ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1455
гр. София, 24.03.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 1712/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Г. Т. Г.-Г. и М. Л. Ц. срещу въззивно решение № 211 от 26.07.2024 г. по в. гр. д. № 174/2022 г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касаторът Г. Т. Г. - Г. e подал касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение от 25.01.2019 г. по гр. д. № 1/2016 г. на Ломския районен съд, с отхвърлени като неоснователни предявените от него срещу М. Л. Ц. искове с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне двуетажно тяло на жилищната сграда с площ от 62 кв. м, намираща се в УПИ *-*, кв. 35, по плана на [населено място]; плътната стена, с дължина 1,28 м, от които 1,00 м в имота на ищеца и 0,28 м в имота на ответника, изградена перпендикулярно на имотната им граница и свързваща северния ъгъл на жилищната сграда на ищеца със северната пристройка към двуетажната жилищна сграда на ответника; както и прекараните 2 бр. отходни тръби.
Касаторът М. Л. Ц. обжалва решението в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение по иска по чл. 108 ЗС, е признато за установено, че Г. Т. Г. - Г. е собственик на реална част от 21 кв. м от УПИ *-*, кв. № 35, по плана на [населено място], общ. Б., обл. М., която част се намира в североизточната му част и е заключена между: жилищната сграда, имотната граница между този имот и УПИ *-*, кв. 35, по плана на селото, плътната стена, изградена в неговия терен перпендикулярно на имотната граница и свързваща северния ъгъл на жилищната сграда на ищеца с пристройката към двуетажната жилищна сграда на ответника и улицата, по приложена скица № 5, находяща се на л. 224 от делото, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на посочената реална част, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да премахне едноетажно тяло с площ от 7 кв. м и допълнително пристроена стопанска сграда с площ от 6 кв. м, намиращи се в УПИ *-*, кв. 35 по плана на [населено място], означени със сигнатура WС и ПС на приложената скица; както и засадените в незаконно завзетия терен от 20 кв. м четири броя лози и изградения за тях асмалък, прихванат за покрива на къщата на ищеца.
С решение № 40 от 04.05.2022 г., постановено по гр. д. № 2583/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., е отменено предходното въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане на Монтанския окръжен съд поради допуснати съществени нарушения на задълженията на съда по изясняване на спора от фактическа страна чрез допускане на експертно заключение.
По делото е установено, че през 1957 г. наследодателката на ищеца в първоинстанционното производство Н. Т. е придобила право на собственост върху дворно място в [населено място] от 2 дка, ведно с построени в него къща, тълкана и кош до съседи: Ц. К., Х. А. и от две улици. След смъртта си през 1997 г. Н. Т. е наследена от низходящите си – Г. Г. и С. Т., починала 2012 г., съответно наследена от ищеца като неин брат. До одобряване действащия регулационен план на селото от 1997 г. имотът от два декара е бил с пл. № *, за който е бил отреден парцел *, кв. 35 по регулационния план от 1935г., а по сега действащите кадастрален и регулационен план е парцел *, пл. *, кв. 35, с площ според издадената от община Брусарци скица от 2150 кв. м, записан на наследници на Н. Т.. Ответникът се легитимира като собственик на незастроено дворно място с площ от 1500 кв. м, в [населено място], което включва ПИ *-* с площ от 680 кв. м и ПИ *-* с площ от 820 кв. м, и двата в кв. 35 по плана на селото, при съседи за целия имот: от две страни улици, ПИ *-*, ПИ *-* и ПИ *-*, заедно с построените в ПИ * * масивна жилищна сграда с РЗП 100 кв. м, лятна кухня с РЗП 84 кв. м и три второстепенни сгради под общ покрив и обща РЗП 115 кв. м съгласно договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 02.11.2009 г., с праводатели Ц. Г. В. и М. Е. В., негови баба и дядо.
При повторното разглеждане на делото, в съответствие с указанията на ВКС, е назначена комбинирана съдебно-техническа експертиза, както и повторна комбинирана съдебно-техническа експертиза и допълнителна такава. От първата комбинирана експертиза е установено, че по плана от 1935 г. кадастралната граница и регулационната линия не съвпадат, което е онагледено на скица № 1 към експертизата. С регулацията от 1935 г. се придава част от поземления имот към УПИ *-*. В О. Б. няма данни за прилагане на регулацията - прехвърляне на собственост за придаваемите части по плана от 1935 г. По действащия план от 1997 г. кадастралната граница и регулационната линия между двата имота съвпадат - няма придаваеми места между УПИ *-* (бивш *-*) и УПИ *-* (бивш *-*). В кадастралния план между процесните имоти е означено наличие на паянтова ограда (дъсчена, бодлива тел, жив плет), обща за двата имота. Същата линия не съвпада нито с кадастралната граница, нито с регулационната линия по предходния план от 1935 г. При съпоставка на кадастъра по двата кадастрални плана е установено, че имотните граници от 1997 г. не съвпадат с имотните граници от 1935 г. Регулационните линии между двата имота по плана от 1997 г. не съвпадат с регулационните линии по плана от 1935 г. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че на основание чл. 32. ал. 1 от ЗТСУ (отм.) могат да се изменят влезли в сила застроителни и регулационни планове, планове по вертикалното планиране, кварталнозастроителни и силуетни планове. Няма данни планът, одобрен през 1997 г., да е частично изменение на предходния план от 1935 г. Изработен е изцяло нов кадастрален и регулационен план на селото. Съгласно разпоредбата на чл. 33 ЗТСУ, действала към датата на одобряване на втория регулационен план от 1997 г., при изменение на дворищнорегулационен план на основанията, посочени в чл. 32, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 ЗТСУ, новият план се създава въз основа на първоначалното (преди регулацията) положение на недвижимите имоти. Ако от деня на заемане на придадените имоти по законния ред е изтекъл 10-годишен срок, парцелните граници се приемат за имотни граници. При изменение на дворищнорегулационен план на основанията, посочени в чл. 32, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗТСУ, парцелните граници се приемат за имотни граници, ако до деня на откриване на производството за изменението придадените имоти са били заети по законния ред или дължимото за тях обезщетение е било изплатено при условията, посочени в правилника за приложение на този закон. В случая не са изложени твърдения, че ищецът е заемал или заплащал площта, придадена към неговия имот с плана от 1935 г. С оглед на това съдът е приел, че при създаване на плана от 1997 г. имотната граница не е била по регулационната линия по плана от 1935 г., а по кадастралната граница от 1935 г. В тази насока за основателно е прието възражението на ищеца, че границата на имота по кадастралния план от 1997 г. не може да бъде имотната граница, тъй като нито съвпада с регулационната линия по плана от 1935 г., нито съвпада с кадастралната граница по същия план от 1935 г., сочеща фактическите граници на място. Този извод кореспондира и с останалите събрани по делото доказателства, а именно показанията на св. В., от които е установено, че оградата между двата имота се е намирала на 2-3 метра от жилищната сграда на ищеца, а не е по източната й стена, където е посочена границата на имота по кадастралния план от 1997 г. Освен това и двамата експерти /В. В. и Н. И./ по предходни експертизи, приети от първоинстанционния съд, категорично посочват, че границата между двата съседни имоти по това време е била материализирана с оградна мрежа така, както е посочено в запазения и съхранен в община Брусарци оригинал на одобреният и влязъл в сила през 1997 г. кадастрален план на с. Смирненски. С оглед на това съдът е приел, че имотната граница между двата процесни имота минава по тази, посочена в кадастралния план от 1935 г., и заградената от нея площ категорично включва процесната площ, която попада в УПИ *-* в кв. 35 по действащия план от 1997 г. и е собственост на ищеца Г. Т.. Съгласно заключението и отбелязването в скица № 5 към допълнителната комбинирана съдебно-техническа експертиза тази площ е в размер на 21 кв. м. Съдът е приел, че в случая не следва да обсъжда въведените във въззивната жалба доводи, че ответникът е придобил спорната част въз основа на давностно владение, тъй като в отговора на исковата молба подобно възражение не е направено. Ответникът е твърдял, че тази площ е част от собствения му имот и не е навел доводи, че е упражнявал фактическа власт върху реална част от имота на ищеца с намерение за своене в конкретен период от време. Доколкото е установено, че ответникът понастоящем владее спорната реална част без наличие на годно правно основание за това, предявеният иск по чл. 108 ЗС е приет за основателен до размера от 21 кв. м, които са част от собствения на ищеца парцел *-*, кв. 35 по действащия регулационен план на [населено място]. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че ответникът е изградил плътна стена, перпендикулярно на имотната граница, свързваща северния ъгъл на жилищната сграда на ищеца с пристройката към двуетажната жилищна сграда на ответника, която е с дължина 1,28 м, от която 1 м е изцяло в имота на ищеца. При последното посещение в имота вещите лица М. В. и С. М. са констатирали, че в имота липсва такава плътна стена, която вероятно е премахната в хода на производството от ответника, поради което искът в частта относно нейното премахване е неоснователен. В площта от 21 кв. м са засадени 4 броя лози с изграден асмалък, прихванат за покрива на къщата на ищеца. По отношение на прокараните два броя отходни PVC тръби по повърхността открито, част от които са вкопани в имота на ищеца, зад жилищната му сграда по дължина и излизат на тротоара, в заключението на последната експертиза, изслушана във въвзивното производство, е посочено, че такива не са открити. В близост до регулационната линия между двата имота са построени двуетажна масивна сграда с площ от 62 кв. м, с пристроени към нея едноетажно тяло с площ от 7 кв. м – тоалетна, и пристройка с площ от 6 кв. м - баня, като най-близката част от сградата до регулационната линия е 0,28 м, от пристройката с площ от 6 кв. м - 0,25 м, а останалата част сградата е застроена на разстояние 1,95 - 1,98 м от регулационната линия. Тази сграда и пристройки към нея, намиращи се в имота на ответника, са изградени без одобрени строителни книжа и разрешение за строеж, като не са долепени до съществуващи сгради в съседния имот, поради което и застрояването не е свързано, а свободно. Годината на построяване на двуетажната сграда и пристройките към нея не е установена по делото /дали е построена през 1984 г., както твърди ответникът, или след 1997 г./, но точният момент на изграждането й не е релевантен за спора, доколкото и действалите преди ЗУТ строителни правила и норми, и сега действащата разпоредба на чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ предвиждат отстояние до страничната регулационна граница най-малко 3 м на сградите от основното застрояване. Съобразявайки действалите правила и норми за териториални и селищно устройство и действащите такива към настоящия момент, съдът е приел, че процесната жилищна сграда от основното застрояване не отговаря на изискванията за отстояние, тъй като е построена на отстояние по-малко от 3 м от вътрешната регулационна линия, без да е допряна до сграда на основното застрояване или такава от допълващото застрояване в съседния имот, изградена е без строителни книжа и разрешение за строеж, не е предвидена в действащ застроителен план на населеното място, тъй като такъв не е одобрен, поради което и е построена в нарушение на действалите преди 2001 г. и към настоящия момент строителни правила и норми за отстояние, не е допустим строеж, поради което и изграждането й и поддържането й в имота на ответника на отстояние по-малко от 3 м от регулационната граница с имота на ищеца представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. За да бъде основателен обаче предявеният иск по чл. 109 ЗС, в тежест на ищеца по делото е да докаже, не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Засадените от ответника четири броя лози с асмалък изцяло в имота на ищеца пряко засягат собствения на ищеца имот и като такива ограничават достъпа му до имота и му пречат да осъществява пълноценно правото си на собственост, поради което и следва да бъдат премахнати. По отношение жилищната сграда и пристройките към нея е установено, че същите не са в имота на ищеца, поради което и дори да са незаконни с оглед изискванията на благоустройствените закони, то следва да се прецени конкретно дали същите пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост. От заключението на вещото лице Н. И. е установено, че пристройката с площ от 7 кв. м към жилищната, представляваща тоалетна, е на разстояние 1,27 м от прозореца на жилищната сграда на ищеца, покривът й, както и този на пристройката с площ от 6 кв. м, с предназначение баня, са изпълнени като едноскатни, с наклон към имота на ищеца, като поради близкото отстояние покривните води се изливат изцяло в неговия имот и подкопават основите на сградата му. Цялата канализация от двете сервизни помещения – тоалетна и баня, е изпълнена в имота на ищеца, непосредствено до жилищната му сграда. С оглед на това въззивният съд е приел, че едноетажното тяло на двуетажната жилищна сграда, представляваща тоалетна с площ от 7 кв. м, и пристройката с площ от 6 кв. м – баня, създават неудобства за ищеца да ползва собствения си имот и построената в него жилищна сграда, поради което предявеният иск за тяхното премахване е основателен. По отношение двуетажната жилищна сграда, макар и да е незаконен строеж и да не отговаря на изискванията за отстояние, по делото не е установено да създава пречки на ищеца да ползва имота си, поради което искането същата да бъде премахната е неоснователно. Ищецът не е доказал, че построената от ответника сграда пречи или създава затруднения за осъществяване правото на собственост. Установеното овлажняване на къщата на ищеца според вещите лица се дължи и на липса на улуци. Освен това в хода на производството ответникът е поставил улуци на основната сграда, което е предпоставка за решаване на проблема с овлажняването и разрушаването на стените на сградата. Отделно от това е посочено, че премахването на помощната сграда също ще доведе до решаване на този проблем. По отношение на иска в частта досежно канализационни тръби съдът е приел, че същият е неоснователен, тъй като съгласно последното изготвено заключение липсват такива външни тръби.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Г. Т. Г. - Г. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение; 2. При изграждане на своите фактически и правни изводи, ограничен ли е съдът от събраните по делото доказателства, и допустимо ли е да приеме за доказан даден факт без да са събрани доказателства за него, респективно да основе решението си на предположения, вместо на доказателствата по делото; 3. За задължението на съда служебно да събере доказателства /експертизи/ по фактите и да изясни спора; 4. 3а да се уважи иск по чл. 109 ЗС за премахване на сграда, построена при неспазване на строителните правила, трябва ли да се доказват задължително пречките, които тя създава; 5. За дължимостта на несъбрани от съда суми за разноски за експертизи. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по тази жалба М. Л. Ц. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът М. Л. Ц. е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото, в изпълнение на задълженията си по чл. 294, ал. 1 ГПК, да вземе предвид при произнасяне на съдебния си акт всички дадени му указания на ВКС; Ако пропусне да обсъди и изпълни част от указанията, води ли това до неправилност на съдебния акт; Възможно ли е при неизпълнение указанията на ВКС, или част от тях да се постанови правилен съдебен акт; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, а именно всички експертизи и допълнителни заключения, да посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени и да посочи причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото; 3. Постановяването на две еднакви по резултата си въззивни решения, от които първото отменено от ВКС с дадени, останали частично неизпълнени указания, основание ли е да се допусне касационно обжалване на второто; Подлежат ли на изпълнение всички дадени от ВКС указания или въззивният съд разполага с правомощие по селективното им изпълнение; 4. Длъжен ли е съдът при спор за установяване на действителната имотна граница да изследва дали в приетите дворищнорегулационни планове на населеното място от различни години са настъпили промени в пространствените предели на правото на собственост, дали тези дворищнорегулационни планове са били приложени и дали на основание § 8 ПР на ЗУТ тяхното отчуждително действие е прекратено; 5. Длъжен ли е въззивният съд да изследва дали дадена регулация е незаконосъобразна и при спор следва ли да зачете действителната имотна граница; Ако решаващият извод на съда относно основателността на иск за предаване на владението се основава върху регулация, а последната е незаконосъобразна, то може ли да е правилно съдебното произнасяне, което не е изследвало нейната законосъобразност, още повече, когато това изследване е било предварително указано от касационната инстанция. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по тази жалба Г. Т. Г. - Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По отношение на първия въпрос, поставен от касатора Г. Т. Г. – Г., аналогичен на поставения от касатора М. Л. Ц. втори въпрос, отнасящ до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, както и да изложи собствени мотиви при постановяване на решението си, безпротиворечиво в практиката на ВКС (вкл. сочената от жалбоподателите) се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени (вж. - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. на ВКС и др.). В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността, респ. неоснователността на предявените искове и правилността на първоинстанционното решение, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения в ГПК ред доказателства, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и възприетото в съдебната практика.
Във връзка с втория поставен от Г. Г. въпрос следва да се посочи, че същият е формулиран в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Така, както е поставен, въпросът се свежда до оплакване относно правилността (по см. на чл. 281, т. 3 ГПК) на въззивното решение, поради твърдени нарушения на процесуалния закон, по каквито оплаквания касационната инстанция не се произнася в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на фактите и доказателствата, извършена от решаващия съд, и изложените в тази връзка аргументи за неправилност и необоснованост на възприетите изводи, не съставляват основание за селектиране на жалбата.
Отговор на третия поставен въпрос е даден в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Настоящият случай не е такъв. По делото са назначени множество комбинирани съдебно-технически експертизи, които са дали заключение, че не е налице връзка между установеното овлажняване на къщата на ищеца и изградената в имота на ответника двуетажна жилищна сграда. Изводът на съда за неоснователност на претенцията по чл. 109 ЗС относно двуетажната жилищна сграда е направен след обсъждане на целия събран по делото доказателствен материал и е подкрепен от него. С оглед на това въззивният съд не е бил длъжен служебно до събира нови доказателства, респ. посоченият въпрос не е решен в противоречие с посоченото тълкувателно решение.
Четвъртият поставен въпрос е решен в съответствие с дадените в т. 3 на ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които за уважаването на иска по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, освен ако се касае до нарушение на строителни правила и норми или санитарно-хигиенни изискавания, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В сочената от касатора казуална практика на ВКС /решение 430 от 27.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г., II г. о., и др./, е прието, че осъществяването на незаконно строителство в собствен имот на регулационната линия със съседен урегулиран имот съставлява действие, което в нарушение на чл. 50 ЗС води до създаване на състояние, увреждащо съседния имот, както и че неспазването на изискуемите от благоустройствените норми отстояния също може да доведе до такова състояние. В последната хипотеза обаче, съгласно посоченото по-горе, е необходимо създадените пречки да са по-големи от обикновените. В настоящия случай, анализирайки подробно събраните по делото доказателства, въззивния съд е достигнал до извода, че построената от ответника в имота му двуетажна жилищна сграда, макар и при неспазени изисквания за отстояния от имота на ищеца, не създава такива пречки, респ. за липсата на нарушение на чл. 50 ЗС.
Последният поставен въпрос, който по същество представлява оплакване от касатора във връзка с разпределението на разноските за заплатено допълнително възнаграждение на вещите лица, е извън предмета на искания касационен контрол, селективен по отношение на касационните жалби срещу решението на въззивния съд.
По отношение на първия поставен от касатора М. Л. Ц. въпрос и свързания с него трети въпрос има създадена трайна и непротиворечива съдебна практика, според която дадените в отменително решение на ВКС указания са задължителни за инстанцията, на която делото се изпраща за ново разглеждане от друг състав. Задължителността на тези указания се отнася до предписаните процесуални действия, които следва да бъдат извършени при новото разглеждане на делото, както и за тълкуването и прилагането на закона /чл. 294, ал. 1 ГПК/. Тази практика е в съответствие със закона и не се нуждае от промяна или изоставяне. Тя е съобразена от Монтанския окръжен съд, който при новото разглеждане на делото е назначил указаните с отменителното решение № 40 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 2583/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., съдебно-технически експертизи.
Следващите два въпроса са формулирани според защитната теза на касатора и не кореспондират на приетата за установена по делото фактическа обстановка от въззивния съд, респ. на изложените от него съображения за уважаването на иска по чл. 108 ЗС, посочени по-горе, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че в случая въззивният съд е приел, че ответникът не е станал собственик на придадените към неговия имот части по силата на регулацията, тъй като по делото не е установено дворищнорегулационният план да е приложен, поради което имотната граница между двата имота е според първия кадастрален план от 1935 г., в който смисъл са и разрешенията, дадени с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС.
Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени.
Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора Г. Г. доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не е налице и релевираното от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът М. Ц. следва да заплати на ответника по касация Г. Г. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на по 1500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят по 766,94 евро.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторът Г. Г. следва да заплати на адв. И.-А. Ч. Н. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 750 евро.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 211 от 26.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 174/2022 г. на Монтанския окръжен съд.
О с ъ ж д а М. Л. Ц. да заплати на Г. Т. Г. – Г. сумата 766,94 евро /седемстотин шестдесет и шест евро и деветдесет и четири цента/ адвокатско възнаграждение.
О с ъ ж д а Г. Т. Г. – Г. да заплати на адвокат И.-А. Ч. Н. от Софийска адвокатска колегия сумата 750 евро /седемстотин и петдесет евро/ адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: