ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 990

София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на дeветнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1754 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 81 от 29.01.2025 г. по в. гр. д. № 2879/2023 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 3608 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 16600/2022 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. А. Ч. и С. И. С. срещу Г. П. Ч. искове по чл. 109 ЗС за преустановяване на неоснователните действия, с които ответникът пречи на ищците да упражняват правото си на собственост съответно на 36,04/610 ид. части и 37/610 ид. части от ПИ с идентификатор [№] с площ от 610 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица], като преустанови паркирането на автомобили – лично или чрез трети лица, на паркоместа № 10 и № 3, разпределени за ползване съответно на първия и на втория ищец с договор от 22.10.2021 г. с нотариална заверка на подписите.

Въззивният съд е приел, че не всички собственици на обекти в жилищната сграда, построена в ПИ [№], са собственици и на идеални части от дворното място.

Към 06.10.2008 г. съсобственици на мястото са били следните лица: Г. Ч. – 7/27 ид. части; В. Ч. – 1/27 ид. част и П. Ч. – 1/27 и част или общо тримата – 1/3 ид. част; П. С. М. – 1/3 ид. част; Н. В. Р. и М. В. П. – по 1/6 и част или общо 1/3 и част. Учредявайки право на строеж през 2008 г. на „Рамина“ ООД, собствениците на земята са се задължили да продадат общо 60% ид. части от имота на носителя на правото на строеж „Рамина“ ООД или на посочените от него трети лица-купувачи на обекти в новопостроената сграда, както и да сключат договор с купувача на идеалните части от дворното място за разпределение ползването на паркоместата, като купувачът получи реално ползването на всички предвидени по одобрения проект места за паркиране, с изключение на места за паркиране № 2, 3, 4, 5 и 6, съгласно одобрения арх. проект, за които те си запазват и взаимно разпределят правото на реално ползване. След построяването на сградата няма данни по делото „Рамина“ ООД да е закупило 60% идеални части от имота.

С договор за разпределение на реалното ползване на паркоместа от 19.03.2014 г. с нотариална заверка на подписите, сключен между М. В. П., М. С. Б.-М., Н. В. Р., С. И. С., П. С. М. и Г. П. Ч., е разпределено ползването на паркоместата по следния начин: паркомясто № 1 на С. С.; паркомясто № 2 на П. М., М. П., Н. Р. и Г. Ч. при равни права; паркомясто № 3 на М. П.; паркомясто № 4 на Мима Б.-М.; паркомясто № 5 на П. М.; паркомясто № 6 на Г. Ч., паркомясто № 7 от П. М.; паркомясто № 8 на П. М., паркомясто № 9 на Г. Ч. и паркомясто № 10 на Г. Ч..

Прието е, че през 2015 г. и 2017 г. са извършени следните разпоредителни сделки с идеални части от дворното място: П. М. прехвърлил на дъщеря си София М.-Х. 50/610 ид. части; на М. Г.-К. и С. Л. К. – 13,16/610 ид. части; на В. М. 12,5/610 ид. части; на Р. Ч. 12,5/610 ид. части и на Г. Ч. – 13,5/610 ид. части, като с нот. акт № 171/2017 г. е признат за собственик по документи на 101,66/610 и части от имота. М. П. и Н. Р. прехвърлили на „Рамина“ ООД 112,2/610 ид. части от мястото, а дружеството прехвърлило изцяло тези идеални части, включително прехвърлило на ищеца Г. Ч. 22,54/610 ид. части.

С договор за разпределение на реално ползване на паркоместа от 22.10.2021 г. с нотариална заверка на подписите, сключен между Г. Ч., П. М., Р. Ч., М. Б.-М., В. М., И. Т., С. М.-Х., С. С., С. и М. К., е разпределено ползването на паркоместата, както следва: паркомясто № 1 - на В. М.; паркомясто № 2 – на М. Б.-М., паркомясто № 3 - на С. С., паркомясто № 4 – на П. М., паркомясто № 5 – на С. М.-Х., паркомясто № 6 – на П. Г. Ч., паркомясто № 7 – на С. и М. К., паркомясто № 8 – на Р. Ч.; паркомясто № 9 – на И. Т. и паркомясто № 10 – на Г. Ч.. С договора е определено, че паркомясто № 11 остава неразпределено и може да се ползва безплатно за гости на собственици на идеални части от земята за престой съобразно условията на договора. Според този договор Г. Ч., който не е участник в него, изобщо не получава паркомясто за ползване, за сметка на това като ползвател на паркомясто № 6 е посочен синът му П. Ч., който също не е участвал в разпределението.

От правна страна е прието, че основният правен спор се концентрира върху обстоятелството дали сключеният договор за разпределение на реалното ползване на паркоместа от 22.10.2021 г. обвързва страните и дали са налице обстоятелства, налагащи промяна на разпределението, възприето с договора от 19.03.2014 г.

Въззивният съд е приел, че със сключването на първия договор от 2014 г. съсобствениците на дворното място са разпределили ползването му съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, тъй като решението е взето от съсобствениците, притежаващи повече от половината от дворното място. Когато веднъж е решен въпросът за начина на използване на една обща вещ, било от съсобствениците, било по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, този въпрос може да бъде пререшаван или по взаимно съгласие на съсобствениците във всеки един момент, (каквото съгласие в случая не е налице), или при настъпило изменение на фактическото положение (решение № 423/21.07.09 г. по гр. д. № 3084/08 г. на ВКС), т. е. договорът може да се промени при наличието на съществени обстоятелства.

В случая не са били налице съществени обстоятелства за изменение на първия договор. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, основани на решение № 25/2014 г. по гр. д. № 3985/13 г. на ВКС, че прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица не съставлява основание за преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, ако не е налице друга промяна в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение, защото разпределението на реалното ползване не се извършва с оглед личността на съсобственика. Възможността за прехвърляне на различни права върху недвижим имот не е ограничена от обстоятелството, че редът и начинът на упражняването им е определен по съгласието на страните или от съда, нито съществува пречка в прехвърлителната сделка страните да уговорят ред и начин за упражняване на прехвърленото право, но приобретателят (като частен правоприемник на прехвърлителя) е обвързан от разпределеното ползване на дворното място.

Прието е, че ищците Г. Ч. и С. С. са обвързани от договора за разпределение от 19.03.2014 г. – първият ищец като правоприемник на един от съсобственичите, а вторият – като участник в договора. Направено е заключение, че не са налице нови обстоятелства, налагащи преразпределение на реалното ползване, извършено с договора от 19.03.2014 г.

Споделен е и изводът на първата инстанция, че обособяването на допълнително паркомясто с № 11 не представлява новонастъпило обстоятелство. В договора за разпределение на реалното ползване от 2021 г. това паркомясто е разпределено за общо ползване от всички собственици на ид. части от земята, респ. за техни гости. Следователно то не представлява обособено допълнително паркомясто, а свободно пространство, което може да се ползва от всички съсобственици с оглед предназначението на дворното място, включително и за паркиране, ако не се затруднява преминаването и маневрирането на леки автомобили.

Не е съществено обстоятелство и промяна в квадратурата на процесния имот заради съборена на 14.07.2023 г. ограда на имота вследствие строителство в съседния имот. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, че е изградена нова масивна ограда между източната граница на процесния имот и съседния му имот, като местоположението на оградата не съвпада с местоположението на отразената в кадастралната карта граница, но навлизането в имота с идентификатор [№] е несъществено - с 0, 48 м. в южния край на границата и с 0, 24 м. в северния край, като това не води до съществена промяна по отношение на нито едно от обособените паркоместа, включително процесните паркоместа № 3 и 10.

По изложените съображения съдът е приел, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, тъй като не е доказано неоснователно въздействие от страна на ответника, с което да е създал пречки на ищците за използването на собствените им ид. части от процесния имот, по-големи от обикновените.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби от ищците Г. А. Ч. и С. И. С..

Г. Ч. счита, че въззивното решение противоречи на материалния закон – чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като съдът неоснователно отказал да зачете настъпилата след 2014 г. промяна в персоналния състав на съсобствениците на дворното място, при което било променено и мнозинството за вземане на решение за начина на управлението му. Счита, че тази персонална промяна се обхваща от практиката на ВКС по чл. 32, ал. 2 ЗС, според която изменение в начина на ползване на съсобствена вещ може да настъпи или по общо съгласие на всички съсобственици /каквото в случая няма/, или при изменение на обстоятелствата. В случая имало точно такова изменение на обстоятелствата в резултат от множество прехвърлителни сделки с идеални части от дворното място, настъпили след първото разпределение на ползването му от 2014 г.

Съдът допуснал и съществено процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК, като не обсъдил твърдения, възражения и доводи във въззивната жалба на Ч. – за несъответствието на договора от 2014 г. с разрешението за строеж от 2008 г. и удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация от 2013 г.; възражението, че в производството не е включена съпругата на ответника А. Ч.; че промяната в дяловете в съсобствеността представлява промяна в обстоятелствата, което налага ново разпределение на ползването. Въззивният съд не разгледал цитираната от него практика на ВКС през призмата на конкретния казус. Въззивното решение било и необосновано. От една страна съдът приел, че решението за разпределяне на ползването се взема по решение на мнозинството от съсобствениците, притежаващи повече от половината идеални части от земята, но същевременно отрекъл възможността при новото разпределение от 2021 г. съсобствениците, притежаващи 64 % от земята, да вземат ново решение за преразпределяне ползването на паркоместата.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Допустимо ли е във всеки един момент съсобствениците на един имот да изменят действащ договор за разпределение на реално ползване, ако е налице мнозинство, притежаващо повече от половината от вещта, без да е настъпило изменение на фактическото положение в имота;

2. Какво следва да се разбира под понятието „взаимно съгласие“ в хипотеза на пререшаване на въпроса за разпределение на реално ползване на съсобствена вещ – пълно единодушие на всички съсобственици, или мнозинство на повече от половината от вещта;

3. Съставлява ли съществено обстоятелство, обуславящо преразпределение на ползването на съсобствен имот, промяната в квотите на съсобствеността – раздробяване в дяловете между множество нови съсобственици, придобиващи права от повече от един предходен съсобственик;

4. Съставлява ли съществено обстоятелство, обуславящо преразпределение на ползването на съсобствен имот такова прехвърляне на идеални части от съсобствения недвижим имот, при което действащият предходен начин на разпределение на ползване с договор с нотариално заверени подписи вече не съответства на правата на съсобствениците в съсобствеността

5. Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с наведените от тях твърдения;

6. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото.

По първите четири въпроса жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 13/2012 г., решение № 183 от 5.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2010 г., II г. о., решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о. и решение № 71 от 19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2010 г., II г. о. Сочи се и практика на ВКС във връзка с процесуалноправните въпроси.

Отделно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност поради нарушаване на разпоредбите на чл. 32, ал. 2 ЗС и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Жалбоподателят С. И. С. счита, че въззивният съд не е обсъдил възражението в исковата молба, че първоначалното разпределение на ползването на дворното място е установено още с нотариалния акт за учредяване на правото на строеж от 2008 г., както и в анекса към предварителния договор за строителство, с който дворното място е разпределено от съсобствениците за паркиране съгласно одобрения проект за строеж, включително част Паркоустройство. С договора от 2014 г. се извършило последващо разпределение, което обаче не съответствало на първоначалното и което според жалбоподателя не обвързва страните. Съдът не се произнесъл и по искането за констатиране нищожността на договора за разпределение от 2014 г. Не се произнесъл и по довода, че има вътрешно противоречие в договора от 2014 г., който от една страна се позовавал на проекта за паркоустройство / в който има изброени 11 паркоместа/, а със самия договор и приложената схема се разпределяли само 10 паркоместа. Отказвайки да се произнесе по този довод и не зачитайки разпределението от 2021 г., съдът оставил страните в неизвестност как да ползват това 11-то паркомясто. Сочи се също, че с отговора на исковата молба жалбоподателят оспорил верността на разрешението за строеж и акт № 16, които не съответствали на одобрения архитектурен проект, но съдът не се произнесъл по този въпрос. Неправилен бил изводът на съда, че след 2014 г. не са настъпили нови обстоятелства, които да дадат основание за преразпределяне на ползването на паркоместата.

Жалбоподателят поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своя краен извод да обсъди всички доказателства, представени по делото, отделно и в тяхната съвкупност и да обсъди всички възражения и доводи на страните;

2. При заявено оспорване истинността на официален документ следва ли въззивният съд да процедира по реда на чл. 193-194 ГПК, съответно да се произнесе по оспорването, ако това не е сторено от първоинстанционния съд;

3. Налице ли е съществено изменение на обстоятелствата, което обуславя преуреждане на предходно разпределение на ползването, когато са налице разпоредителни сделки между съсобствениците, вследствие на които се намалява квотата на един съсобственик за сметка на друг и същевременно са налице други промени в обстоятелствата: установено е, че извършеното реално разпределение е несъответно на новото фактическо положение;

4. Представлява ли умножаването на съсобствениците с право да ползват едно паркомясто от един на седем или десет души вследствие на разпоредителни сделки между съсобствениците само със земята, довело до значително раздробяване на квотите в съсобствеността, ново фактическо положение, което прави предишното разпределение несъответно на нуждите на съсобствениците и ново обстоятелство, което обосновава преразпределение;

5. Съществено ли е обстоятелството, свързано с предназначението и състоянието на съсобствената вещ, че съгласно одобрения архитектурен проект в общината, част Паркоустройство, а също и установено на място по делото, че в свободната дворна площ има още едно неразпределено 11-то паркомясто, с оглед увеличените нужди на значително увеличения брой на съсобствениците, а също и на обектите на собствениците като магазини, от паркиране, а също и доколкото се установява противоречие между съдържанието на ДРП от 2014 г. за разпределението по архитектурен проект, като неговата неразделна част и приложената схема, отново с оглед увеличените нужди и увеличения брой съсобственици от паркиране.

По материалноправните въпроси жалбоподателят се позовава на решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о. и решение № 171 от 12.10.105 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на ВКС, І-во г. о. Сочи и практика на ВКС по процесуалноправните въпроси. По въпрос № 5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обосновка с какво разглеждането на настоящия случай по същество от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът в производството Г. П. Ч. оспорва жалбите. Счита, че не са налице основания за допускането им до разглеждане по същество от ВКС. Излага доводи за тяхната неоснователност. Позовава се на обстоятелството, че нито той, нито неговите синове П. Ч. и В. Ч., не са участвали като страни в договора от 22.10.2021 г., с който е извършено изменение на разпределението от 2014 г. на ползването на паркоместата, при това без да има промяна в обстоятелствата след първоначалното разпределение. Позовава се и на нот. акт № 36/06.08.2014 г., с който първоначалната собственица М. П. е прехвърлила на съпругата му А. К.-Ч. 16/610 ид. части от дворното място и един магазин от изградената в него сграда. Твърди, че паркомясто № 3, което е било разпределено на М. П. с договора от 2014 г., се ползва общо от приобретателите на правата й в дворното място, включително и от съпругата му. Сочи също, че правата му върху паркоместа № 9 и № 10, произтичащи от договора от 2014 г., били защитени с влезли в сила решения по спорове с други съсобственици на дворното място. Позовава се на практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск неоценяем иск по чл. 109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол.

По касационната жалба на Г. А. Ч.:

Първите четири въпроса в изложението към жалбата се съсредоточават в питането при какви обстоятелства може да се извърши преразпределение на установено с договор ползване на съсобствен недвижим имот. Практиката на ВКС дава отговор на този въпрос. Така в решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о. и решение № 25 от 22.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3985/2013 г., II г. о., се приема следното: „Ползването на съсобствен недвижим имот може да бъде разпределено между съсобствениците с договор, сключен между тях; по решение на мнозинството, притежаващо повече от половината на вещта или с решение на съда по чл. 32, ал. 2 ЗС. С договор съсобствениците могат да разпределят ползването помежду си при условия, каквито намерят за добре. Този договор ги обвързва докато трае съсобствеността, но може да бъде изменен от тях във всеки момент по взаимно съгласите. Когато такова не може да бъде постигнато, съсобствениците не могат да искат от съда да преуреди уговореното разпределение по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, освен ако не са се променили съществените обстоятелства, с оглед на които е било постигнато съгласието. Съществени са тези обстоятелства, които са свързани с предназначението и състоянието на съсобствената вещ /ново строителство или премахване на съществуваща постройка, намаляване или увеличаване площта на съсобствения имот вследствие регулационни изменения/ или с обема на правата на всички съсобственици /придобиване по давност на право на собственост върху идеална част от трето лице, възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН на трето лице, разпоредителни сделки между съсобствениците, в резултат на които се намалява квотата на един съсобственик за сметка на друг и пр./, които правят извършеното реално разпределение несъответно на новото фактическо положение. Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица, при липса на други промени в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение, само по себе си не съставлява основание да се иска преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като разпределението не се извършва с оглед на личността на съсобственика. Разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС допуска съдебна намеса при разрешаване на спорове между съсобственици относно ползването на съсобствената вещ само в два случая - когато не може да се образува мнозинство или когато решението на мнозинството е вредно за общата вещ“.

Обжалваното въззивно решение е в съответствие с тази практика на ВКС. Разпределението от 2014 г. може да бъде изменено или с договор между всички съсобственици /какъвто в случая няма/, или с решението на мнозинството или по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, но само при настъпили след първоначалното разпределение съществени обстоятелства, променящи правата на страните в съсобствената вещ, но при условията, посочени в практиката на ВКС. В настоящия случай не са налице обективни промени в предназначението и състоянието на съсобствената вещ. Незначителното изместване на оградата на дворното място не води до такова нарастване на площта на имота, което да увеличава броя на възможните паркоместа. Посочването на новото паркомясто № 11 в договора от 2021 г. не е резултат на ново обстоятелство, тъй като то е разположено на площ, която още към 2014 г. е съществувала като свободна, но тогава не е имало воля за ползването й като паркомясто. Както в договора от 2014 г., така и в договора от 2021 г. въпросното „паркомясто“ № 11 реално не е разпределено за конкретен собственик – с втория договор е посочено, че то ще се ползва от всички. Не са налице и такива промени в съсобствеността, които да налагат изменение на установеното с договора от 2014 г. ползване на паркоместата. Както е подчертано в посочените две решения на ВКС, промяната в обема на правата трябва да засяга всички съсобственици, а не само някои от тях. Друга възможна промяна в съсобствеността според тези решения, която да обуслови необходимостта от нов начин на ползване на общата вещ, е такова разместване на съотношението в правата на първоначалните съсобственици, при което нарасналите права на един съсобственик за сметка на намаляване на правата на друг съсобственик налага първият да ползва по-голям дял от общата вещ за сметка на втория, за разлика от първоначалното ползване. Това следва от принципа, че обемът на ползването на общата вещ зависи от обема на притежаваната идеална част в нея, т. е. колкото е по-голяма идеалната част в съсобствеността, толкова по-големи са правата на притежателя й при ползването. Този принцип е възприет например в решение № 29 от 18.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 2417/2003 г., ГК, IV г. о.

В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че в случая няма такава промяна в съсобствеността, настъпила след 2014 г., която да налага ново разпределение от страна на мнозинството съсобственици или от съда по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. Г. Ч. и неговите синове П. и В., които още към 2008 г. са притежавали общо 1/3 ид. част от дворното място /7/27 за Г. и по 1/27 за П. и В./, са с непроменени права и понастоящем, т. е. правата им се запазват както при разпределението от 2014 г., така и при разпределението от 2021 г. В тази хипотеза не е налице такова изменение в правата на съсобствениците на дворното място, която да налага ново преразпределение. Промените са настъпили само при другата група от съсобствениците. Така П. М., който към 2008 г. и към 2014 г. е бил собственик на 1/3 ид. част от дворното място, извършва поредица от разпоредителни сделки: дарява на С. М.-Х. 50/610 ид. части от мястото; продава на ищеца Г. Ч. 13,5/610 ид. части от мястото; продава на М. и С. К. 13,16/610 ид. части от мястото; продава на В. М. 12,5/610 ид. части от мястото; продава на Р. Ч. 12,5/610 ид. части от мястото, при което остава собственик само на 101,66/610 ид. части от мястото. Тези промени касаят само неговата 1/3 ид. част от мястото. По същия начин М. В. П. и Н. В. Р., които към 2008 г. са притежавали общо 1/3 ид. част от мястото /по 1/6 всяка/, са извършили преди договора за разпределение от 2014 г. две разпоредителни сделки: Н. Р. и съпругът и са продали на ищеца С. И. С. 37/609 ид. части от мястото, а М. П. и съпругът и са продали на М. С. Б.-М. 37,46/610 ид. части от мястото. След 2014 г. М. П. и Н. Р. са прехвърлили на дружеството-строител „Рамина“ ООД 112,7/610 ид. части от мястото, а то от своя страна с последващи сделки е прехвърлило тези права в равни части – по 22,54 ид. части съответно на В. М., И. Т., С. и М. К., Р. Ч. и Г. Ч.. Отделно М. П. и съпругът и са прехвърлили на А. К. К.-Ч. 16/110 ид. части от дворното място.

В обобщение – към 2014 г. дворното място условно се разделя между три групи съсобственици, притежаващи равни права: Г. Ч., П. Ч. и В. Ч., които общо са имали 1/3 ид. част от мястото; П. М. с права 1/3 ид. част и Н. Р., М. П., С. С. и М. Б.-М., които общо са имали 1/3 ид. част от мястото. В съответствие с тези права първата група от съсобствениците в лицето на Г. Ч. получава ползването на 3 паркоместа; съсобственикът П. М. – 3 паркоместа и последната група съсобственици – също 3 паркоместа, а десетото е определено за общо ползване между всички. Промените в съсобствеността, настъпили след разпределението от 2014 г., засягат само идеалните части на вторите две групи съсобственици и евентуално само техните паркоместа могат да бъдат преразпределени между първоначалните собственици и правоприемниците, но не и паркоместата на първата група съсобственици. Именно това се има предвид в посочените две решения на ВКС, в които се приема, че прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица, при липса на други промени в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение, само по себе си не съставлява основание да се иска преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като разпределението не се извършва с оглед на личността на съсобственика.

Отделно от това в практиката на ВКС се приема, че при управлението на съсобствената вещ мнозинството на съсобствениците не може да наложи такъв режим на ползването й, че да пречи на малцинството да си служи с нея съобразно със своите права – в този смисъл решение № 29 от 18.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 2417/2003 г., ГК, IV г. о. Точно такъв недопустим резултат се цели с договора от 2021 г., тъй като на съсобственика Г. Ч., който притежава 7/27 от съсобствеността, не е предоставено за ползване нито едно от 10-те паркоместа.

Не е налице противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС дава положителен отговор на други правни въпроси – дали е допустимо да се иска разпределение ползването на съсобствена вещ по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС от съсобственик, притежаващ сам повече от половината от общата вещ и дали в производството за разпределение съдът е длъжен да разгледа възражения относно правата на страните в съсобствеността.Тези въпроси не се поставят по настоящото дело. Решение № 183 от 5.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2010 г., II г. о., е в същия смисъл, в който е и разгледаната по-горе практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, макар в него да не са толкова ясно дефинирани предпоставките за изменение на извършено от съсобствениците разпределение на ползването на общата вещ. Акцентът в решението е в това, че може да се извърши ново разпределение по чл. 32, ал. 2 ЗС, когато при старото липсва точна конкретизация каква част от общото място ще се ползва от всяка от страните по договора, както и съгласие на всички съсобственици за такова разпределение. По съществото на спора е прието, че не е било необходимо да се обосновават настъпването на нови обстоятелства за изменение на разпределението на ползването, тъй като не е установено такова предишно конкретно разпределение да е било договорено от страните в нотариалните актове, обективирали последователно прехвърляне на собствеността на посочените идеални части от процесния имот. Разликата в случаите по двете дела и различието в правните проблеми, решени в тях, изключва възможността за противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Решение № 71 от 19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2010 г., II г. о., разглежда предпоставките на съдебната администрация по чл. 32, ал. 2 ЗС и задължението на съда да отчете настъпилото в хода на процеса съгласие на мнозинството от съсобствениците за начина на разпределяне на ползването на общата вещ, като прецени неговата законосъобразност, при което може да се съобрази или не с волята на мнозинството. Тези проблеми също не възникват в производството по настоящото дело. Решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о., бе разгледано по-горе и бе посочено, че обжалваното въззивно решение не му противоречи, а е в съответствие с него.

Процесуалноправните въпроси № 5 и № 6 също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не са свързани с такива нарушения от страна на въззивния съд, които да са обусловили неправилен изход на делото. Жалбоподателят обосновава правата си върху паркомясто № 10 с договора от 2021 г. След като съдът е приел, че този договор не обвързва ответника Г. Ч. /поради неучастието му в него и поради липса на основание за преразпределение на паркоместата/, то жалбоподателят Г. Ч. не може да черпи права от него. Затова е без значение за изхода на делото дали има съответствие между договора от 2014 г. и първоначалното споразумение между съсобствениците от 2008 г. Тук следва да се посочи и това, че споразумението от 2008 г. е обвързано от уговорка в нотариалния акт № 64/2008 г. всички съсобственици да продадат на строителя или на посочени от него трети лица, закупили обекти в сградата, 60 % от мястото. Това условие в случая не е настъпило. Г., В. и П. Ч. са си запазили общо 1/3 ид. част от мястото и затова с договора от 2014 г. те са получили толкова паркоместа, колкото съответстват на правата им. Тези права са запазени и към 2021 г. И на последно място - обстоятелството, че съпругата на ответника Г. Ч. – А. Ч., не е конституирана като другар в производството по чл. 109 ЗС, не води до неправилност на постановеното решение, след като не се твърди тя да паркира на спорните паркоместа.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

По касационната жалба на С. С.:

Материалноправните въпроси № 3 и № 4 съвпадат по своя смисъл с въпросите, поставени в касационната жалба на Г. Ч., за които по-горе бе прието, че са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, включително и с посоченото от този жалбоподател решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о. Другото решение № 171 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на ВКС, І-во г. о., също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не разкрива противоречие с въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В него най-общо е прието, че когато страните са обвързани от договор за разпределение на ползването на съсобствен имот, съдът може да постанови по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС ново разпределение при промяна на обстоятелствата, като например промяна на границите и площта на съсобствения имот или промяна на дяловете в съсобствеността, които пречат на уговореното реално ползване. Този извод, макар и лаконичен, следва да се разглежда в контекста на установената преди това практика на ВКС - решение № 97 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 866/2012 г., I г. о. и решение № 25 от 22.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3985/2013 г., II г. о., която е по-детайлна и която бе разисквана по-горе в настоящото определение. В решение № 171 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. съставът на ВКС се е концентрирал върху друг проблем, който не възниква по настоящото дело – какъв е редът за защита, когато някои от съсобствениците, обвързани с договор за разпределяне на ползването на дворното място, не го изпълняват и дали в този случай е допустим иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. Този въпрос не възниква по настоящото дело.

