ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 939 [населено място], 26.03.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.
ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 2473 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ФХФ А. Ф. АД срещу решение № 201/14.07.2025 г. по в. т.д. № 216/2025 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е отменено решение № 57/14.02.2025 г. по т. д. № 324/24 г. на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Д. Д. срещу „ФХФ А. Ф. АД иск с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ за разликата от 105 000 лв. до 175 000 лв., и вместо това „ФХФ А. Ф. АД е осъдено да заплати на С. Д. Д. сумата от още 70 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 05.10.2020 г., както и в частта с която решението на окръжния съд е потвърдено в частта, с която искът по чл. 432 ал. 1 КЗ е уважен до размера от 105 000 лв. Сочи се от касатора, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост. Поддържа се, че е налице несъответствие между фактическите констатации в обжалваното решение и обективната истина, защото водачът Ф. О. –Х. не е станал причина за настъпване на произшествието, тъй като е управлявал правомерно автомобила си по път с предимство и съобразно пътната обстановка. Излагат се съображения, че процесното произшествие е настъпило поради грубото незачитане от водача С. Д. Д. на правилата за движение по пътищата, а за водача Х. са съществували следните варианти – да се блъсне в движещия се след него автомобил, да самокатастрофира и да обърне автомобила си оврага вдясно от пътя или да се удари с управлявания от водача Д. автомобил, който му е отнел предимството. Навежда се довод, че виновен за настъпване на произшествието е водачът Д., защото той не е спазил знак Б2 – „Стоп“, навлязъл е в дясната пътна лента, в която се е движел водачът Х., който е бил принуден да извърши спасителна маневра и да навлезе в насрещната лента за движение, за да избегне удара с внезапно навлезлия в неговата лента автомобил, управляван от водача Д.. Твърди се от касатора, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че водачът Д. се е движел с висока скорост и въобще не е спрял на знак Б2, който повелява той да спре и да пропусне движещия се с предимство автомобил на водача Х.. Поддържа се, че водачът Х. не е могъл да избегне удара, въпреки че се е движел със скорост, по-ниска от 90 км/ч. Оспорва се от касатора определеният от въззивния съд размер от 350 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди за пострадалия Д. да отговаря на критериите по чл. 52 ЗЗД. Навежда се довод, че е занижен определеният от решаващия съд принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД в размер на 50 % на увредения Д., защото поведението на увредения е основната причина за настъпване на произшествието. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение и предявеният срещу него иск да се отхвърли.
Ответникът С. Д. Д. е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна въз основа на заключението на комплексната СМАТЕ, че Ф. О. –Х. при управление на л. а.“Ф. Ф. с рег. N HGHA 8807 в нарушение на чл. 16 ал. 1, т. 1 ЗДвП, без да е предприел изпреварване и без да е имало препятствие в неговата дясна лента, е напуснал своята лента за движение и е навлязъл в лентата за насрещно движение със скорост от 83.40 км/ч, където е настъпило произшествието с управлявания от С. Д. Д. л. а.“М. К. с рег.N СС 1010 АР, който след навлизане в кръстовището на разклона на [населено място] и път 3-902 със скорост от 31.8 км/ч е бил ударен от предната централна част на управлявания от водача Х. л. а.“Ф. Ф. в странична лява част в областта на лявата врата и заден ляв калник. Възприето е от решаващия съд, че още преди възникване на опасността водачът на л. а.“Ф. Ф. , движейки се по пътя в плавен ляв завой, наближавайки кръстовището, е предприел маневра с по-изправена траектория от необходимата за завоя, в резултат на което е напуснал своята лента и е навлязъл в насрещната лента за движение още преди възникване на опасността от страна на навлизащия в кръстовището л. а.“М. К. . Прието е за установено, че двамата водачи са имали взаимна видимост от 100 метра и всеки от тях е имал техническата възможност да ограничи скоростта на движение, да спре при установяване на опасната ситуация или да не предприема маневра. Водачът на л. а.“М. К. е навлязъл в опасната зона на л. а. „Форд“, чийто водач при своевременна реакция е имал възможността да използва пълната ширина на заеманата от него пътна лента, с което да ограничи последствията от инцидента или да се стигне до разминаване между двата автомобила. Наред с това решаващият съд е приел, че водачът на л. а. „Форд“ е нарушил нормата на чл. 20 ал. 2 ЗДвП, защото при видимост от 100 м. и при движението на л. а.“М. К. със скорост, предполагаща, че няма да спре на знак „Стоп“, е бил длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре при възникналата опасност за движението.
Показанията на разпитаните свидетели /А. и И./ са кредитирани от въззивния съд в частта, в която се изнасят данни, че водачът на л. а.“М. К. е преминал през кръстовището, без да спре на знак „Стоп“, при което е последвал удар с л. а.“Ф. Ф. , който се е движел пред автомобила на свидетелите. Показанията на свидетелите не са кредитирани в частта, в която се изнасят факти, че произшествието е настъпило в дясната лента за движение, защото от заключението на в. лице се установява, че при движение на л. а.“Ф. Ф. с 84 км/ч опасната зона за спиране е 63 м., поради което няма как автомобилът на свидетелите, който се е движел на 30-40 м. зад л. а.“Ф. Ф. със същата скорост, да спре безопасно до мястото на удара.
Тъй като за управлявания от виновния водач Ф. О. –Х. л. а.“Ф. Ф. с рег. N HGHA 8807 е била сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ответникът на основание чл. 432 КЗ следва да отговаря за претърпените от ищеца неимуществени вреди.
По релевираното от ответника възражение за принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД е прието от въззивния съд, че ищецът Д. като водач на л. а.“М. К. има принос за настъпване на увреждането, защото в нарушение на разпоредбата на чл. 6 ал. 1 ЗДвП не е спрял на знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, а това поведение също стои в причинна връзка с настъпване на вредата. Водеща причина за произшествието е навлизането на водача на л. а.“Ф. Ф. в насрещната лента за движение, където е настъпило произшествието, но са налице две причини за неговото настъпване, които се коренят в поведението и на двамата водачи, поради което решаващият съд е приел, че приносът на пострадалия е равен на този на виновния водач – 50 %.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че в резултат на произшествието ищецът е получил счупване на шийката на лявата бедрена кост с разместване на фрагменти, причинило трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период от 10-12 месеца, счупване на таза в областта на лоното съчление, долен клон на лява срамна кост и левия ацетабулум, причинило трайно затруднение в движенията на долните крайници за период от около 5-6 месеца; счупване на кръстната кост, причинило самостоятелно трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период от 5-7 месеца; счупване на 5,6,7,8,11 и 12-то ребро от лявата страна, причинило трайно затруднение в движението на снагата за период от около 2-3 месеца; счупване на десния страничен израстък на пети поясен прешлен и на левите странични израстъци за 2,3 и 4 поясни прешлени, причинили в съвкупност трайно затруднение в движението на снагата за период от 2-3 месеца; травма на гръден кош, усложнила се от появата на хепомневмоторакс, което е наложило да се извърши торакотомия и поставяне на дрен, обусловил разстройство на здравето, временно опасно за живота. Прието е за установено от заключението на в. лице, че счупените кости са причинили много силни болки на ищеца, които след неговото обездвижване са намалели, но тъй като счупените ребра не могат да се обездвижат, при всяко вдишване и издишване болките на ищеца са се засилвали и едва след десетия ден са намалели. След произшествието ищецът е бил в реанимацията на болницата, в която му е бил поставен дрен на гръдната кухина за лечение на пневмоторакса, а за предотвратяване на развитието на травматичен шок са били проведени реанимационни мероприятия. След стабилизацията на ищеца, на 13.10.2020 г. счупената шийка на лявата бедрена кост е била съединена с метал, но поради нейното несрастване лявата тазобедрена става е била заменена с изкуствена на 11.05.2022 г. Към момента на прегледа ищецът не е възстановен напълно, защото в. лице е констатирало ограничени движения в лявата тазобедрена става, инактивитетна хипотрофия на мускулатурата на левия долен крайник, както и трайна промяна на походката, тъй като придвижването му е възможно с помощта на патерица тип „Канадка“. Лечението на ищеца не е завършено, защото предстои интензивно рехабилитационно лечение, включващо ЛФК, физио и балнеолечение.
Въз основа на заключението на съдебно-психиатричната експертиза въззивният съд е намерил за установено, че травматичните ограничения, неясните перспективи за пълноценно възстановяване и невъзможността за активен живот, включително невъзможността за работа и ограниченията в социално общуване, са обусловили влошаване на психическото състояние на ищеца, който е изнесъл пред в. лице данни за нервност, лесно влизане в спорове и словесни конфликти, безсънение, заради което е приемал медикамент „Ксанакс“ и е започнал да употребява алкохол. Установена е при ищеца повишена емоционална реактивност, свръхценни идеи за малоценност, фиксация върху траматичните последици и възстановителния процес.
Обсъдени са показанията на св.К., в които се изнасят факти, че след изписването на ищеца от болницата е бил настанен в хоспис „Света М.“, където в продължение на три месеца е бил на легло и е ползвал подлога и катетър. След изписването от хосписа ищецът е провеждал процедури с рехабилитатор, много трудно се е изправял, можел е да сяда в инвалидна количка, но не е можел да ходи. Свидетелката е заявила, че към момента ищецът може да се движи с помощта на патерици и с бастун, но не може да стои повече от 10-15 мин., защото кракът му е скъсен с 6-7 см.
Въззивният съд е констатирал, че с ЕР на ТЕЛК е призната на ищеца 99 % трайно намалена трудоспособност.
Решаващият съд е приел, че степента, характерът и видът на уврежданията, посочени по-горе, са причинили болки и страдания на ищеца със значителен интензитет, невъзможност за неговото самообслужване за елементарни дейности – хранене, обличане, ходене до тоалетна, къпане и др., както и необходимост от активна чужда помощ за дълъг период от време, а някои от уврежданията са с постоянен и необратим характер. Прието е, че преживеният стрес, проявените страхови изживявания и отбягващото поведение обусловят извод за претърпени от ищеца значителни физически и психически страдания, негативни емоционални преживявания, които той продължава да търпи. Процесът на възстановяване не е приключил и е налице неблагоприятна прогноза за пълното възстановяване на физическото и психическо здраве на ищеца. Засегнати са значими за пострадалия човешки потребности и е настъпила промяна в обичайния начин на съществуване и живот, защото е било невъзможно самостоятелното му функциониране за значителен период от време, тъй като ищецът е бил затруднен да упражнява професионална дейност, а преживяното събитие е причинило значителни болки и страдания у него, провокирало е висока тревожност и негативни емоционални преживявания. Предвид социалния статус на ищеца и социално-икономическото състояние в страната, лимитите на застрахователни обезщетения и предвид съдебната практика, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 350 000 лв.
Поради извода, че увреденият има принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД в размер на 50 % за настъпване на увреждането, въззивният съд е приел, че искът по чл. 432 ал. 1 КЗ е основателен до размера от 175 000 лв., а за горницата до претендираните 400 000 лв. е неоснователен. Решението на окръжния съд е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от увредения срещу застрахователя пряк иск по чл. 432 ал. 1 КЗ за разликата от 105 000 лв. до 175 000 лв., и вместо това застрахователят е осъден да заплати на увредения сумата от още 70 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 05.10.2020 г. В останалата част, с която искът по чл. 432 ал. 1 КЗ е уважен до размера от 105 000 лв. и е отхвърлен за разликата над 175 000 лв. до 400 000 лв., решението на окръжния съд е потвърдено.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроси по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, като по отношение на включените в т. I три въпроса касационният съд намира, че те обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, събраните доказателства, както и да изложи мотиви по тях.
Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на посочената по-горе група въпроси се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с решения на ВКС по чл. 290 ГПК - № 81/19.07.2022 г. по гр. д. № 2536/2021 г., № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г., № 75/13.04.2021 г. № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/17 г.
В т. II е поставен въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза и без направено искане на страните, при условие че са оспорени фактическите изводи на първоинстанционния съд?“
Допълнителният селективен критерий за допускане на касационен контрол се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с т. 10 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК - № 188/21.02.2020 г. по гр. д. № 4295/2018 г., № 225/13.12.2019 г. по т. д. № 437/2019 г., № 12/20.05.2022 г. по гр. д. № 1841/2021 г., както и
В т. III са поставени четири въпроса, които касационният съд намира, че обобщено се свеждат до задължението на съда да приложи критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Наличието на селективния критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС – т. 2 и т. 11 на ППВС 4/68, както и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК – № 17/27.02.2013 г. по т. д. № 266/12 г., № 144/01.10.2012 г. по т. д. № 196/12 г., № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/14 г., № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., № 202//16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г., № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г., № 95/24.06.2013 г. по т. д. № 220/2012 г. и № 144/01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г.
В т.IV касаторът сочи основание по чл. 280 ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, произтичаща от формирането от въззивния съд на необосновани изводи, нарушавайки правилата на логиката, закономерността, обосноваността, принципността и логическите връзки. Изложени са подробни съображения за неправилността на фактическите изводи на въззивния съд относно причината за настъпване на произшествието, защото от събраните по делото доказателства се установява, че водачът Х. няма вина за настъпване на произшествието, което е причинено поради поведението на водача Д..
По т.V е поставен следният въпрос „Не следва ли очевидно, безспорно и много съществено нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата, което е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат и е причина за настъпването му, да е основание да се приеме причиняване на вредоносния резултат от нарушилия законовата забрана?“
Наличието на селективния критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с решения на ВКС по чл. 290 ГПК – № 171/10.10.2013 г. по т. д. № 629/2012 г., № 206/12.03.2010 г. т. д. № 35/2009 г., № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г., № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г.
По въпросите, поставени в т.I, за които бе споменато по-горе, че обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви по тях - настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК принципно са значими за всяко едно въззивно производство, но за да са релевантни в настоящата фаза на касационното производство, е необходимо касаторът да посочи в своето изложение кои точно доказателства не са били обсъдени от въззивния съд, както и по какъв начин това процесуално нарушение се е отразило върху решаващите изводи, за да е ясно за кои точно правнорелевантни факти поради допуснатото процесуално нарушение са формирани неправилни доказателствени изводи.
Изложената от касатора аргументация в случая се свежда до твърдението, че в мотивите на постановеното решение следва да се съдържа обсъждане на показанията на очевидците, но касационният съд констатира, че този довод не е съобразен с мотивите на обжалваното въззивно решение, в което са обсъдени показанията на св.А. и на св.И., които са пътували в движещия се зад управлявания от делинквента Х. автомобил. Решаващият съд е посочил кои факти намира за установени от показанията на двамата свидетели, както и в коя част не кредитира техните показания и защо. Несъгласието на касатора с доказателствените изводи на въззивния съд, който е приел за неустановен от показанията на свидетелите определен факт - че произшествието е настъпило в дясната лента за движение, не може да е основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, доколкото правилността на доказателствените изводи е извън предмета на проверка в настоящата фаза на производството по чл. 288 ГПК.
В останалата част аргументацията на касатора по процесуалноправните въпроси се изчерпва с общи твърдения, защото той не е посочил кои точно доводи, твърдения и възражения не са обсъдени от въззивния съд, както и не сочи твърдяното от него процесуално нарушение по отношение на кои изводи на въззивния съд е рефлектирало. Касационният съд намира, че въпросите по т. I не покриват изискванията на общото основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, поради което по тях не следва да се допуска касационен контрол.
По въпроса, поставен в т. II - „Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза и без направено искане на страните, при условие че са оспорени фактическите изводи на първоинстанционния съд?“
Касационният съд намира, че по този процесуалноправен въпрос не са налице основания за допускане до касационен контрол, доколкото касаторът в изложението не сочи за кой точно правнорелевантен факт по делото той е въвел във въззивната жалба оплакване, а въззивният съд е следвало и без нарочно искане да назначи по свой почин съдебна експертиза, защото за изясняването на този факт са необходими специални знания. В този смисъл касационният съд намира, че не е налице и противоречие на въззивното решение с посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК, защото в тях са разгледани хипотези, при които за изясняването на факт, изискващ специални знания, не е било назначено от първоинстанционния съд вещо лице, но с въззивната жалба е било въведено оплакване досежно установяването на този факт /т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Горните изводи на настоящия състав на касационния съд се отнасят и за липсата на противоречие на въззивното решение с т. 10 № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС.
Следва да се спомене, че от мотивите на въззивното решение става ясно, че въззивният съд при формиране на своите доказателствени изводи е обсъдил изслушаните пред първата съдебна инстанция заключения на СМАТЕ – относно механизма на настъпване на произшествието, и на съдебно-психиатричната експертиза – относно последиците върху емоционалното състояние на ищеца от травматичните увреждания.
Касационният съд намира, че формулираните в т. III въпроси, които обобщено се свеждат до съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, са включени в предмета на делото и са обусловили изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителната практика на ВС - ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към същия момент.
Налице е и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от 350 000 лв. е съобразена задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и трайната съдебна практика по чл. 290 ГПК, в която попадат и посочените от касатора решения на ВКС. Когато принципът на справедливост е нарушен, това дава отражение върху изводите на съда за паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди, а това нарушение може да намери проявление както при занижаване на размера на обезщетението, така и при неговото завишаване.
По посоченото в т.IV основание по чл. 280 ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност в случая е обоснована от касатора с твърдението за формирани от въззивния съд неправилни доказателствени изводи при преценката на събраните по делото доказателства, каквото обаче не е съдържанието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – констатиране, но без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт, на хипотеза на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касационният съд намира, че проверката на основателността на повдигнатите от касатора доводи, с които се опитва да обоснове, че въззивното решение е очевидно неправилно, изисква да се изследват и да се подложат на преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, а това е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилно въззивно решение.
По поставения в т. V въпрос - дали при очевидно, безспорно и много съществено нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата, което е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат и е причина за настъпването му, следва да се приеме, че нарушилият забраната е причинил увреждането.
Касационният съд намира, че в конкретния случай не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният въпрос не е правен, а е чисто фактически въпрос, защото изложените от касатора доводи са свързани изцяло с правилността на въззивното решение при формиране на доказателствените изводи относно приетите за установени факти и обстоятелства, но те не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Според указанията в т. 1 от ТР № 1 по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС преценката на доказателствата и обосноваността на изградените доказателствени изводи имат значение за правилността на въззивното решение, а такава проверка не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическия извод на въззивния съд, че водачът Х. при управление на л. а.“Ф. Ф. е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, с което е довел до настъпване на произшествието, представлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да бъде основание за допускане на касационен контрол.
Към изложеното по-горе следва да се добави и това, че в цитираните от касатора шест решения на ВКС по чл. 290 ГПК е разгледан въпросът за наличието на принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД, който обаче не кореспондира с формулирания въпрос по т. V, целящ като краен резултат не да се намали размерът на обезщетението, а да се отрече изобщо възникването на отговорност за застрахователя поради факта, че събитието е настъпило като резултат от изключителната вина на другия водач на МПС.
С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.
Мотивиран съдът,ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201/14.07.2025 г. по в. т.д. № 216/2025 г. на Апелативен съд – [населено място]
УКАЗВА на касатора „ФХФ А. Ф. АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1789,52 евро, като го предупреждава, че при неизпълнение на указанието в срок производството по жалбата му ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.