Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на десети януари две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Е. М. Членове: СВЕТЛОЗАРА А. П. при секретар Г. Л. и с участието на прокурора К. К. изслуша докладваното от съдията С. А. по административно дело № 3483 / 2022 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Общински приходи“ при Столична община чрез процесуалния си представител юриск. Е. С. срещу решение № 776/11.02.2022 г., постановено по адм. дело № 12115/2021 г. по описа на Административен съд - София – град, с което е отменен Акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗД) № ДЛЦ21 – ТД26 – 404/23.07.2021 г., издаден от старши инспектор по приходите в отдел „Общински приходи“ – Лозенец, мълчаливо потвърден от директора на посочената по – горе дирекция за установени задължения на „К. И. ЕООД – гр. София за данък за недвижими имоти (ДНИ) за периода 01.03.2020 г. – 31.12.2020 г. в размер на 2 982,38 лв. и лихви – 228,65 лв. и за такса битови отпадъци (ТБО) за същия период в размер на 13 045,49 лв. и лихви – 1 005,59 лв. Релевират се оплаквания, че решението е неправилно постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора тълкуването от страна на съда на нормата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, че тя е нова и е в сила от 01.01.2019 г. и няма обратно действие, поради което не може да се приложи за факти и правоотношения, възникнали през 2018 г., е неправилно и незаконосъобразно, тъй като според тази логика всички имоти/сгради, за които е констатирано и са изградени на етап „груб строеж“ преди 01.01.2019 г следва да бъдат облагани най – рано от 01.01.2021 г. без значение дали са изградени на етап „груб строеж“ през 2013 г. или 2018 г. например. В този смисъл касаторът излага довод, че обжалваното решение води до извод, че разпоредбата може да се прилага само занапред, а не както в акта облагането правилно е започнало от 01.03.2020 г., т. е. в двегодишния срок от завършването на сградата в груб строеж. Относно ТБО в касационната жалба се излагат оплаквания, че неправилно съдът е приел, че дължимостта на ТБО е свързана с годността на имота да бъде ползван и да служи по предназначението си, т. е. да бъде въведен в експлоатация, тъй като заплащането на таксата е свързано с използването на сградата, съотв. с възможността за ползване на услугата и има възмезден характер, за разлика от данъка. Според касатора дори да се приеме хипотезата на съда, че дружеството не дължи начислените му за ТБО суми, то това би било относимо само към един от компонентите на ТБО, а именно „събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране“ по презумпцията, че имотът все още не е бил въведен в експлоатация и не е генерирал отпадъци. В касационната жалба се сочи, че по отношение на определените с акта задължения за ТБО за компонентите „третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации“ и „поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образования в общината“ то те биха били дължими. В тази връзка е направено и позоваване на чл. 62 във връзка с чл. 66, респ. и чл. 71 ЗМДТ. Касационният жалбоподател твърди, че по отношение на таксата за „обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения“ не е налице изключението по чл. 71, т. 3 ЗМДТ, както и че дължимостта на тази такса не е в зависимост от това дали имотите се ползват или не, като се сочи съдебна практика на ВАС по адм. дела № 10782/2014 г., № 1639/2013 г. и № 7577/2013 г. По отношение компонента „поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, касационният жалбоподател излага довод, че за да е налице задължение за заплащането на тази услуга, е необходимо общината да е престирала тази услуга и твърди, че това е направено. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от юриск. Е. С..

Ответникът по касационната жалба „К. И. ЕООД – гр. София чрез процесуалния си представител адв. З. Д., я оспорва с искане обжалваното решение като правилно да се остави в сила, вкл. и в частта за разноските. Не се претендират разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отмени оспорения от „К. И. ЕООД АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК първоинстанционният съд е приел, че при издаването на акта е допуснато нарушение на материалния закон. В тази връзка съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ (нова – ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) ДНИ по ал. 1 се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно – в едногодишен срок от съставянето на констативен акт по чл. 176, ал.1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. По отношение соченото от приходната администрация, че има издаден констативен протокол от 15.02.2018 г. за изграждането на сградата на етап груб строеж, от която дата са минали повече от две години, поради което правилно били определени задълженията, считано от месец март 2020 г. С това твърдение на приходните органи съдът не се е съгласил, а е приел за основателни доводите, изложени в жалбата на „К. И. ЕООД. Посочената разпоредба според съда е нова и е в сила от 01.01.2019 г. и при липса на изрична регламентация няма обратно действие и не може да се приложи за факти и правоотношения, възникнали през 2018 г., когато дружеството – жалбоподател е станал собственик на имота. Посочено е в съдебния акт, че първата хипотеза на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ е неразривно свързана с ал. 7 и според която е предвидено изцяло нова процедура и затова е приложима само за в бъдеще. По отношение завършването на сградата съдът е приел, че то съгласно чл. 15, ал. 7 ЗМДТ се установява по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, а тези по ал. 5 – с констативен акт, съставен от служители на общината. На дружеството според съда в случая не е дадена възможност да оспори констатациите в акта, а и това не е могло да стане след като протокола по чл. 181, ал. 2 ЗУТ е от 15.02.2018 г. За единствено приложима хипотеза съдът е приел издаването на констативен акт по чл. 176, ал.1 ЗУТ, какъвто не е издаден, поради което установяването на задължения за този период за ДНИ според съда е незаконосъобразно.

Относно ТБО съдът се е позовал на чл. 64а, ал. 1 ЗМДТ, според който таксата по чл. 62 се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ за имотите на територията на страната. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община (Наредбата), в която било предвидено, че за новопостроените сгради или части от сгради се дължи такса от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало ползването им. Тази разпоредба съдът е приел, че възпроизвежда текста на чл. 15, ал.1 ЗМДТ, поради което е прието в обжалваното решение, че е налице недължимост на ТБО за обекти в процес на изграждане, които не представляват годни за ползване такива. Направен е извод от съда, че дължимостта на ТБО в тази хипотеза е свързана с годността на имота да бъде ползван и да служи по предназначението си. В конкретния случай съдът е установил, че сградата е изградена единствено на етап „груб строеж“, поради което все още не е започнало ползването й. От доказателствата по делото е прието, че видно от акта за приемане на конструкция, същата е била приета едва на 21.12.2021 г., поради което и ТБО за нея не се дължи. В този смисъл съдът се е позовал на решения по адм. дела на ВАС - № 4076/2021 г. и № 5380/2021 г., посочени от процесуалния представител на „К. И. ЕООД При така изложените мотиви, вследствие преценката на доказателствата, съдът е направил извод, че жалбата е основателна, а оспореният АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК, е незаконосъобразен и го е отменил. Обжалваното решение е правилно постановено.

Разпоредбата на чл. 15, ал.1 ЗМДТ предвижда, че ДНИ за новопостроени сгради се дължи от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени. От текста на посочената правна норма се разбира, че завършеността на сградата е необходимата предпоставка за възникване задължението на собственика на сградата да заплати ДНИ. Не се спори, че „К. И. ЕООД като собственик на недвижим имот е започнал строителство на сграда. Законосъобразни са изводите на първостепенния съд, че новата разпоредба на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ е неприложима за процесния казус предвид, че тя е материалноправна норма и няма спор нито в правната теория, нито в съдебната практика, че същата действа занапред, тя няма обратно действие, тъй като такова няма данни законодателят да й е придал. Затова посочената нова процедура на чл. 15 ЗМДТ, в сила от 01.01.2019 г., както правилно е отбелязъл и решаващият съд е приложима само за в бъдеще след посочената дата. Затова обстоятелството, че е издаден констативен протокол за изграждане на сградата в груб строеж от 15.02.2018 г. не може да се подведе под хипотезата на чл. 15, ал. 5 във връзка с ал. 7 ЗМДТ, както е прието от административния орган и се поддържа от юриск. Е. С.. Като е приел съдът, че разпоредбата действа само за в бъдеще, тя не е приложима за факти и правоотношения, възникнали през 2018 г. След като липсват актове, съотв. разрешения за изцяло завършеност на сградата, съотв. за ползването й – чл. 177, ал. 2 и 3 ЗУТ, при така установеното налице е недължимост на ДНИ за периода, за който е издаден и АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК.

Относно дължимостта на ТБО предвид изложените по – горе мотиви относно степента на завършеност на сградата, правилно в обжалваното решение са изложени мотиви, че в Наредбата, приета от Общинския съвет в чл. 21, ал. 2 от нея изрично е указано, че за новопостроените сгради или части от сгради таксата се дължи от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало ползването им, което правилно съдът е отбелязъл, че тази разпоредба възпроизвежда текста на чл. 15, ал.1 ЗМДТ. Изводът на съда, че дължимостта на ТБО в посочената хипотеза е свързана с годността на имота да бъде ползван и да служи по предназначението си, се възприема изцяло от настоящия съдебен състав на касационната инстанция. След като няма данни по делото процесната сграда да е въведена в експлоатация, законосъобразни са изводите на първостепенния съд за недължимост и на ТБО за периода от 01.03.2020 г. до 31.12.2020 г.

С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е постановено при спазване на приложимия материален закон, на съдопроизводствените правила и е обосновано, поради което на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК като правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото и въпреки направеното искане, на касационния жалбоподател не се присъждат разноски. На ответника по касация също не се присъждат разноски предвид изричния отказ от такива, направен от процесуалния му представител в съдебно заседание на 10.01.2023 г.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 776/11.02.2022 г., постановен по адм. дело № 12115/2021 г. по описа на Административен съд - София – град.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ С. А. п/ МАДЛЕН ПЕТРОВА