ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1521
гр. София, 25.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 4684 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. К. К., чрез адв. В. В., против въззивно решение № 1005/19.02.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 11614/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което след частично потвърждаване и отмяна на решение № 13190/ 27.07.2023 г. по гр. д. № 11614/2023 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от касаторката против „ОТП Лизинг“ ЕООД (правоприемник на „ДСК Лизинг“ АД) иск по чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ за заплащане на сумата 8 034,67 лв. - допълнително възнаграждение за постигнати резултати за 2019 г., съгласно допълнително споразумение от 17.04.2019 г., със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 04.11.2022 г.; и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 921,63 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 26.06.2020 г. до 03.11.2022 г.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) работодателят задължен ли е да плати допълнително възнаграждение (бонус) за постигнати резултати на служител, след като с правила за прилагане на система за оценяване представянето на служителите и сключването на изрично допълнително споразумение към трудово правоотношение, е поел задължение да изплати на конкретния служител бонус за конкретен период (финансова година) при постигането на конкретни показатели за финансово състояние на дружеството, които са достигнати, както и е поел ангажимент за срока на плащане на възнаграждението; 2) длъжен ли е въззивният съд, в мотивите към решението си, да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането, респ. неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка; 3) въззивният съд длъжен ли е да събере доказателствата, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение; 4) какво представлява ангажиментът на работодателя за изплащането на допълнително възнаграждение (бонус) за постигнати резултати на служител въз основа на сключено с работодателя допълнително споразумение към трудово правоотношение, в което са уговорени конкретният служител, на който се дължи бонуса, периодът и обективните и субективни показатели, при постигането на които възнаграждението ще бъде платено – правна възможност или задължение; възниква ли притезателно право за получаване на възнаграждението за служителя след приключване на посочения период и постигане на заложените цели; 5) подлежи ли на съдебен контрол изпълнението/неизпълнението на допълнително споразумение, сключено между работодател и служител, в което е определено конкретният служител да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати при постигането на определени резултати; 6) поражда ли правно действие в отношенията между страните решение на работодателя да не изплати допълнително трудово възнаграждение за конкретна финансова година, за която вече е поел задължение към служителя да го направи, чрез сключване на индивидуално споразумение към трудовия договор за изплащане на допълнително възнаграждение за конкретен период и при постигането на конкретни резултати, взето след приключване на договорения период и въз основа на аргументи, касаещи период, следващ този, за който бонусът се дължи; 7) сключването на допълнително споразумение между работодател и служител, в което работодателят се задължава да изплати на служителя допълнително възнаграждение при постигане на конкретни резултати и в конкретно определени или определяеми срокове, представлява ли упражняване от страна на работодателя на автономното му право да определи кой служител и при какви условия има право да получи допълнително трудово възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ, съответно има ли право работодателят едностранно да променя параметрите на споразумението или едностранно да откаже да го изпълни. Поддържа се, че по първите три въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от жалбоподателката практика на ВКС, а следващите четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата - „ОТП Лизинг“ ЕООД, чрез адв. Д. Б., е подала писмен отговор, в който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало на 23.02.2011 г., по което ищцата последно е заемала длъжността „юрисконсулт“ в Дирекция „Правна“ с основно месечно възнаграждение в размер на 2 300 лв. Трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие на страните, считано от 01.11.2019 г., като от същия ден, ищцата започнала работа по трудов договор с „ОТП Лизинг“ ЕООД на длъжността „старши юрисконсулт“. На 17.04.2019 г. е подписано споразумение между ищцата и ответника, по силата на което служителката се е задължила да участва в изпълнение на посочените фирмени и индивидуални цели в Приложение № 1 към споразумението, с което да допринася за повишаване ефективността и продуктивността на дружеството. За изпълнението на тази задача работодателят поел задължение да изплаща допълнително годишно възнаграждение, съгласно схема за оценяване представянето на служителите, като максималното възнаграждение възлизало на основното възнаграждение умножено по коефициента на изпълнение, посочен в Приложение № 1. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че в случая уговореното допълнително възнаграждение за постигнати резултати няма характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение и не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, тъй като не се изплаща постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е поставено в зависимост единствено от отработеното време, а зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Изплащането му е предвидено като възможност, която не е безусловна, а е поставена в зависимост от резултата на трудовия процес, както и от количеството и качеството на действително извършената работа. Работодателят, чрез управителния съвет, в рамките на правомощията си, отчитайки намаления обем на дейността и продажбите на дружеството, на 26.05.2020 г. е взел решение да не се начисляват и да не се изплащат индивидуални допълнителни възнаграждения (бонуси) за 2019 г. на служителите на „ДСК Лизинг“, респ. и да не се изготвят индивидуални оценки за представянето на служителите на дружеството за същата година. Въззивният съд е посочил, че това решение не подлежи на съдебен контрол, тъй като съдът не може да контролира преценката на работодателя да включи или не, и евентуално в какъв размер, определен стимул, който не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. С оглед на това решаващият съд е приел, че в полза на ищцата не е възникнало право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати за 2019 г, поради което предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ е неоснователен. С оглед резултата по главния иск, за неоснователен е преценен и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Върховният касационен съд намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване.
По първата група поставени въпроси (№ 1, № 4 - № 7) константно в практиката на ВКС (вж. - решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г., IV г. о., решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г., IV г. о., решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о., решение № 176//10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г., IV г. о. и решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г., IV г. о.) е приемано, че премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати - индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда, според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 НСОРЗ. Съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори (индивидуални или колективни) допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно, сумите за допълнително материално стимулиране не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължат на работника само доколкото съответният ръководител ги е определил по размер и изявлението за определяне на размера е достигнало до работника, но сумите не са изплатени.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, за която страната не е обосновала необходимост от нейната промяна, изключва приложното поле на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по последните четири поставени въпроса.
По процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, мотивите на въззивната инстанция са подробни, последователни, ясни и формирани в резултат на собствената й решаваща дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не може да обуслови селектирането на жалбата.
Третият въпрос е изцяло неотносим с оглед мотивите на въззивното решение за отхвърляне на претенциите.
Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателката не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, без да е необходимо да се извършва проверка по съществото на спора и приетото от съда. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен.
При този изход на спора, ответната страна по жалбата има право на разноски, но такива не следва да се присъждат, тъй като по делото не са представени надлежни документи, удостоверяващи плащането им, съгласно дадените по т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1005 от 19.02.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 11614/2023 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.