ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1436
София, 23.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Г. гр. д. № 2049 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 138 от 12.02.2025 г. по в. гр. д. № 931/2024 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 260061 от 14.07.2023 г. по гр. д. № 16449/2020 г. на Варненския районен съд и е уважен предявеният отрицателен установителен иск: признато е за установено по отношение на ищците П. А. П., М. К. П., П. К. П., С. Д. С., Р. Я. Н., Н. Я. Н., Е. Ж. Н., Б. Ж. К., М. Ж. Н., Д. А. А. и Г. А. А., че ответниците М. Н. М. и Ж. К. Д.-М. не са собственици на ПИ [№] по ПНИ на СО „Д. лозя“ в землището на [населено място], [община], одобрен със заповед № РД-16-7706-67 от 04.04.2016 г. на областния управител на област В., целият с площ от 692,88 кв. м., при съседи [№], [№], [№], [№].
По делото е установено, че ищците са наследници на М. Ж. Н.. С решение № 7817 от 05.08.1996 г. на ПК-А. на наследниците е възстановено правото на собственост върху нива от 13 дка в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ на [населено място], местността „К.“, без означение на конкретни данни за местоположението на възстановения имот. Планът на новообразуваните имоти за тази местност е одобрен през 2016 г. и според него в рамките на имот № 195, индивидуализиран като бивш имот на наследодателя на ищците М. Ж. Н., попада процесният имот № 960 с площ от 692,88 кв. м., записан в регистъра към ПНИ на името на ответника М. Н. М.. Този имот е закупен от ответника М. с нот. акт № 69/19.11.1998 г. по време на брака му с втората ответница Ж. К. Д.-М.. Праводателите са Н. Г. К. и Т. И. К., които при извършване на сделката са се легитимирали с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, № 1/08.12.2997 г. При съставянето на този констативен нотариален акт е било представено решение от 06.03.1997 г. по гр. д. № 32/1997 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменен отказът на кмета на [община] за признаване на права по § 4 и сл. ЗСПЗЗ на Н. Г. К. по отношение на ползвания по 26-то ПМС имот № 960 в землището на [населено място].
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:
Прието е, че ищците имат правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост, тъй като с решението на ПК от 1996 г., издадено в полза на техния наследодател, възстановеният имот не е индивидуализиран. Това решение няма конститутивно действие и по същество представлява решение, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността. В тези случаи процедурата по възстановяването следва да приключи с влизане в сила на плана по § 4к, в редакция ДВ, бр. 98 от 1997 г., с който същият ще бъде окончателно и точно индивидуализиран по местонахождение, размер, граници и съседи, респективно с влизане в сила на заповедта на кмета по § 4к в редакция ДВ, бр. 99 от 2002 г.
Позовавайки се на практика на ВКС съдът е приел, че в случая е допустим косвен съдебен контрол по чл. 17 ГПК за законосъобразност на влязлото в сила решение на Варненския окръжен съд, послужило като основание за издаване на констативния нотариален акт в полза на праводателя на ответниците Н. Г. К.. Прието е, че в случая не е било налице основанието по § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ за изкупуване на имота от ползвателя Н. К., тъй като според техническата експертиза по делото имотът отстои на 13 км. от центъра на [населено място], на 5 км. от края на града и на 14 м. от крайбрежната морска ивица, т. е. не е спазено законовото изискване имотът да е на повече от 30 км. от град с население над 300 хил. жители, за да може да бъде изкупен по този ред. Доколкото никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам притежава, ответниците на свой ред също не са придобили право на собственост върху спорния имот.
Прието е за неоснователно възражението на ответниците за придобиване на имота с кратката 5-годишна давност. В случая давността започва да тече от момента на одобряване на плана на новообразуваните имоти /ПНИ/. Този план е одобрен със заповед от 04.04.2016 г., като до предявяване на настоящата искова молба - 27.12.2020 г., необходимият за придобиване на право на собственост период не е изтекъл.
Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че решението на ПК, от което черпят права ищците, е издадено в нарушение на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Съгласно приложимата редакция на текста от 1996 г., ПК се произнася с решение за възстановяване на правото на собственост върху земи в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници, като в решението се описват размерът и категорията на имота, неговото местоположение (граници, съседи) и ограниченията на собствеността с посочване на основанията за това. Към решението се прилага скица на имота. От заключението по СТЕ се установява, че преди одобряването на ПНИ в землището на [населено място] е действал КП от 1988 г., но по него имотите на бившите собственици не могат да се идентифицират, тъй като старите имотни граници са били унищожени. Към момента на коопериране на земеделските земи в ТКЗС, ДЗС и др. или в по-ранен период няма план на имотите на старите собственици. Към момента на постановяване на решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК-А. или по-рано е нямало изработен ПКП на имотите на старите собственици, по който да е било възможно да се идентифицират имотите.
Съгласно чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато се установят закононарушения и/или се открият нови обстоятелства, нови писмени доказателства от съществено значение за постановяване на решението по ал. 1, поземлената комисия по свой почин или по искане на заинтересуваните лица се произнася с решение да го измени в срок до 1 година от откриване на новите обстоятелства или от новите писмени доказателства, или от установяване на закононарушенията, но не по-късно от 2 години от постановяване на решението. Този ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила съдебно решение. От приложеното писмо с изх. № ПО-15-25/11.02.2022 г. от ОСЗ-А. се установява, че в преписката по заявление с вх. № 18/09.10.1991 г. и в архива на ОСЗ-А. не се съхранява решение № 7817/1993 г. на ПК-А.. Следователно изводът на районния съд за неспазване на срока по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ се явява необоснован с оглед нови обстоятелства и нови писмени доказателства, които са от съществено значение за постановеното решение.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците М. Н. М. и Ж. К. Д.-М..
Жалбоподателите на първо място считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо. То било постановено по нередовна искова молба, в която не било уточнено от какво произтича правният интерес от отрицателния установителен иск – от една страна се твърдяло, че не може да приключи процедурата по възстановяване на собствеността, тъй като в ПНИ спорният имот е записан на името на ответника, а от друга страна – че за 43 кв. м. от имота в полза на ответника е издадена заповед по § 4к, ал. 7, § 4л, вр. §4з, ал. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не било ясно дали с ПНИ има образувани имоти, отредени за ищците. Освен това отрицателният установителен иск бил недопустим, тъй като липсвал правен интерес от предявяването му. Решението на ПК-А. от 1996 г., от което черпят права ищците, имало конститутивно действие. С влизане в сила на ПНИ за наследниците на М. Ж. Н. бил определен новообразуван имот [№] с площ от 1880 кв. м., върху който им е възстановено правото на собственост върху стар имот [№]. За имот [№] имало издадена заповед № 243 от 21.10.2016 г. по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, влязла в сила на 16.12.2016 г. Следователно за ищците реституционната процедура била приключила и те нямали правен интерес от отрицателния установителен иск.
Решението било и неправилно. Съдът не обсъдил доказателствата по делото, от които се установявало, че за ищците е приключила процедурата по възстановяване на собствеността. Не било обсъдено и това, че в архива на ПК не е налично първоначалното решение № 7817/1993 г., което се изменяло с последващото решение № 7817/05.08.1996 г. Не било обсъдено и писмо от 15.05.2023 г. на кмета на [община] до ищците, че за ПИ [№] не може да бъде издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на наследниците на М. Ж. Н., тъй като съгласно регистъра на имотите към одобрения ПНИ за този имот е записан М. Н. М.. Не било обсъдено и изявлението на вещото лице, че планът за стари имотни граници е изработен по анкета, което съответствало и на отразеното в реституционното решение от 1996 г. Необоснован бил и изводът на съда, че е спазен срокът по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ. Изхождайки от законовия текст и от датите на двете решения, съдът следвало да направи извод за невалидност на решението от 1996 г. И на последно място – обжалваното решение влизало в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за правния интерес от отрицателния установителен иск, тъй като в случая ищецът не доказал свое защитимо право, което да брани с този иск. Противно на казаното по-горе за конститутивното действие на решението от 1996 г., жалбоподателите считат, че ищците не са доказали наличието на валидно решение на ПК, което да обоснове такъв правен интерес. Позовават се на решението на съда от 1997 г., с което е бил отменен отказът на кмета на общината за изкупуване на спорния имот от праводателя им на основание § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, както и на осъществяваното давностно владение върху имота от закупуването му през 1998 г. Позовават се и на ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Повтарят се аргументите по този въпрос, които са изложени в касационната жалба. Сочи се също, че съдът не посочил коя от хипотезите по т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС е налице в случая. Във връзка с допустимостта са формулирани и два процесуалноправни въпроса:
1. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което да уважи отрицателен установителен иск за собственост, ако в мотивите не е изследвал коя от хипотезите, посочени в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, е налице;
2. Следва ли ищците да докажат наличието на фактите, обуславящи правен интерес от водене на отрицателен установителен иск и какви са правомощията на съда при неуспешно провеждане на доказването.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по следния въпрос:
3. Следва ли в мотивите на съдебното решение да се обсъдят представените и приети по делото доказателства и да се постанови кои от установените с тях факти са от значение за него и какви са правните изводи, които съдът прави въз основа на тях.
Решението било и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен бил изводът на съда, че срокът по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ е спазен, както и изводът, че при наличие на влязла в сила заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на наследниците на М. Ж. Н. е налице правен интерес от отрицателния установителен иск.
Ответниците в производството П. А. П., М. К. П., П. К. П., С. Д. С., Р. Я. Н., Н. Я. Н., Е. Ж. Н., Б. Ж. К., М. Ж. Н., Д. А. А. и Г. А. А. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Излагат и подробни доводи за неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място, не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, в която не е уточнено от какво произтича правният интерес от отрицателния установителен иск. Изложените в исковата молба твърдения за правен интерес са точни и ясни – твърди се, че правото на собственост на ищците върху 13 декара земеделска земя е признато с решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК-А., но процедурата по възстановяване на собствеността им върху образувания с ПНИ имот [№], част от тези 13 декара, не може да приключи, тъй като той е записан на името на ответника въз основа на неправилно издадените документи за собственост на негово име. Признатото от ищците обстоятелство, че за 43 кв. м. има издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на ответника, не изключва заявения правен интерес, тъй като при отричане на правото на собственост на ответниците върху спорния имот посредством отрицателния установителен иск, включително и върху тези 43 кв. м., ищците могат да очакват да получат на свое име заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за целия спорен имот и именно в това се състои правният им интерес от иска.
Не съществува съмнение за недопустимост на решението поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Независимо от това дали решение № 7817 от 05.08.1996 г. на ПК-А., от което се ползват ищците, няма конститутивно действие, както те твърдят, или има конститутивно действие, в какъвто смисъл са противоречивите виждания на ответниците, правният интерес е налице, като в първия случай е налице третата предпоставка – ищците имат възможност да придобият права, ако отрекат правата на ответниците, а във втория случай – първата предпоставка - ищците притежават самостоятелно право, което се оспорва от ответниците. Дори в мотивите на съда да не се съдържа уточнение коя от трите хипотези на правен интерес е налице в случая, това само по себе си не опорочава съдебното решение, след като е налице поне една от тях. Няма колебание в практиката на ВКС, че ищците следва да докажат наличието на фактите, обуславящи правен интерес от водене на отрицателен установителен иск. Доколкото в случая такива доказателства са налице, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, според която при доказани факти, от които произтича правният интерес от отрицателен установителен иск, съдът се произнася по съществото на правния спор, като изследва придобивните основания, заявени от ответниците. Неоснователно е и другото възражение на жалбоподателите, свързано с правния интерес. Обстоятелството, че в полза на ищците е издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за имот [№], който е в рамките на 13-те декара, признати с решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК-А., не означава, че те нямат правен интерес да отрекат правата на ответниците за процесния имот [№], който също е в рамките на тези 13 декара и за който нямат заповед по § 4к, ал. 7.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за мотивирането на съдебното решение.
Този въпрос е свързан от жалбоподателите с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил писмените доказателства, според които в архива на ОСЗ и реституционната преписка не се съдържа решение № 7817/1993 г., което се изменя с решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК-А., а това било от значение за преценката, че не е спазен срокът по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ и съответно – че решението от 1996 г. е невалидно. Не било обсъдено в цялост и превратно били приети част от изводите на вещото лице, че планът за стари имотни граници е изработен по анкета, което съответствало и на отразеното в реституционното решение от 1996 г. Тези доказателства имали значение за извода дали решението от 1996 г. има конститутивен ефект.
Постоянна е практиката на ВКС, че съдът е длъжен да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото. Необсъждането на доказателства, които не влияят на изхода на делото, не представлява съществено процесуално нарушение при мотивирането на съдебното решение. В случая въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС във връзка с мотивиране на съдебното решение. Само от факта, че в ОСЗ не се съхранява решение № 7817/1993 г. на ПК-А., не може да се направи извод за невалидност на последващото решение № 7817/05.08.1996 г., макар в него да е отбелязано, че то изменя първоначалното решение. Съдът не разполага с това първоначално решение, за да направи сравнение и да прецени дали с последващото решение действително се внасят някакви изменения в първоначалното, или с него се отстраняват технически грешки или се внасят уточнения, за които срокът по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ не се отнася. От друга страна фактът, отразен и в самото решение № 7817/05.08.1996 г., че решението е преработено на основание анкета по чл. 18 „г“, ал. 1, т. 2 и т. 3 ППЗСПЗЗ, не означава, че това решение има конститутивно действие, след като в него възстановеният имот не е индивидуализиран чрез съседите си или с кадастрален номер по някакъв план. С него само са признати права, които се конкретизират едва с плана на новообразуваните имоти, който определя както старите имотни граници на имота на наследодателя на ищците с площ от 13 дка, така и попадащите в него по-малки имоти, върху които са били предоставени права на ползване по постановления на Министерския съвет.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се констатират груби нарушения на закона и правилата на формалната логика. Жалбоподателите свързват това основание с оплаквания за недопустимост на въззивното решение и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички доказателства по делото. Тези оплаквания бяха обсъдени във връзка с другите въведени от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения те не водят до очевидна неправилност на въззивното решение.
При този изход на делото на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. /613,55 евро/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.05.2025 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 138 от 12.02.2025 г. по в. гр. д. № 931/2024 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Н. М. и Ж. К. Д.-М., двамата от [населено място], [улица], вх. 4, ет. 5, ап. 33, да заплатят на П. А. П. от [населено място], [община], М. К. П. от [населено място], [улица], П. К. П. от [населено място], [улица], С. Д. С. от [населено място], [община], [улица], Р. Я. Н. от [населено място], [улица], Н. Я. Н. от [населено място], [улица], Е. Ж. Н. от [населено място], [община], Б. Ж. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] М. Ж. Н. от [населено място],[жк], № 49, вх. 3, ет. 3, ап. 55, Д. А. А. и Г. А. А., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 613,55 евро /шестотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: