ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1690
гр. София, 01.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2234 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11039/24.03.2025 г. (с дата на пощенското клеймо – 21.03.2025 г.), подадена от Л. К. Т., М. К. С. и Р. И. Д., чрез адвокат С. М., и касационна жалба вх. № 11468/26.03.2025 г., подадена от Р. И. Д., чрез адвокат К. А., срещу решение № 139 от 12.02.2025 г. по гр. д. № 20245300502347/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2582 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 12110/2022 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. К. Т., М. К. С. и Р. И. Д. насрещен иск срещу Р. И. К. и Т. И. К., за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са индивидуални собственици въз основа на осъществено давностно владение на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „Ю.“, местност „Т.“, с площ от 7598 кв. м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория на земята: четвърта, номер по предходен план: 73.14, съседи: ***, ***, ***, *** и ***; поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-85/06.12.2007 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], общ. Р., обл. П., местност „К.“, с площ от 1815 кв. м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория на земята: четвърта, номер по предходен план: *, съседи: ***, ***, ***, *** и ***, и е допуснато да се извърши съдебна делба на процесните недвижими имоти при квоти: за Р. К. - 10/36 ид. ч., за Р. и Т. К. - 6/36 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност, за Р. Д. - 10/36 ид. ч., за М. С. - 5/36 ид. ч., и за Л. Т. - 5/36 ид. ч.
Въззивният съд е съобразил, че с решението си, в обжалваната му част, Пловдивският районен съд се е произнесъл в производството по иск за делба във фазата по допускането, образувано по искова молба на Р. И. К. и Т. И. К. срещу Р. И. Д., М. К. С. и Л. К. Т. за делба на съсобствените им недвижими имоти, придобити въз основа на реституция по ЗСПЗЗ, в качеството им на наследници по закон на И. В. К., починал на 03.06.1986 г. Ответниците са оспорили исковата претенция за делба на процесните недвижими имоти с възражението, че се легитимират като изключителни техни собственици въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. В срока по чл. 211 ГПК е предявен и приет за разглеждане от първоинстанционния съд насрещен иск от Р. И. Д., М. К. С. и Л. К. Т. срещу Р. И. К. и Т. И. К., с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС, за признаване за установено, че ищците по насрещния иск са индивидуални собственици на процесните недвижими имоти въз основа на осъществено давностно владение. Първостепенният съд е отхвърлил предявения насрещен иск и е допуснал делба на процесните недвижими имоти, приемайки, че при установената принадлежност на правото на собственост върху имотите в патримониума на наследодателя и качеството на страните на негови наследници по закон, в тежест на Р. И. Д., М. К. С. и Л. К. Т. е да докажат възражението за придобивна давност, което същите не са сторили, с оглед спецификата на този способ в отношенията между сънаследници.
Окръжен съд – Пловдив е посочил, че споделя изцяло съображенията на Пловдивския районен съд, като постановено въз основа на правилен анализ на доказателствения материал и точно приложение на материалния закон.
Във връзка с релевираното възражение от ответниците по делото за изтекла в тяхна полза придобивна давност и предявения от същите положителен установителен иск за собственост, въззивният съдебен състав е изложил, че по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС право на собственост по давност се придобива с непрекъснато владение, продължило необезпокоявано повече от 10 години, като фактическата власт може да се упражнява лично или чрез трето лице като своя. Доколкото обаче имотите в случая са наследствени - придобити на основание реституция по ЗСПЗЗ в качеството на страните на наследници по закон на И. В. К., починал на 03.06.1986 г. - ползващият ги наследник се явява владелец само на своята идеална част и държател на частта на останалите сънаследници, като презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. Обстоятелството, че сънаследникът Р. К. по време на брака си с ищцата Т. К. е придобил по възмезден начин, чрез договор за покупко-продажба, от сънаследника И. М. притежаваните от последния 6/36 ид. ч. от процесните недвижими имоти, не променя наследствения характер на имотите и не води до възникване на смесена съсобственост, тъй като разпоредителната сделка не променя наследствения характер на имотите, а само уголемява квотата в съсобствеността на някой от наследниците, в който смисъл е и практиката на ВКС. З., за да се приеме, че наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо и да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС. Следователно, в тежест на предявилите насрещния иск е да установят, че не само са ползвали имотите, но и че са променили намерението си и са завзели частите на останалите съсобственици, което е намерило външна изява в конкретни действия и е доведено до знанието на останалите сънаследници.
Съдът е приел, че в конкретния случай от доказателствата по делото - писмени и гласни, не е установено в процеса ищците по насрещния иск Р. И. Д., М. К. С. и Л. К. Т. да са осъществявали фактическата власт върху имотите с намерение за своене, демонстрирано по несъмнен начин на останалите сънаследници. Макар разпитаните по делото свидетели И. К., Б. Ш., В. Г. и Г. Д. да дават сведения, че след земеделската реституция имотите са били ползвани от Р. Д. и сестра й В. Ч., а след смъртта на последната - от дъщерите й и ответници по делото Л. Т. и М. С., липсват данни за конкретни действия от тяхна страна, чрез които да се установява намерението им да своят имотите. Никой от свидетелите не твърди, че е имало случай, при който ищците по насрещния иск да не са допускали Р. К. и Т. К. в процесните имоти и да са заявили ясно пред тях, че ги считат само за свои. Обстоятелствата, на които се акцентира по делото и които са установени в процеса - че имотите са били оградени, в тях е била отглеждана селскостопанска продукция, че в имота в местността „Терзиите“ е бил поставен фургон, пригоден за живеене, изкопан басейн, отглеждано куче-пазач - нямат за последица промяна в намерението на съсобственика, нито представляват по естеството си действия, с които подобна промяна категорично да бъде демонстрирана спрямо другия съсобственик, доколкото не съществува пречка за подобряване на съсобствен имот, което може да доведе само до облигационни претенции на съсобствениците. Ограждането на имота също не представлява действие, което манифестира намерение за своене. Такова действие е обяснимо с нуждата от защита на имота и имуществото и по правило има за цел да ограничи достъпа на всички външни за обитателите лица, като не може да се счете, че е насочено конкретно за отблъскване на останалите сънаследници.
Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. намира, че втората касационна жалба - вх. № 11468/26.03.2025 г., подадена от Р. И. Д., чрез адвокат К. А., е просрочена и следва да бъде оставена без разглеждане. Р. Д. е получила препис от въззивното решение на 21.02.2025 г., чрез адвокат Р. Г., който надлежно е бил преупълномощен във втората съдебна инстанция (пълномощно - л. 52 от делото) от адвокат С. Н. да я представлява до окончателното приключване на делото. Ето защо подаването на тази касационна жалба е извън срока по чл. 283 ГПК. Същевременно Р. Г. е упражнила надлежно и в срок (заедно с Л. Т. и М. С.) правото си на касационно обжалване с подаването на 21.03.2025 г. по пощата на касационната жалба вх. № 11039/24.03.2025 г.
Жалбоподателите по касационната жалба вх. № 11039/24.03.2025 г. считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират, на първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси, по които според тях се е произнесъл въззивният съд:
1. Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение че това е обективно невъзможно;
2. Задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност ли е демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно и не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота.
Във връзка с тези въпроси се позовават на приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, І г. о.
3. Манифестирането на намерение за владение чрез отблъскване на владението на останалите съсобственици следва ли да се разбира във всички случаи като активно противопоставяне на техните претенции. Може ли това намерение да се манифестира при липса на претенции от страна на останалите съсобственици и незаинтересованост към съсобствения имот, или промяната в намерението може да се прояви само чрез отблъскване на техни активни претенции към имота.
Относно въпрос № 3 жалбоподателите се позовават на противоречие с приетото в решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г. о.
4. Длъжен ли е съдът, при преценка за наличието на промяна в намерението на съсобственик за своене и демонстрирането на завладяването на чуждите идеални части от съсобствения имот, да вземе предвид действията на владелеца, надхвърлящи обикновеното ползване на имота и покриващи съдържанието на правото на собственост, като например изграждането на трайни конструкции и насаждения в имота, ограждане на същия и добиване на плодовете от него, които действия се възприемат от съсобственика, на който се противопоставят, и който бездейства в периода на придобивната давност, и да ги цени като владелчески по смисъла на чл. 69 ЗС (сочено противоречие с приетото в решение № 60123/16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г. на ВКС, II г. о. и решение № 148/14.11.2018 г. по гр. д. № 4501/2017 г. на ВКС, I г. о.).
На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – предвид липсата на формирана практика на ВКС – е формулиран въпросът: „Фактическото разделяне на наследствените (съсобствените) имоти, при което част от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, ползва постоянно същия със знанието и без възражение на останалите съсобственици и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, представляват ли действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си“.
От Т. И. К., А. Р. К.-И. и М. Р. Г. (последните две конституирани като наследници, заедно с Т. И., на починалия на 30.03.2025 г. Р. И. К.), е подаден отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба вх. № 11039/24.03.2025 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.
Първите два въпроса от изложението към касационната жалба не отговарят на общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са формулирани не според установената от въззивния съд фактическа обстановка, а изцяло според защитната теза на жалбоподателите, че в конкретния казус е било обективно невъзможно да демонстрират на останалите съсобственици промяната в намерението си при упражняваната фактическа власт върху спорните имоти. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
Изложеното по-горе важи и за въпрос № 5, доколкото съдът не е установил извършено фактическо разделяне между страните на наследствените имоти.
Свързаните въпроси №№ 3 и 4 се отнасят до начина, по който сънаследник-съсобственик следва да демонстрира, че вече не държи, а владее собствените на останалите сънаследници идеални части от имота.
В ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.
Въззивното решение не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика. След преценка на събраните доказателства Окръжен съд – Пловдив аргументирано е приел, че действията на предявилите насрещния иск лица са от такъв характер, че въз основа на тях не може да се направи извод за манифестирано намерение за своене частите на останалите съсобственици. Същият, макар формално да не се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, изрично е посочил, че споделя напълно изложените от първоинстанционния съд мотиви. Сред тези мотиви е и обсъденото от съда поведение на Р. Д. и Л. Т. през 2022 г., сочещо на признаване от тяхна страна правата на собственост на сънаследниците И. П. М. и Р. И. К. и по тази причина изключващо извода за своене на процесните два имота, считано от момента на възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ, респ. от 23.05.2007 г. (съгласно твърденията в насрещната искова молба). По тази причина следва да се приеме и че въпроси №№ 3 и 4 от изложението не отчитат решаващите мотиви за отхвърляне на насрещните искове в тяхната цялост.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като просрочена касационна жалба вх. № 11468/26.03.2025 г., подадена от Р. И. Д., чрез адвокат К. А., срещу решение № 139 от 12.02.2025 г. по гр. д. № 20245300502347/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване, по касационна жалба вх. № 11039/24.03.2025 г. на Л. К. Т., М. К. С. и Р. И. Д., на решение № 139 от 12.02.2025 г. по гр. д. № 20245300502347/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Определението подлежи на обжалване от Р. И. Д. в частта, с която се оставя без разглеждане касационната й жалба вх. № 11468/26.03.2025 г., пред друг състав на ВКС в 1-седмичен срок от връчването му.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: