на вложителите, както и с цел оповестяване на информация от страна на БНБ в областта на пруденциалното регулиране и надзор върху банките. Счел е, че ЗКИ регулира дейността на банките, техните отношения с вложителите, с кредитополучателите, с ползвателите на платежни услуги, както и с държавата, но не отменя принципа, според който това, което не е изрично забранено, е позволено в сферата на гражданското право - като е решила да прехвърли свои вземания, банката е изчистила портфейла си, за да предоставя по-добри услуги в другите си дейности, а събирането на просрочени задължения от кредитополучателите не засяга негативно тези средства. Приел е за неоснователни и доводите, че по-важно е лицето, което събира задължението, да е лицензирано, тъй като лошото събиране на публично набраните средства, вложени в кредити, може дори повече да увреди вложителите и публичния интерес - съгласно чл. 3а, ал. 1 ЗКИ в редакцията към 03.06.2022 г., за да възникне необходимостта лицето, което придобива вземания по кредити, да бъде вписано в публичния регистър на БНБ, същото лице следва да извършва такава дейност по занятие, а по делото не се установява придобиването на вземането да е извършено от ищеца по занятие. Не е възприел и тезата на ответника, че до приемането на Закона за лицата, обслужващи кредити и купувачите на кредити, българското законодателство не е допускало договор с такъв предмет - в чл. 3 от закона изрично е предвидено, че не се прилага за - т. 4. - прехвърлянето на вземания по необслужвани договори за кредит, предоставени от кредитна институция, извършено преди влизането в сила на този закон и за - т. 5. - физически лица, които придобиват вземания по необслужвани кредити, предоставени от кредитни институции, извън своята търговска, стопанска или професионална дейност. Установил е, че кредитополучателят е потребител по смисъла на §13, т. 1 и 2 от ДР на ЗЗП, като прехвърлянето на вземането на банката на трети лица не го лишава от това му качество. По повод валидността на чл. 3, ал. 1 от договора, възможността банката да променя едностранно лихвата по договора, както и валидността на допълнителните споразумения, с които е преоформена главницата, като в нея са сключени изтекли до момента лихви, е съобразил установената трайна практика на ВКС и е приел, че посочените уговорки са неравноправни, поради което в отношенията между страните следва да се прилага изрично договореният в договора за потребителски кредит лихвен процент от 7,45 %, който потребителят е възприел и се е съгласил с него, а последващите промени на лихвения процент и начина на погасяване, посочен в допълнителните споразумения, са недействителни. В този смисъл е приел, че сумите, дължими към 20.04.2023 г. преди разглеждане на възражението за погасяване по давност, са: главница с настъпил падеж - 10 316.88 лв., главница с ненастъпил падеж - 17 777.80 лв., възнаградителна лихва 20 599.30 лв., годишни такси 832.23 лв. Изложил е съображения, че цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, т. е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост, респективно при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия, върху цесионера преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изразил е становище, че възражението за изтекла погасителна давност на цялото вземане е неоснователно, но е основателно възражението за изтекла петгодишна на главниците, съответно тригодишна давност на лихвите преди датата на исковата молба (22.12.2023 г.) по вноските съобразно първоначалния договор за кредит - главниците от вноските с падеж от 30.08.2011 г. до 30.11.2018 г. в общ размер 5410.90 лв., са погасени поради изтичане на петгодишна давност от настъпване на съответния падеж, дължимата главница към 20.04.2023 г. е 4905.98 лв. (разликата между 10 316.88 лв. и 5410.90 лв.), а дължимата главница с ненастъпил падеж е 17 777.80 лв., поради което искът за главница следва да се уважи за 22 683.78 лв. (4905.98+17777.80). Посочил е, че извън изложените мотиви относно дължимостта на възнаградителната лихва според първоначалния погасителен план, а не според изчисленията на банката, претенцията за 28 038.47 лв. е погасена изцяло по давност, тъй като към 30.06.2020 г., когато е сключено последното допълнително споразумение между банката и ответницата, нейната изискуемост вече е била настъпила, поради което на 22.12.2023 г. тригодишната давност е била изтекла (двете лихви, чийто сбор се търси от ищеца, са посочени в това допълнително споразумение като изискуеми), а по същите съображения е погасена по давност и претенцията за 9036.92 лв., мораторна лихва и за 919.22 лв., за банкови такси - към 30.06.2020 г., когато е сключено последното допълнително споразумение между банката и ответницата, тяхната изискуемост вече е била настъпила, поради което на 22.12.2023 г. тригодишната давност е била изтекла.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С формулирания от касатора Е. Б. Н. въпрос се предпоставя, че ищецът е придобивал по занятие вземания по банкови кредити, факт, който обаче изрично е отречен от въззивния съд с обжалваното решение. От друга страна е несъмнено, че и до приемането на Закона за лицата, обслужващи кредити и купувачите на кредити, физическите лица са могли да придобиват вземания по необслужвани договори за кредит, в който смисъл са разпоредбите на чл. 3а ЗКИ в различните му редакции и на чл. 3 т. 4 и т. 5 ЗЛОККК, както и практиката на ВКС, според която банката може да извършва действия по управление вземането или по разпореждането със същото, както и да предприема действия по принудителното му събиране, като за валидното извършване на тези действия не се изисква наличието на изричен лиценз, а банката има възможност да прехвърли това вземане на друго физическо или юридическо лице, като не се изисква това лице за притежава лиценз за извършване на банкова дейност или да е вписано в регистър, ако не осъществява дейността по занятие. В този смисъл по отношение поставения от Е. Б. Н. въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Касационно обжалване не може да се допусне и по въпроса, формулиран от касатора С. И. Ц.. Този въпрос е израз на поддържаната от посочения касатор, но невъзприета от съда теза, че с допълнителното споразумение от 30.06.2020 г. е налице предоговаряне на размера на дължимите вноски и на договарянето на нов погасителен план. Както бе посочено обаче, въззивният съд изрично е приел, че клаузите на допълнителното споразумение от 30.06.2020 г. по отношение размера на дължимите вноски, на лихвения процент и по отношение уговорения погасителен план са нищожни, поради което ответникът дължи вноски съобразно първоначално уговорения лихвен процент и според първоначално уговорения погасителен план, като в съответствие с разясненията в ТР №3/2023 от 21.11.2024 г. по т. д.№3/2023 г. на ОСГТК на ВКС е счел, че давностният срок за съответната част от главницата и за уговорените лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж - от предсрочната изискуемост. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване не може да се допусне.

С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1163 от 10.10.2025 г. по в. т.д.№481/2025 г. на САС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.