Въпрос № 5 е свързан с обстоятелството, че в първия договор от 2014 г. не е разпределено ползването на паркомясто № 11, което според жалбоподателите съществува в схемата към одобрения от общината архитектурен проект. Пита се дали неразпределянето на това паркомясто е основание за изменение на договора от 2014 г. с новия договор от 2021 г. По този въпрос също не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Дори да е вярно твърдението, че още към 2014 г. е имало паркомясто № 11 /по този въпрос има спор между страните/, което не е било разпределено, това би било основание за сключване на нов договор за разпределение само за това паркомясто, но не и за изменение на взетото решение по отношение на останалите 10 паркоместа. С договора от 2014 г. са разпределени 10 паркоместа при отчитане на дяловете на съсобствеността в дворното място - три групи съсобственици, всяка от които притежава 1/3 от мястото и получава ползването на 3 от общо 10 паркоместа, в съответствие с правата си. След като съотношението в тези дялове не се е променило към 2021 г., липсва основание за преразпределение, съгласно разискваната по-горе практика на ВКС.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси.

В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил всички доказателства, които са от значение за изхода на делото. Спорът за броя на паркоместата в дворното място – 11 според извадката от одобрен арх. проект, представена от ищците, и 10 според разрешението за строеж, удостоверението за въвеждане в експлоатация и схемата на стр. 61, представени от ответниците, както и свързаното с този спор оспорване на истинността на разрешението за строеж и удостоверението за въвеждане в експлоатация, не са решаващи за изхода на настоящото дело и затова необсъждането на оплакванията във въззивната жалба, свързани с тези спорове, не може да доведе до допускане на касационно обжалване, тъй като не засяга обуславящи въпроси по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Искът по чл. 109 ЗС е основан на разпределението на паркоместата, извършено с договора от 2021 г., според което ищецът С. С. ще ползва паркомясто № 3, а ищецът Г. Ч. – паркомясто № 10. Ищците не извеждат пряко правата си от приетото в договора, че паркомясто № 11 остава неразпределено и може да се ползва от всички. Липсата на разпределение на това паркомясто в договора от 2014 г., ако се приеме, че действително такова паркомясто съществува, не е основание за изменение на този договор, а е основание само за ново разпределение само за паркомясто № 11, каквото в случая не е извършено. Няма как от липсата на разпределение на паркомясто № 11 в договора от 2014 г. да се изведе тезата за такова съществено изменение на обстоятелствата, което да даде основание за сключване на новия договор от 2021 г., който освен всичко друго въобще не предвижда възможност за ответника Г. Ч. да използва паркомясто в двора, въпреки че към 2021 г. той притежава най-голям дял в съсобствеността. Освен това по отношение на въпрос № 2 – в случая спорът не е за истинността на разрешението за строеж и удостоверението за въвеждане в експлоатация, а за съответствието им с одобрения архитектурен проект. Този спор не може да се разреши чрез оспорване истинността на първите два документа. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 50118 от 27.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1457/2021 г., I т. о., тъй като в него става въпрос за непроизнасяне по оспорване на официален удостоверителен документ - писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. на АПИ, удостоверяващо сигнализация за ограничение на скоростта в процесния участък до 50 км/ч, докато в случая по настоящото дело се оспорват официални диспозитивни документи, които могат да бъдат оспорени само по отношение на тяхната автентичност, но не и за тяхното съдържание относно броя на разрешените и въведени в експлоатация паркоместа.

В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото всеки от жалбоподателите следва да заплати на ответника по 1000 лв. или 511,29 евро, съгласно договор за правна защита и съдействие от 11.03.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81 от 29.01.2025 г. по в. гр. д. № 2879/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА Г. А. Ч. от [населено място], [улица] С. И. С. от [населено място], [община], [улица], да заплатят на Г. П. Ч. от [населено място], [улица], ап. 17, разноски по делото в размер на по 511,29 /петстотин и единадесет евро и двадесет и девет евроцента/ евро всеки.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: