О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1111

гр. София, 22.11.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. ч. т.д. № 1285 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез процесуален представител М. Г. – Д., срещу определение № 200 от 17.05.2023г. по в. ч.т. д. № 260/2023г. на Пловдивски апелативен съд, 3-ти граждански състав, с което е потвърдено определение № 14 от 04.01.2023г., поправено с определение № 272 от 10.03.2023г., по т. д. № 616/2022г. на Пловдивски окръжен съд, XX състав. С потвърденото първоинстанционно определение е прекратено производството по делото и е върната подадената от М. Д. Д. молба по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на „П. Х. Г. АД.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и неправилно. Поддържа, че съдебният състав, постановил атакуваното определение, е незаконен, тъй като е използвал служебното си положение и предубедено, целенасочено и съзнателно е прекратил производството по делото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като твърди наличие на нарушение на правото на ЕС – в случая чл.6 ЕКЗПЧОС, относно провеждането на справедлив процес от безпристрастен съд. В останалата част от изложението частният жалбоподател преповтаря съдържанието на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е констатирал, че с определение № 1091 от 02.11.2022г. Пловдивски окръжен съд е оставил без движение подадената от М. Д. Д. молба по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност с указание за отстраняване на следните нередовности: 1/ внасяне по сметка на съда на държавна такса от 250 лв. и представяне на доказателства за това; 2/ представяне на уведомление в оригинал по чл.78 ДОПК за подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност за съответното дружество и конкретизиране на ответника, доколкото на посочения ЕИК отговаря наименованието „П. Х. Г. АД, а в молбата е посочено наименование „П. Х. АД; 3/ излагане на обстоятелства относно качеството на кредитор, представяне на писмените доказателства, на които молителят се позовава и от които произтича качеството му на цесионер, посочване дали е предявявал претенции за заплащане на дължимите суми по исков ред и дали е налице висящо производство по тях; 4/ посочване дали се иска от съда да наложи възбрани върху собствени на ответника недвижими имоти като предварителна обезпечителна мярка или се иска налагане на обезпечителна мярка с решението за откриване на производство по несъстоятелност. Констатирал е още, че с молба – уточнение молителят е конкретизирал фирменото наименование на ответника, преповторил e съдържанието на първоначалната молба и е поискал продължаване на срока за отстраняване на нередовностите с още 15 дни. Съобразил е, че с определение № 1243 от 12.12.2022г. Пловдивски окръжен съд е продължил с две седмици дадения на молителя срок, считано от 09.12.2022г., указвайки му задължението да следи за постановеното продължаване на срока, както и че ако нередовностите не бъдат отстранени в продължения срок, производството по делото ще бъде прекратено. Съобразил е също, че атакуваното първоинстанционно определение е постановено след изтичане на продължения срок.

Въззивният съд е намерил за правилни и ясни дадените от първоинстанционния съд указания относно излагането от молителя на обстоятелства, от които произтича вземането му, легитимацията му като кредитор на ответника, както и относно наличието на конкретна търговска сделка. В тази връзка е изтъкнал твърденията, съдържащи се в молбата по чл.625 ТЗ и в уточняващата молба, за наличието на парично задължение на ответника, възникнало вследствие извършена от него кражба на земна маса от имот – собственост на „Спа центрове и детоксикация“ ООД; за качеството на молителя като цесионер с цедент „Г. М. АД, както и за прехвърлянето от „Г. М. АД на молителя на 90 % от претенциите по издадени фактури. Изтъкнал е още липсата на обстоятелства относно тези фактури. Приел е, че твърденията, съдържащи се в молбата, сочат на извъндоговорно основание и с кредитор, различен от цедента, който му е прехвърлил вземане, като липсват конкретни и ясни обстоятелства относно основанието, от което молителят черпи правата си на кредитор на ответника по търговска сделка, както и относно основанието на вземанията, прехвърлени му с посочения договор за цесия. Поради това решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че въпреки дадените указания, М. Д. Д. не е изложил обстоятелства за обосноваване на твърдението си, че е кредитор на ответника по търговска сделка. Отбелязал е, че тази неотстранена нередовност е достатъчно основание за връщане на молбата по чл.625 ТЗ като нередовна и за прекратяване на производството по делото, като в допълнение е изтъкнал и неизпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването, касаещо акта на съда по чл.63 ГПК. Изложил е съображения, че съдът няма задължение да съобщи на страната този акт, доколкото последният не е от категорията актове, визирани в чл.7, ал.2 ГПК като подлежащи на обжалване, преписи от които се връчват на страните. Изтъкнал е още липсата на процесуална разпоредба, регламентираща възможността за обжалване на акта, постановен по молба за продължаване на срока.

На следващо място апелативният съд е приел за неоснователно оплакването, че атакуваното определение е постановено от незаконен състав, тъй като съдията – докладчик е следвало да си направи отвод предвид заведени дела от жалбоподателя срещу Пловдивски окръжен съд. Отбелязал е, че соченото обстоятелство не изпълва основанията на чл.22 ГПК, а използването на служебно положение и предубеденост от съдията – докладчик е намерил, че са останали в сферата на твърденията. Отбелязал е още, че твърдението за кражба на документи не съответства на данните по делото, доколкото описаните в молбата документи са налични по делото.

На последно място, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за нищожност на обжалваното определение, тъй като ответник по молбата е „П. Х. Г. АД, а производството по делото е прекратено спрямо „П. И. АД. Изтъкнал е, че това несъответствие във формираната от съда воля в мотивите и тази, намерила израз в диспозитива на определението, е отстранено по реда на чл.247 ГПК чрез поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.

В настоящия случай частният жалбоподател само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е повторил изложените в частната касационна жалба твърдения за неправилност на въззивното определение. Последните не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване, а представляват оплаквания относно правилността на атакуваното определение и имат отношение към проверката, която се провежда само ако то бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на частния жалбоподател, както и от сочените в частната касационна жалба обстоятелства. Липсата на формулиран правен въпрос, изпълняващ общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, е достатъчно основание, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното определение, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки.

За пълнота следва да се посочи, че обжалваното въззивно определение е постановено от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл.20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма и подписано. Само от обстоятелството, че членове на съдебния състав са си правили отвод по други дела на М. Д., не следва извод, че съставът на САС, постановил обжалваното определение, е незаконен. Основанията за отвод по чл.22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. По настоящото дело съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят самоотвод по чл.22, ал.2 ГПК, нито пък жалбоподателят е искал такъв отвод на някакво законно основание.

От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК - произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Касаторът не е посочил актове на СЕС, в противоречие с които е постановено обжалваното определение, а процесуалният закон не урежда в кръга от основанията за селектиране на касационни жалби произнасянето на въззивен съд по правен въпрос, решен в противоречие с актове на Европейския съд по правата на човека.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 200 от 17.05.2023г. по в. ч.т. д. № 260/2023г. на Пловдивски апелативен съд, 3-ти граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: