ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1767

София, 03.04. 2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 28.01.2026 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 3810 /2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Велинград срещу въззивно решение № 109/25.03.2025 г. по в. гр. д. № 77 /2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 343 /01.10.2024 г. по гр. д. № 462 /2024 г. на Велинградския районен съд, с което е уважен предявеният от адв. Г. Х. Б. срещу община Велинград иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, с който е признато за установено, че община Велинград дължи на адв. Г. Б. сумата 5 186 лева за адвокатско възнаграждение по ч. гр. д. № 270 /2015 г. на Велинградския районен съд, определено с решение № 383 /13.09.2023 г. на АС - Пловдив, ведно със законна лихва, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 07.03.2024 г. по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 280/2024 г. на ВРС и с което община Велинград е осъдена за разноски.

Ответникът по касационната жалба адв. Г. Б. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба.

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок от страна по делото, която има право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Посочил е, че въззивното производство е образувано по жалба на община Велинград, възпроизвел е доводите в нея, посочил е липсата на доказателствени искания и исканията за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска.

Очертал е предмета на спора: съдържанието на исковата молба и отговора на ответника община Велинград по чл. 131 ГПК, който се изчерпва със следното: предявените искове са допустими, но неоснователни; дължи се възнаграждение само за реално извършени от адвоката действия и то доколкото отговарят на изискванията на закона и са в интерес на община Велинград; релевирано е възражение за погасяване на задължението по давност. Искането до съда е за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски (стр. 6, абз. 1 от мотивите към решението).

Въззивният съд е установил релевантните за спора факти, на които са основани искът и възраженията срещу иска въз основа на обсъждане на становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства. Приел е, че първоинстанционният съд правилно и всестранно е изяснил фактическата обстановка.

Въззивният съд е изложил правни изводи за следното (те са възпроизведени и в касационната жалба):

Приел е за основателно становището на жалбоподателя (община Велинград), че определените в Наредба № 1 /2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения нямат обвързваща съда сила, но е приел, че този факт е съобразен от Адвокатския съвет - Пловдив при приемането на решението му № 383 /13.09.2023 г., който е определил почти два пъти по-нисък размер от минималния (който е 12 280.01 лева) (стр. 8, абз. последен от мотивите към решението и стр. 9).

Другите възражения, които се съдържат във въззивната жалба, се свеждат до това, че се дължи възнаграждение за реално извършени от адвоката действия, но ако те отговарят на изискванията на закона и са в интерес на община Велинград. В този смисъл спорът се е концентрирал върху това.

Въззивният съд е установил извършените от адв. Г. Б. процесуални действия по частното гражданско дело, за което претендира възнаграждение.

Приел е, че не се установява в изпълнение на пълномощията си адвокат Б. да е предприел действия, които са незаконосъобразни или да противоречат на интересите на доверителя (община Велинград). Приел е, че не са предприети процесуални действия, с които производството да се забавя неоправдано с цел допълнително начисляване на хонорар, нито ответникът да е подведен, че правните действия ще имат за последица благоприятен за него резултат.

Приел е, че в този смисъл е неоснователно твърдението, че адвокатско възнаграждение не се дължи, тъй като то не е уговорено като резултатен хонорар по смисъла на чл. 36, ал. 4 ЗА, възнаграждението на адвоката е винаги дължимо.

Въззивният съд е изложил мотиви и за неоснователност на възражението за погасяване на задължението по давност.

Въззивният съд е изложил мотиви и за това, че не следва да обсъжда като преклудирано възражението на община Велинград от 26.02.2025 г. (въззивната жалба е от 28.01.2025 г.), че първоинстанционният съд е бил длъжен да извърши съдебен контрол и проверка за нищожност на решение № 383 /13.09.2023 г. на Адвокатския съвет – Пловдив, с което е определено възнаграждението на ищеца.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос решението на въззивният съд противоречи на практиката на ВКС изразена в: определение № 350 /15.02.2024 г. по ч. т.д. № 75/2024 г., II т. о. на ВКС, определение № 1178 /13.03.2025 г. по кас. гр. д. № 304 /2025 г. на ВАС и практика на Апелативните съдилища изразена в определение № 3127 /04.12.2024 г. по в. ч.гр. д. № 3220/ 2024 г. на Апелативен съд - София, определение № 402 /26.11.2024 г. по в. ч.т. д. № 581 /2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. и решение № 924 /10.08.2024 г. по в. гр. д. № 861 /2024 г. на Апелативен съд - София.

2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становище и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения?

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос решението на въззивният съд противоречи на практиката на ВКС изразена в: решение № 50169 от 02.12.2022г. по гр. д. № 2939 /2021г. на III г. о., в което се изтъква последователната съдебна практика, формирана в ППВС № 1 /1953 г, ТР №1 /2001 г. по т. д. №1 /2000 г. на ОСГК , ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК и решение №127 /2011г по гр. д № 1321 /2009 г., на IV г. о, № 212 /2012 г. на II т. о., решение № 223 по гр. д. № 1006 /2012 г.,на IV г. о., решение № 338 по гр. д. № 1383 /2011 г., на IV г. о., решение № 98 /2020 г. на I т. о., решение №22 /2015 г. по гр. д № 4581 /2014 г. (без посочен номер на отделение), решение № 97 /2014 г. на IV г. о. и др, че съдът е длъжен съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доводите на страните.

Въпросите са свързани с доводи на жалбоподателя община Велинград, че въззивният съд не е обсъдил доводите и, че представените доказателства не доказват размера на претенцията и че по процесуалноправния въпрос за справедливо адвокатско възнаграждение въззивният съд се е произнесъл в противоречие на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

Въпросите са обуславящи, но въззивният съд не ги е разрешил в противоречие с установената практика на ВКС. Видно от изложеното за мотивите на неговото решение:

Въззивният съд е посочил наведените от община Велинград в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК възражения на община Велинград срещу основателността на иска (л. 92 и л. 93 от делото на ВРС), които както беше посочено, се изчерпват със следното: предявените искове са допустими, но неоснователни, тъй като се дължи се възнаграждение само за реално извършени от адвоката действия и то доколкото отговарят на изискванията на закона и са в интерес на община Велинград; задължението на община Велинград е погасено по давност.

Въззивният съд е посочил и доводите на община Велинград във въззивната му жалба и се е произнесъл по тях с изключение на този от тях, за който е приел, че е преклудиран (наведен е след подаването на въззивната жалба и след изтичането на срока за въззивно обжалване). Приетото е в съответствие с установената практика на ВКС. В касационната жалба не се поставя и не се обосновава въпрос за неправилност на този извод (че е направен при нарушение на процесуалноправна норма).

Въззивният съд е обсъдил доводите на община Велинград във въззивната му жалба и в отговора на исковата му молба след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства за обстоятелствата, на които са основани двете възражения на община Велинград срещу основателността на иска (за това, че дължи на адв. Г. Б. възнаграждение само за реално извършените действия, доколкото те отговарят на изискванията на закона и са в интерес на общината и по възражението за погасяването на иска по давност). Тези доводи (възражения) не представляват възражение за прекомерност на възнаграждението. Размерът на определеното адвокатско възнаграждение с оглед критериите за прекомерност подлежи на преценка от съда само и единствено в случай на своевременно заявено от насрещната страна изрично възражение в този смисъл.

Въпреки това, както беше посочено, по наведения с въззивната жалба довод на община Велинград за това, че определеното съгласно Наредба № 1 /2004 г. възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено, въззивният съд е извършил преценка на размера на възнаграждението и е приел, че с решението си АС – Пловдив е определил почти два пъти по-нисък размер на възнаграждение от минималния според Наредба № 1 /2024 г.. Това са евентуални, допълнителни мотиви за това, че не би имало основание размерът на вземането за възнаграждение да бъде намален, дори да е направено своевременно възражение за прекомерност. Поради наличието на тези допълнителни мотиви на въззивния съд е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд не се е съобразил с решението по дело С-438/2022 г. на СЕС, в което е предвидена възможност за намаляване на адвокатското възнаграждение.

Само за пълнота следва да се посочи, че посочените от жалбоподателя в изложението му за допускане на касационно обжалване решение и определение на ВАС и решение и определения на въззивните съдилища не могат да обосноват наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема крайния извод, че наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са осъществени.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. А искането на адв. С., процесуален представител на ответника Г. Х. Б., който го е представлявал безплатно, за присъждане на възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 502.25 евро, представляващи равностойността на 982.32 лева с ДДС е основателно и следва да бъде уважено.

Воден от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 109 /25.03.2025 г. по в. гр. д. № 77 /2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

Осъжда община Велинград да заплати на адвокат С. И. С. от АК - Пловдив сумата 502.25 евро адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.