ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1478
гр. София, 14.03.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 311 от 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Т., чрез адв. В. Ц., срещу въззивно решение № 1107 от 30.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1530/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2029 от 05.06.2025 г., постановено по гр. д. № 13303/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, за отхвърляне на предявения от И. Б. Т. срещу Г. М. А., иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на подадена тъжба от ответника Г. М. А. срещу ищеца И. Б. Т., злоупотребявайки с предоставените му от закона права, въз основа на която е образувано НЧХД № 5271/2022 г. по описа на Районен съд – Варна за извършено престъпление от частен характер, наказуемо по чл. 147, ал. 1 НК, затова, че ищецът приписал на ответника престъпление по чл. 321, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 02.11.2023 г., до окончателното заплащане на претендираното парично обезщетение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Дали е налице противоправност по чл. 45 ЗЗД и злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, когато частният тъжител подава тъжба за престъпление по чл. 147, ал. 1 НК и множество последващи сигнали до прокуратури и контролни органи, въпреки че по наказателното дело е постановена влязла в сила оправдателна присъда, потвърдена от въззивна инстанция и въпреки че обективни проверки на компетентни органи са установили липса на извършено от пострадалия престъпление или нарушение, и когато доказателствата по делото установяват, че тъжбата и последващите сигнали са продиктувани от предходен конфликт, от желание за отмъщение и дискредитация на пострадалия, а не от стремеж към защита на легитимен правен интерес?“ – твърди се противоречие с решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на III г. о.; 2/ „Длъжен ли е съдът, съгласно разпоредбата на чл. 159, ал. 2 ГПК да допусне до разпит недопуснатите свидетели ако първоначално допуснатите не са установили спорния факт и представлява ли недопускането на тези свидетели от първоинстанционния съд извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането им пред въззивната инстанция?“ – сочи се противоречие с постановките на т. 7 на ППВС № 6/1968 г., както и с решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на II г. о.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като посочи в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по жалбата Г. М. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че съгласно приложен по делото сигнал от 11.11.2022 г. се установява, че И. Т. е сигнализирал В., че на 08.11.2022 г. е станал свидетел на деяние, изразило се в изнасяне извън рамките на ТД на НАП – В. на документи, извършено от Г. Г., А. В. и Г. А.; че ищецът Т. е отправил молба до директора на ТД на НАП – В. с твърдения, че посочените лица „работят като О.“, по повод на която молба е извършена проверка и е изготвен доклад от ЦУ на НАП; че в посочения доклад е установено, че на 08.11.2022 г. Г. Г. е изнесъл един кашон и две найлонови торби, които съдържали лични вещи и документи на лицето, част от които били приложения към преписки по образувани от КЗД срещу Г. производства по жалби; че И. Т. многократно е инициирал конфликтни ситуации с колеги от ТД на НАП – В., както и това, че е отправил обвинения спрямо служители за извършена кражба и действия на организирана престъпна група; че с постановление от 01.03.2023 г. ВРП е постановила отказ за образуване на досъдебно производство по пр. пр. № 15522/2022 г., потвърдено с постановление от 18.04.2023 г. на В. и постановление от 18.05.2023 г. на В., по повод на сигнал на Т. за данни за извършено престъпление от общ характер от 08.11.2022 г. от Г. и други служители на НАП.
Решаващият състав е обсъдил и приобщеното НЧХД № 5271/2022 г. по описа на В., образувано по тъжба на Г. А. срещу И. Т. за престъпление по чл. 147, ал. 1 НК. От същото е намерил, че с присъда № 272/02.11.2023 г. подсъдимият Т. е признат за невиновен и е оправдан за това, че на 13.12.2022 г. в писмен частен документ, приет с вх. № 51766 – 5/13.12.2022 г. в ТД на НАП – В., е приписал на Г. А. престъпление по чл. 321, ал. 1 НК, а именно, че: тъжителят действа и работи в организирана престъпна група, като препоръчал на териториалния директор на НАП да предприеме обучение как се съхранява и как се унищожава данъчна и осигурителна информация; че с решение № 77/18.03.2024 г., постановено по ВНЧХД № 27/2024 г. по описа на В., присъдата на първоинстанционния съд е била потвърдена. Взел е предвид и представените по делото болнични листове, от които е установил периодите, в които ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност, амбулаторни листове, както и касови бонове за болничен престой и за закупени от него медикаменти. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установил данните за влошени отношения между страните по делото, както и състоянието на ищеца след подадената от ответника жалба.
При тази фактическа обстановка второинстанционният съд е приел от правна страна, че за основателността на иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да са налице следните предпоставки: деяние (действие или бездействие), противоправност на това деяние, вреда (имуществена или неимуществена), причинна връзка между деянието и причинената вреда, както и вина; че при кумулативното наличие на обективните елементи, вината се предполага до доказване на противното по аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Констатирал е, че в настоящото производство правилно е разпределена доказателствената тежест, като в тежест на ищеца е указано да докаже наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, предвидени в чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а именно: деяние – ответникът да е подал и поддържал процесната тъжба срещу ищеца за извършено от последния престъпление от частен характер; противоправност – че ответникът недобросъвестно е упражнил правото си на тъжба, знаейки, че заявява неверни обстоятелства и е целял да навреди на ищеца; причиняване на неимуществени вреди; причинно – следствена връзка между противоправното деяние, извършено от ответника, и настъпилия вредоносен резултат, като деянието да е осъществено виновно.
От изложените факти въззивният състав е намерил за безспорно установено, че пред В. е образувано НЧХД № 5271/2022 г. по тъжба на Г. А. срещу И. Т. за престъпление по чл. 147 НК, от което е формирал извод за наличието на първия елемент от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – извършено деяние. По отношение на наличието на втория елемент – противоправността, е отбелязал, че упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно действие, като би било неправомерно единствено когато е налице злоупотреба с право. Изложил е съображения, че злоупотребата с право винаги е противоправно действие, тъй като се касае за недобросъвестно упражняване на право – не за да бъдат защитени собствени права и законни интереси, а за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица; че поначало правомерно е подаването на тъжба до съда с оглед защита на накърнени права и законни интереси на тъжителя; че за да бъде неправомерно това действие, следва да бъде доказано, че е налице злоупотреба с това право.
В случая от подадената от А. тъжба, въззивната инстанция е установила, че същата е провокирана от предишни действия на Т.; че същият е сигнализирал държавни органи във връзка със събитие от 08.11.2022 г., като е изложил, че посочените лица „работят като О.“. От съдържанието на актовете в хода на наказателното производство, второинстанционният съд е отбелязал приетото от съдебните състави, че извършеното от Т. деяние е несъставомерно, поради това, че лицето е действало добросъвестно – тоест, липсва субективният елемент, като използваните от Т. изрази са негова лична оценка и същите са несъставомерни и от обективна страна. Като безспорно обаче е изтъкнал обстоятелството, че ищецът е подал този документ с визираното в него съдържание. Формирал е решаващи мотиви, че ответникът А. е преценил, че са засегнати неговите права и законни интереси и е упражнил конституционно признатото му право, сезирайки съда с подадената от него тъжба, а оправдаването на Т. по горепосочените производства за извършено престъпление по чл. 147 НК, не обуславя злоупотреба с право от страна на А.. Приел е също така, че когато едно лице прецени, че са накърнени негови права или законни интереси, то може да сезира съда с искане за защитата им, като единствените негативни последствия при неоснователност на претенцията на лицето, са разноските по делото. Горният извод е обосновал с обстоятелството, че искането за защита на накърнени права и законни интереси представлява една правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл. 45 ЗЗД се поражда само при виновно противоправно поведение на причинителя на вредата.
Предвид изложеното, решаващият състав е намерил, че не е налице един от обективните елементи от фактическия състав на деликта – противоправност. Приел е, че подадената тъжба е във връзка с обективно заявени от Т. обстоятелства в документи, подписани от него и адресирани до различни институции; че ответникът А. не следва да отговаря за това, че ищецът Т. е оправдан по повдигнатите му обвинения за престъпление по чл. 147 НК при положение, че по делото не са събрани доказателства за злоупотреба с право. С оглед липсата на елемент от фактическия състав на деликта, водеща до неоснователност на иска, е застъпил становището, че е безпредметно обсъждането на другите елементи. При тези съображения и с оглед съвпадане на изводите на двете инстанции, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Поставеният от касатора в изложението първи въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, който обуславя решаващите изводи по спора, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Така формулиран същият е свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и цели извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Повдигнатият въпрос на практика е фактически и е относим към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В случая, противно на становището, от което касаторът извежда питането си, въззивният съд след анализ на фактическата обстановка по делото, мотивирано и обосновано е заключил, че не е налице един от обективните елементи на фактическия състав на деликта, а именно противоправност. Обратно на твърденията на жалбоподателя, въззивният състав изрично е съобразил и обстоятелството, че по делото не са събрани доказателства за злоупотреба с право – че правото на жалба е упражнено с цел правата и законните интереси на друго лице да бъдат увредени. Следователно формулираният въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение, а представлява интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства. Предвид изложеното, същият не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява противоречие на обжалваното решение с цитираното в изложението решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на III г. о. на ВКС. Същото е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса представлява ли депозирането на частна тъжба единствено и само реализация на субективно право или при излагане по нея на неверни факти и обстоятелства може да представлява злоупотреба с право, т. е. противоправно поведение, което може да причини вреди. По така посочения въпрос е прието, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, като упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно, което не изключва обаче възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, като тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Възприето е и разрешението, че жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право (т. е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. В настоящия случай произнасянето на въззивния съд е в съответствие с тези правни разрешения, поради което не е налице и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационното обжалване на следва да се допуска и по поставения втори процесуалноправен въпрос, пряко свързан с доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд относно приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Според трайната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК дава процесуална възможност на страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая по направените във въззивната жалба на И. Т. доказателствени искания, въззивният съд се е произнесъл с определение от 21.07.2025 г., оставяйки ги без уважение с мотивите, че оплакването на страната за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първата инстанция е неоснователно; че правилно първоинстанционният съд е допуснал провеждането на разпит на двама свидетели, както и че след изрично заявеното от процесуаллния представител на ищеца, че няма други доказателствени искания, за районният съд не е било налице задължение служебно да допусне други свидетели за същите обстоятелства. Тези процесуални действия на съда са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл. 159, ал. 2 ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради нарушения на процесуалния закон – чл. 266, ал. 3 ГПК. Несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка за липсата на извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за събирането и обсъждането на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по третия повдигнат въпрос в изложението. Същият е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на определени възражения и доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, както и поради недопускането до разпит на още двама свидетели. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковата претенция по чл. 45 ЗЗД, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от страните. Видно от мотивите на обжалваното решение, противно на твърденията на касатора, въззивният състав е съобразил приложената по делото медицинска документация относно влошеното здравословно състояние на ищеца след подадената срещу него жалба, както и изготвеният доклад от Централното управление на НАП и показанията на разпитаните по делото свидетели. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива в размер 1200лв., а след превалутиране – 612,57 евро .
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1107 от 30.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1530/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА И. Б. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] и съдебен адрес [населено място] [улица], офис 8, да заплати на Г. М. А. с ЕГН[ЕИК] и съдебен адрес [населено място], [улица], стая 316, деловодни разноски в размер 612,57 евро.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: