ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 96

София, 13.01.2025 година

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М. Е. Донкова

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гражданско дело № 1922 от 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК.

Oбразувано е по касационна жалба на М. М. Т., чрез адв. К. С., срещу въззивно решение № 13/04.01.2024 г. по в. гр. д. № 2120/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ищцата И. С. Т., че ответницата не е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****: апартамент № *, находящ се на девети етаж в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], състоящ се от антре, дрешник, баня-тоалетна, хол с трапезария, кухня и балкон, с обща застроена площ 55,86 кв. м., заедно с принадлежащото му мазе № 51 и 0.856 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото и е отменен констативен нотариален акт № 18/20.01.2020 г., т. 1, н. д. № 532/2019 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка.

В изложението към подадената касационна жалба се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „обвързан ли е съдът от установения факт, че след развода ответницата не е дала съгласие на ищцата да пътува, с цел да й попречи да посети България и процесното жилище, и представлява ли това действие явно противопоставяне от нейна страна такова, с което се демонстрира намерение за своене“; 2. „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да оцени и обсъди всички събрани по делото и относими към предмета на спора в тяхната съвкупност“; 3. „представляват ли действията на ответницата, изразяващи се в ремонт и обзавеждане на апартамента в периода 2009 г.-2019 г., отдаването му под наем, отсядането в него по време на престоя й в България, заплащането на комуналните услуги, заплащането на данъци и такси, действия, обективиращи намерение за своене“; 4. „следва ли съдът при поискани 6 свидетели, след като са били допуснати 2 и по отношение на останалите е посочено, че ще се произнесе след разпита им, да не се произнесе; представлява ли непроизнасянето съществено процесуално нарушение“. Не се сочи съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното решение. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата И. С. Т., е подала отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С исковата молба са предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено, че ответницата не е собственик на процесния апартамент. Ищцата е изложила твърдения, че с договор за покупко - продажба от 2001 г., сключен с Й. Д. /прабаба, починала през 2015 г./ е придобила правото на собственост върху същия. Посочила е също така, че е навършила пълнолетие на 25.07.2015 г. Исковата молба е предявена на 3.12.2021 г.

Ответницата е оспорвала иска. Възразила е, че е собственик на процесния имот на основание придобивна давност. Посочила е, че упражнява фактическа власт от 2008 г., като от 2011 г. живее постоянно в апартамента. Извършвала е ремонти в същия, както е и заплащала данъци.

Видно от нотариален акт за покупко-продажба, н. д. № 134/02.05.2001 г., със същия Й. Д. е прехвърлила на ищцата процесния недвижим имот, като продавачката си е запазила безвъзмездно право на ползване до края на живота си, а след своята смърт в полза на своята дъщеря И. А.-З. /баба на ищцата и майка на ответницата/.

С решение от 18.10.2012 г. е прекратен брака между родителите на ищцата - С. Т. Т. и М. М. Т., като е утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл. 51 СК. Родителските права са предоставени на бащата, при когото „детето ще живее в Д.“. Семейното жилище /не е процесното/ е предоставено за безвъзмездно ползване на майката.

В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ф. и Н., посочени от ищцата, според показанията на които апартаментът се е отдавал под наем от бабата на И. Т.. Вторият свидетел сочи, тя не е посещавала България до 2015 г., когато е навършила пълнолетие. Свидетелката Г., ангажирана от ответницата, е посочила, че прабабата Й. Д. е живяла в апартамента, докато е била жива, а М. Т. се е грижила за нея. След смъртта й е започнала да го отдава под наем, живяла е с майка си в друго жилище; правила е ремонти в процесния апартамент. Свидетелката П. /съседка/ е възпроизвела факта, че само М. Т. е посещавала апартамента. Извършила е ремонти. Дъщерята на свидетелката е живяла в него под наем.

От справка за постоянен и настоящ адрес на ответницата от 2018 г., се установява, че същия е различен от този, на който се намира процесният апартамент.

Въззивният съд е изложил съображения, че предмет на спора е отричаното от ищцата право на собственост на ответницата на основание придобивна давност. Посочил е, че не е съществувала законова пречка да тече давност в нейна полза с оглед нормата на чл. 115, б. „а“ ЗЗД. Отчел е учреденото право на ползване на Й. Д., която е живяла в апартамента до смъртта си на 02.09.2015 г. Ползвателката е могла да упражнява правото си както лично, така и чрез трети лица, които тя допуска в имота. Ответницата е била допусната на облигационно основание въз основа на правоотношения със своята баба и в рамките на упражняваното от нея право на ползване, противопоставимо на собственика. Едва след прекратяване на това право със смъртта й през 2015 г. е било възможно превръщането на установеното държане във владение. В полза на майката на ответницата не е било учредено валидно право на ползване с нотариалния акт от 2001 г. /тази клауза в договора е нищожна/. Ответницата не е доказала факти, че след 02.09.2015 г. е владяла процесния апартамент, нито е осъществявала намерение за своенето му. От събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства се установява, че същата и в процесния период е упражнявала фактическа власт, но тя няма характеристиките на владение. В настоящата хипотеза жалбоподателката е осъществявала търпими действия, които не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, ако не е демонстрирана спрямо собственика промяна в намерението и завладяване на вещта. Изложени са допълнителни съображения, че от друга страна, до 2015 г., ищцата не е могла реално да полза процесния апартамент, нито да иска отстраняване на лицата, които нейната прабаба е допускала в него. Не е имала правен интерес и не би могла реално да прекрати търпимите действия, осъществявани от нейната майка. Освен това от 2015 г. до датата на предявяване на иска не е изтекъл необходимия давностен срок.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос е обоснован с демонстриране намерението за своене. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от възприетото, че ответницата като лице, което осъществява търпими действия, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на имота. Направил е извод, че такива факти по делото не са били установени.

Горните изводи са изцяло в съответствие със съдебната практика. В решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, първо г. о., е разгледан въпросът какво представляват търпимите действия. Прието е, че това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т. к. почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр. 45). Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта, то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца. Именно в цитирания смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение.

При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения (съседски, предполагаеми или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. Ако волята (изрична или предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. В тези случаи не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота.

В съдебната практика /например решение № 291/9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. и решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, второ г. о./ е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. Тези разсъждения се отнасят и за търпимите действия – лицето, което ги осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна – че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота.

Третият въпрос в изложението доразвива първия, като в него са описани конкретни действия, които според жалбоподателката обективират намерение за своене. Ремонтирането на жилището и извършването на подобрения в него представляват действия по управление на имота, те са свързани с ползването му и с фактическата власт върху него, но това не са действия, които сами по себе си установяват своенето на имота и по какъвто и да било начин отричат правата на ищцата. Заплащането на данъци в случая е след издаване на констативния нотариален акт в полза на ответницата през 2020 г.

Вторият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност събраните по делото относими доказателства. Такова обсъждане се съдържа в мотивите на обжалваното въззивно решение.

Четвъртият въпрос е обоснован с непроизнасяне на първоинстанционния съд по искането за допускане на гласни доказателства чрез разпит на поисканите свидетели.

Същият не кореспондира с установеното по делото, че в първото съдебно заседание на ответницата е допуснат един свидетел при довеждане за установяване факта на владение, като е постановено разпитът му да се извърши в същото съдебно заседание. По отношение на искането за допускане до разпит на втори свидетел за факти и обстоятелства, уточнени в същото съдебно заседание, съдът се е произнесъл в закрито съдебно заседание, след като е предоставил възможност на ответницата да посочи имената на свидетеля. След разпита на двамата свидетели, в последното съдебно заседание, е направено искане за разпит на още един свидетел, което е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че фактите, за чието установяване са поискани свидетелите, са изяснени със събраните гласни доказателства, а това дали ги доказват подлежи на обсъждане при произнасянето по същество.

Независимо че не е поставен въпрос, свързан с допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, следва да се посочи, че в случаите, когато искане за събиране на гласни доказателства е заявено още пред първата инстанция, за да се направи обоснован извод, че заявеното с въззивната жалба искане касае „нови” по смисъла на чл. 260, т. 6 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК гласни доказателства или които не са били събрани поради процесуални нарушения, необходимо е отправеното от страната искане в рамките на първоинстанционното производство да отговаря на изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК относно неговата конкретизация. В хипотезата на несъбрани гласни доказателства поради процесуални нарушения страната не следва да доказва други причини за доказателствената непълнота – достатъчно е да се позове на факта на извършеното нарушение. В другата хипотеза преценката на съда дали са били налице обективни пречки за своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай. В решение № 129/06.03.2017 г. по гр. д № 4579/2015 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че доказателствените искания на страните следва да отговарят на изискванията по чл. 156 ГПК. Сезирането на съда с надлежно заявено доказателствено искане е предпоставка страната да получи защита посредством допускане и събиране на така ангажираното доказателство, включително и защита (в резултат от обжалването) срещу незаконосъобразно процедиране от страна на съда. Съдържанието на искането за допускане на гласни доказателства е регламентирано с чл. 156, ал. 2 ГПК, който предписва, че страната при всички случаи следва да посочи за кои факти ще бъде разпитван свидетеля, както и неговите три имена (посочването на адрес е необходимо само в случаите, когато присъствието на свидетеля може да бъде осигурено след призоваването му от съда). Посочването на имената на свидетеля и обстоятелствата, които ще установява, е необходимо не само, за да се внесе яснота и определеност в съдържанието на доказателственото искане по чл. 156, ал. 2 ГПК, но и гарантира защитата на страната срещу неправилното приложение на чл. 159, ал. 2, изр. 1 ГПК; да се създадат предпоставки в полза на поискалата изслушването на свидетели страна да бъде приложена разпоредбата на чл. 159, ал. 2, изр. 2 ГПК, както и да е възможно формирането на обоснован извод дали са съществували обективни пречки заявените с въззивната жалба гласни доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция или пък, че гласните доказателства не са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Противното би създало практически неограничени възможности за страните да поправят собствената си небрежност чрез попълването на делото с изгодни свидетелски показания за обстоятелства, останали недоказани не поради обективни пречки или процесуални нарушения на съда, а поради недобросъвестно водене на делото от самата страна.

В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика по поставените въпроси.

Не се разкрива и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Такава не може да бъде изведена директно от мотивите на обжалвания съдебен акт.

С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответницата по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 4 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 13/04.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2120/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Осъжда М. М. Т. от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] да заплати на И. С. Т., със съдебен адрес: [населено място], [улица], № 26А, ет. 1, ап. 2, адв. Л. Д., сумата 4 000 лв. – разноски по делото.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: