ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 84

гр.София, 10.01.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Петкова ч. гр. д.№ 4982/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. Н. К., чрез адв. Д. М., срещу определение № 2771/14.10.2024г. по в. ч.гр. д.№ 2761/24 по описа на ОС Пловдив, с което, след отмяна на определението на РС Пловдив, е допуснато обезпечение на висящия пред последния осъдителен иск на „В и Д Демерджиеви“ ЕООД срещу В. К. и А. К. за солидарното им осъждане на заплатят сумата 9700 лева, чрез налагане на запор върху посочените банки до размера на цената на иска.

Иска се въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелен анализ и преценка на предпоставките по чл. 391 ГПК, за да допусне обезпечение на иска? 2.Оборима ли е презумпцията за наличие на обезпечителна нужда при осъдителните искове? 3.При липса на убедителни доказателства и компрометирана вероятна основателност на предявения иск, законосъобразно ли е допускането на обезпечението му? 4.Законосъобразно ли е допускане на една (самостоятелно) обезпечителна мярка, когато е поискана от молителя само в условията на кумулативност с друга обезпечителна мярка? Касаторът сочи като основания за допускане на касационен контрол чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК, като твърди, че отговорите на въпросите ще доразвият правото в съответната насока; определението е очевидно неправилно, недопустимо е и липсват мотиви защо се налага една от кумулативно поисканите обезпечителни мерки, което го прави и нищожно.

Ответникът по частната касационна жалба – ищецът „В и Д Демерджиеви“ ЕООД, чрез адв. Л. С., я оспорва. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Частната жалба е допустима, а искането за допускане до касационен контрол неоснователно по следните съображения:

За да допусне обезпечение на предявения осъдителен иск за 9700 лева, въззивният съд е приел, че искът е допустим, исковата молба е редовна, представените от ищеца доказателства сочат на вероятната основателност на претенцията, посочените от ищеца обезпечителни мерки са допустими, а съдът е властен да определи коя от тях е адекватна на конкретната обезпечителна нужда и като такава е определил поискания запор върху банкови сметки на ответниците по иска.

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос обуславя определението, но допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Както е прието в ТР № 6/2017г. от 15.01.2019 г. обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно т. е. ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Това означава, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Въззивният съд, в съответствие с тези разрешения е изследвал самостоятелно всички предпоставки на чл. 391 ГПК и в резултат от този анализ е формирал извода си за допускане на обезпечението. Несъгласието на касатора с този извод не е проверимо във фазата по допускане на касационен контрол.

По втория и третия въпроси са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Касаторът обосновава тези въпроси с твърдения, че от събраните пред първата инстанция доказателства останало недоказано предаване на и получаване от ответницата К. на сумата 9700 лева и това обстоятелство е следвало да бъде отчетено от въззивния съд при преценка вероятната основателност на обезпечения иск. Тези твърдения са непроверими в настоящото производство, което е по селектиране на частната касационна жалба. Отделно, в своята практика Върховният касационен съд трайно приема, че обезпечителната нужда се предполага, когато предмет на обезпечавания иск е парично вземане, освен ако има явни данни, които да я опровергават (напр. определение № 130/09.03.2016 г. по ч. т. д. № 11/2016 г., ІІ-ро ТО). Преценката дали са налице предпоставките за допускане на обезпечението, вкл. и за наличието на обезпечителна нужда, се извършва от съда винаги конкретно с оглед данните по делото (така определение № 407/24.06.2014 г. по ч. т. д. № 1770/2014 г., II-ро ТО и определение № 143/18.02.2013 г. по ч. т. д. № 63/2013 г., I-во ТО). Проверката за вероятната основателност на иска в рамките на обезпечителното производство е в степен, която да съответства на нуждите на това производство, а не да предрешава спора по същество.

Четвъртият въпрос не е обуславящ изводите на въззивната инстанция, тъй като съдържа неприето с атакуваното определение условие налагането на обезпечителните мерки запор и възбрана да е искано кумулативно. Съответствието на обезпечителната нужда с посочените различни по вид обезпечителни мерки се решава от съда ( така определение № 677/24.11.2011 г. по ч. гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, IV-то ГО и др. ). Той преценява най-общо нуждата от обезпечение, като сравнява размерът на цената на иска ориентировъчно със стойността на имуществените обекти, чието запориране или възбраняване е поискано. Когато са поискани повече обезпечителни мерки, както в случая, съдът може да допусне само някоя от тях, за да не допусне свръхобезпечение.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК. Обжалваното определение съдържа необходимите мотиви, които изясняват предпоставките за допуснатото обезпечение на висящия иск и за обезпечителната нужда, обслужена с постановената обезпечителна мярка. Последната е посочена от молителя, поради което съдът не е нарушил диспозитивното начало, като я наложил. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3то ГПК (тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, пряко от съдържанието на съдебния акт, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните) касаторът не обосновава.

Искането на насрещната страна по жалбата – ищецът „В и Д Демерджиеви“ ЕООД за присъждане в настоящото производство на направените по него разноски за адвокатско възнаграждение е неоснователно – съгласно разрешението по т. 5 на ТР № 6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.

При тези мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2771/14.10.2024г. по в. ч.гр. д.№ 2761/24 по описа на ОС Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: