ОПРЕДЕЛЕНИЕ рег. № 122/14.01.2025 г.
гр. София, 20.12.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: В. Р. ЗЛАТИНА РУБИЕВА
като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 716 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. К., чрез процесуалния й представител, срещу решение № 173 от 04.10.2023 г., по в. гр. д. № 85/2023 г. на Апелативен съд-В. Т. с което е потвърдено решение № 422 от 13.12.2022 г. по гр. д. № 765/2021г. по описа на Окръжен съд-Р у., по силата на което Н. Д. К. е осъдена да заплати на А. О., на основание чл. 240 ЗЗД, сумата от 42 000 лв., ведно със законната лихва считано от 08.12.2021 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата 3 470 лв. - разноски по делото.
Касаторът релевира възражение, че атакуваното въззивно решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК
В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да сe допусне по въпросите: 1) Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба, както и по доводите и възраженията, с които са обосновани последните; 2) Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба; 3) Кога настъпва преклузията по чл. 266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респективно кога са налице изключенията, предвидени в същата норма за събиране на доказателства, недопуснати, поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд; 4) Преклудира ли се възможността на страната да ангажира доказателства във въззивното производство, ако при първоинстанционното разглеждане такива не са събрани, поради допуснати от съда процесуални нарушения; 5) По приложението на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, свързано със задължението на съда за разпределение на доказателствената тежест и за даване на указания за кои от твърдените обстоятелства страната не сочи доказателства; 6) Длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК при условие, че искът е уважен поради недоказаност на факти, за доказването на които са направени своевременно доказателствени искания в първоинстанционното производство, но не са уважени, поради процесуални нарушения, за които са въведени оплаквания във въззивната жалба; 7) Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен и жалбоподателят е направил оплаквания в тази насока във въззивната жалба. Следва ли в този случай въззивният съд да допусне събирането на поискани с жалбата доказателства, които не са били събрани в първоинстанционното производство, в резултат на непълния/неточния доклад; 8) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други; 9) Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява заемно правоотношение и предаване в заем на сума над 5000 лв. при липса на съставен писмен документ; 10) Може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари; 11) Кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договор за заем по чл. 240 ЗЗД; 12) Какви са задълженията, които съдът има при преценка на свидетелски показания, дадени от заинтересовани лица. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по жалбата – А. О., чрез пълномощника си, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД - за осъждане на ответницата да плати сумата от общо 42 000 лв. за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение. За да достигне до този извод, въззивният съд е установил от фактическа страна, че в периода 2018-2020 г., ищецът е предоставил по банковата сметка на ответницата суми на различна стойност, в общ размер на 42 000 лева, без определен ден на изпълнение, с уговорката да бъдат върнати „при първа възможност“. Посочил е, че този извод следва от извлеченията от банковата сметка на ответницата и от показанията на свидетелката С. и Г., разпитани в първата инстанция. Допълнил е, че от показанията на разпитаните свидетелки С. /на ищцовата страна/ и Г. / на ответната страна/, се установило, че за О. било характерно да подпомага близките си познати с парични суми, които предоставя в заем, каквито действия е предприел и спрямо свидетелката Г., и спрямо ответницата К. - предоставял й е суми в заем, за които тя е поела задължение да върне при „първа възможност“. Преводите са правени, след като ответницата е искала от ищеца в заем суми, които са й били необходими за покриване както на лични разходи, така и във връзка с притежаваното от нея дружество „Здраве и красота Био“ ЕООД. От правна страна е посочил, че договорът за заем е неформален /може да се сключи в устна и писмена форма/ и реален /счита се за сключен от момента на предаване на заемната сума/. Приел е, че в случая е налице един действителен договор за заем, тъй като са изпълнени и двете условия за сключването му, а именно съгласие на страните и предаване на сумата. Допълнил е, че тъй като няма определен падеж за изпълнение на задължението за връщане на заема, ответницата изпада в забава от момента на поканата, съгласно чл. 84 ЗЗД, като в случая поканата за изпълнение е връчена на 03.12.2021г., от която дата Н. К. дължи връщане на получените суми в общ размер на 42 000 лева. Посочил е, че ответницата е неизправна страна по този договор, тъй като не е изпълнила договорното си задължение да върне получената сума. Приел е за безспорно, че процесните суми, в общ размер на 42 000 лева са получени от К. по нейната банкова сметка, за което последната не спори, но не е установила, при условията на пълно и главно доказване, че сумите са й дарени, в какъвто смисъл са били нейните основни възражения. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателства по делото. Приел е, че правилно окръжният съд е заличил свидетел на ответницата, след като същата е заявила, че ще го води в съдебно заседание, но свидетелят не се е явил, без да има доказателства за обективни причини за това. По отношение обясненията на ищеца А. О., дадени пред първоинстанционния съд по реда на чл. 176 от ГПК, е приел, че оплакванията на въззивницата са неоснователни, доколкото същият е отговорил на поставени от нея въпроси.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първи, втори и осми въпрос. Съгласно чл. 235, ал. 2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК въззивният съд решава спора по същество и когато потвърждава първоинстанционното решение, като и в този случай е длъжен да мотивира своето решение - чл. 272 ГПК. Дори в случаите, когато препраща към мотивите на първостепенния съд, въззивната инстанция излага свои мотиви и задължително следва да посочи кои факти, релевантни за спора, приема за осъществени и кои не, въз основа на кои доказателства, да формулира собствени правни изводи и в заключение да даде отговор за основателността на предявения иск. Тези основни правила не са нарушени от Апелативен съд-В. Т. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, които са пълни и ясни - изяснил е кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, изследвал е възраженията и доводите на страните и е изложил съображения по всички относими въпроси, посочил е ясно и точно какви са правните му заключения. В случая въззивният съд е разгледал фактите, на които се основават твърденията, доводите и възраженията на ответницата, но е стигнал до правен извод за тях, който се различава от този на касаторката. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с правните изводи на въззивния съд за основателност на претенцията с правно основание чл. 240 ЗЗД не сочи на основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по трети, четвърти, пети, шести и седми въпрос, свързани най-общо със задълженията на съда по чл. 146 ГПК и приложението на чл. 266 ГПК. По отношение на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен, в т. 2 на ТР № 1/2013 от 9 декември 2013 г., постановено по т. д. № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС са дадени задължителни за съдилищата разяснения по този въпрос. Съгласно последните „въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ Въззивното решение е съобразено с тази задължителна за съдилищата практика. Видно от данните по делото въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от ответницата в производството, и едно от основните оплаквания е било за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК от страна на първоинстанционния съд с искане да бъде извършено ново разпределение на доказателствената тежест, като на ответницата бъде указано за кои свои твърдения не сочи доказателства, както и да бъдат уважени доказателствените й искания. С нарочно определение от 22.05.2023 г. в подготвително заседание по делото, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при разпределянето на доказателствената тежест. По доказателствените искания съдът се е произнесъл, като ги е оставил без уважение, приемайки, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. В тази връзка въззивният съд е приел, че искането за приемане на нови доказателства – 2 броя пълномощни е преклудирано, представените медицински документи са неотносими към спора, а искането за разпит на още двама свидетели е оставено без уважение, тъй като обстоятелството, че пред първата инстанция не са били разпитани не се дължи на процесуално нарушение от съда. Ето защо пети и седми процесуалноправен въпрос - относно правомощията на въззивния съд при установено процесуално нарушение на първата инстанция във връзка с доклада по делото не са обуславящи правните изводи на Апелативния съд и са без значение за крайния изход на делото, тъй като в случая такова процесуално нарушение на първата инстанция не е констатирано, респ. - тези два въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по девети въпрос. Въпросът е включен в предмета на спора, защото въззивният съд е направил извод за наличие на заемно правоотношение между страните при обсъждане на приложените банкови извлечения от банковата сметка на ответницата, както и от свидетелските показания. Настоящият състав намира, че на така поставения въпрос въззивният съд е дал отговор в унисон с практиката на ВКС. Същата е намерила израз в решение № 50272 от 15.12.2022г. по гр. д. № 873/2022г. на ВКС, IV ГО; решение №43 от 26.03.2015г. по гр. д. № 4638/2014г. на ВКС, III ГО; решение № 192 от 07.11.2014г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III ГО; решение №524 от 28.12.2011г. по гр. д. №167/2011г. на ВКС, IV ГО. Според даденото разрешение в практиката на ВКС се приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Правните изводи на въззивния съд не противоречат, а са в пълно съответствие с посочената съдебна практика на ВКС, както и друга, непосочена от страната, но в унисон с разрешението, че при документ за предаване на сумата /в настоящия случай банкови извлечения за предаване на суми в общ размер от 42 000 лв./ за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. В настоящия случай, и двете свидетелски са били допуснати за установяване на взаимоотношенията между страните преди сключването на договора за заем, наличието на който се твърди в исковата молба.
По отношение на десетия въпрос също не е налице основанието на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че относно предаването на сумата от ищеца на ответницата има писмени доказателства – банкови извлечения; относно уговорката за връщане на сумата има събрани гласни доказателства и съдът не е презумирал този факт, в какъвто смисъл са твърденията на касаторката. Следователно този въпрос е ирелевантен за спора.
По отношение на единадесети въпрос, то същият е общ и теоритичен. По въпроса за доказването на заемното правоотношение съществува множество непротиворечива практика, според която по иск за връщане на паричен заем правно значение имат получаването на сумата от заемателя и постигнатото съгласие за условията, при които тя подлежи на връщане - така решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., на ВКС, ІV г. о., решение № 52/22.5.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 390/20.5.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи както обстоятелството, че сумата е предадена, така и, че е предадена по договор за заем /установяването на първото обстоятелство не го освобождава от задължението да установи второто - доколкото сумата може да е дадена на друго основание/; при оспорване на иска ответникът установява възраженията си - че средствата са дадени на друго основание, съобразно наведените възражения /решение № 524/28.12.11г. по гр. д. №167/11 г., на ВКС, ІV ГО; решение № 192/07.11.14г. по г. д. № 2519/14г., на ВКС, ІІІ ГО на ВКС/. Съдът е приел за установено поставеното в тежест на ищеца обстоятелство - като същевременно е посочил, че възраженията на ответницата за наличие на други отношения, във връзка с които са били извършвани преводите, са недоказани от доказателствата по делото и са неоснователни. Следователно въззивният съд не е действал в отклонение на съдебната практика.
По отношение на дванадесети въпрос касационната инстанция намира следното: Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност по вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство, според разпореденото в закона. Това се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Законодателят е създал относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица предположение за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на обективността им и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията им. Цитираната от касатора съдебна практика, изразена в многобройни съдебни актове, с които съдилищата са се произнесли по въпроса за преценка на свидетелските показания, дадени от заинтересовани лица е съобразена от въззивния съд, който е приел, че свидетелските показания на св. С. не са противоречиви, а и не са оборени от други доказателства. Напротив подкрепят се и от показанията на свидетелката на ответницата. Нормата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на показания на служител на страната, а указва преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото, от които тези показания в случая не са опровергани. Въззивният съд е приел, че разказаното от тази свидетелка е последователно и детайлно, както и че показанията й не оставят съмнение, че тя е била очевидец на признанието на задължението по договора за паричен заем, направено от страна на ответницата, както и че същата е поела задължението да върне заема. Следователно не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на искането на касаторката въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържа подобна аргументация – не е цитирана противоречива, погрешна или остаряла практика, нито неясна или противоречива правна норма. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на соченото основание.
Не се установява и наличието на последното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г. ), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответницата следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски пред касационната инстанция, които възлизат на сумата от 3 600 лв. – уговорено и изплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, ВКС, IV ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 173 от 04.10.2023г., постановено по в. гр. д. № 85/2023г. по описа на Апелативен съд - В. Т.
ОСЪЖДА Н. Д. К., ЕГН: [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица] – адв. С. Н., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на А. О., гражданин на Р. И. [дата на раждане], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, офис 5 - адв. Б. С. сумата от 3600лв. – адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.