ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 164
София, 16.01.2024 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 1916 по описа за 2024г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба от И. П. Г. и Н. П. Г., чрез адвокат М. Г., срещу въззивното решение №64/19.01.2024г. на Окръжен съд – Бургас по в. гр. д.№607/2023г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба „Т. 14“ ООД с писмен отговор, чрез адвокати К. С. и А. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като първият поставен въпрос е по същество на спора и представлява оплакване необоснованост на решението, а въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по останалите въпроси. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 от ГПК, след отменително решение №50259/24.03.2023г. по гр. д. №242/2021г. на ВКС, ІV г. о. и връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда, с указания за издирване на приложимото право и по приложение на материалния закон.
Със същото въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Бургас, с което е уважен иска на ,,Т. 14“ ООД срещу И. П. Г. и Н. П. Г. за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №.., том ..., рег.№.., нот. дело №....г., с който ищецът продал на ответниците собствения си недвижим имот, представляващ апартамент ...., находящ се в [населено място], м. „А. Ч.“, Г. ...., [жилищен адрес] с площ от 139.10 кв. м. и съответните идеални части от общите части на сградата.
За да постанови решението, въззивният съд приел за установено, че ищцовото дружество е било собственик на процесния недвижим имот. С протокол от проведено на 28.09.2018г. общо събрание на съдружниците било взето решение за продажбата му на цена и при условия каквито управителят намери за добре. Управителят на дружеството – У. Д. упълномощил ответника И. П. Г. да представлява дружеството пред евентуален купувач и нотариус за продажба на имота, при цена и условия каквито намери за добре; да договаря сам със себе си и да декларира в подписания акт, че сумата посочена в него е действително уговореното плащане по сделката. С декларация от 28.09.2018г. У. Д. заявил, че е съгласен имотът да бъде продаден за цена от 40000 евро. Съдът направил извод, че пълномощното, двата броя декларации и протокола били заверени нотариално от нотариус Н. А. в [населено място] на 28.09.2018г., съгласно апостил от 02.10.2018 г. на Министерство на външните работи и търговията на Република И.. Нотариалната заверка удостоверявала автентичността на подписите и самоличността на лицата, явили се пред нотариуса.
При повторното разглеждане на делото въззивният съд, в изпълнение на дадените указания на ВКС, издирил приложимото материално право за формата на упълномощаването за сключване на процесната сделка – Закон за пълномощните от 1966г. на Република И.. От същия и от заключението по допуснатата експертиза, съдът приел, че формата за съставяне на пълномощно за продажба на недвижим имот съгласно законите на Република И. била обикновена писмена, като пълномощното следвало да носи единствено подписа на лицето-упълномощител. Съгласно 17, ал. 2 от Закона за пълномощните от 1996г., когато пълномощникът действал от името на юридическо лице, било необходимо подписа в пълномощното да бъде поставен пред свидетел. Такъв можел да бъде нотариус, клетвен комисар и адвокат. За оттегляне на пълномощното не било необходимо спазването на форма, достатъчно било същото да е достигнало до знанието на пълномощника. Посочил, че съгласно чл. 18 от същия закон, пълномощникът действащ в изпълнение на пълномощното в момент, когато то е оттеглено, не носи отговорност (към упълномощителя или другото лице), ако в този момент не е знаел, че пълномощното е оттеглено. Когато едно лице, без да знае за оттеглянето на пълномощното, сключи сделка с пълномощника, сделката между тях е толкова валидна, колкото ако пълномощното е било в сила.
Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че при удостоверяване подписите в процесното пълномощно, съгласно представения апостил, е била спазена изискуемата от законите на Република И. форма за съставянето му. Приел, че нотариусът имал компетентност на свидетел, удостоверяващ подписа върху пълномощното за продажба на недвижим имот извършено от управител на търговско дружество, поради което заключил, че упълномощителната сделка била действителна по смисъла на приложимото ирландско законодателство. Ответникът И. П. Г. бил надлежно упълномощен за продажбата на процесния недвижим имот.
По твърденията за оттегляне на упълномощаването въззивния съд приел, че по делото е установено, че страните са осъществявали контактите помежду си чрез електронни съобщения. Началото на комуникацията им била поставена от ответника И. Г., с изпратено електронно писмо от електронен адрес [електронна поща] до всички собственици в комплекс „Г. ...“, включително и до ищцовото дружество на имейл [електронна поща]. Съдът посочил, че тези електронни адреси били използвани между страните и в последващата им кореспонденция за уточняване действията по продажба на собствения на ищеца недвижим имот.
Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза, от което приел за установено, че електронните адреси посочени в приложените по делото електронни писма, са действителните имейли на страните. Въз основа на това направил извода, че представените на хартиен носител електронни писма представляват разменена помежду им кореспонденция. От същата установил, че на 27.11.2018г., в 09.37 часа, от имейл адреса [електронна поща] било изпратено съобщение от ответника И. Г. до Ш. Д., с изявление, че сделката ще бъде приключена до края на годината; купувачът ще тегли кредит и в срок от 3-5 работни дни, след становище от банката, ще се продължи напред; в писмото било направено и запитване дали посочената банкова сметка е тази, по която следва да бъде платена продажната цена от 40 000 евро. В отговор на съобщението, на същия ден 27.11.2018 г., в 10.27 часа, от имейл адрес [електронна поща] било изпратено съобщение от Ш. Д. до имейл [електронна поща], с изявление за оттегляне на пълномощното от Ш. и У. Д. дадено на „Н.“ за апартамент ..., поради отказ от продажбата му. В отговор на това изявление, на същата дата ...г., в 10.36 часа, на ищеца бил върнат отговор от имейл адреса [електронна поща], в който било посочено, че има предварителен договор и купувачът е започнал да изготвя документите, и „ще има санкции за оттегляне на пълномощното“.Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че пълномощникът И. Г. е бил надлежно уведомен за оттеглянето на дадените му пълномощия за продажбата на процесния недвижим имот един ден преди сключване на договора за продажба, поради което по време на изповядване на сделката същият е знаел за волята на ищеца и за отказа от продажба на имота. В тази връзка се позовал се на изричния отговор на пълномощника, че това оттегляне ще донесе санкции на дружеството. Направил извод, че оттеглянето било направено съгласно приложимото ирландско право, като е достигнало до знанието на пълномощника.
Въззивният съд направил извод, че за оттеглянето на упълномощаването са знаели и двамата купувачи по сделката (ответници), който обосновал с установените по делото обстоятелства: електронният адрес, от който била водена кореспонденцията между страните ([електронна поща]) бил служебният имейл адреса на дружеството „Н. ИНВЕСТ“ ООД, в което двамата ответници (братя) били съдружници; управител на дружеството бил ответника Н. Г., който също имал достъп до този електронен адрес; ответниците, като съдружници в „Н. ИНВЕСТ“ ООД, били „свързани лица“ по смисъла на пар. 1, т. 4 от ДР на ТЗ и като братя били в близки родствени отношения; сделката била сключена в деня следващ оттеглянето на пълномощното, въпреки предхождащото изявление, че прехвърлянето следвало да приключи до края на годината (2018г.), поради необходимост от становище на банката за отпускане на кредит за заплащане на цената от купувача.
Съдът намерил за неоснователни въведените в производството възражения относно: липсата на данни кога писмото, съдържащо изявлението за оттегляне е отворено от получателя, доколкото по него е налице отговор от пълномощника И. Г. още в същия ден; за необходимостта от вписване на оттеглянето съобразно Наредбата за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, доколкото приложимо по отношение на процесното пълномощно е ирландското законодателство, в което липсва такова изискване; за неотносимостта на обстоятелството, че при оттеглянето е посочено, че пълномощното е дадено на „Н.“, доколкото по делото е безспорно, че дружеството ищец е дало само едно пълномощно за продажба на имота си, по което пълномощник е ответника И. Г. и е направено изрично изявление, че дружеството не желае да се разпорежда с имота си.
Изложеното обосновано извода на въззивния съд, че процесната сделка била сключена след като пълномощникът и купувачите са знаели за оттеглянето на пълномощното, поради което намерил предявения иск за основателен.
Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните правни въпроси:
Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК? Следва ли мотивите на съда да почиват на установените факти и обстоятелства по делото, въз основа на събраните доказателства? Твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №50289/22.12.2022г. по гр. д.№1054/2022г. на ІV г. о.; решение №60134/08.11.2021г. по гр. д.№1062/2021г. на І г. о.; т. 19 от ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение №68/24.04.2013г. по т. д.№78/2012г. на ІІ т. о.; решение №60301/17.01.2022г. по гр. д.№479/2021г. на ІV г. о.; решение №50173/16.12.2022г. по т. д.№419/2022г. на І т. о. Навеждат доводи, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил твърденията и липсата на доказателства, че процесното електронно писмо за оттегляне на пълномощното е било получено и прочетено от ответника Н. Г.; обясненията на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, че в хедъра няма информация кога и дали въобще е получено и прочетено това писмо, както и съществуващата възможност информацията съдържаща се в хедъра да се преправи така, че да изглежда, че един мейл идва от един адрес, а дефакто да е изпратен от друг; липсата на доказателства оттеглянето на пълномощното да е било съобщено на упълномощеното лице по друг начин, както и за оборване на презумпцията за незнание установена в чл. 18, ал. 4 от Закона за пълномощните от 1996г.
Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да разреши спора в рамките на неговия предмет и да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Той е принципно значим за всяко производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него.
В конкретния случай няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил установените и относими към спора факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Въпросът е обоснован с оплакванията за неправилност на извода на съда за надлежно изпращане и узнаване на изявлението за оттегляне на пълномощното за продажба на процесния недвижим имот. Несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Въззивното решение е постановено и в съответствие с разпоредбите на чл. 8 – чл. 11 от Закона за електронния документ и практиката по приложението им.
Поставен е и въпросът: Добросъвестността на третото лице – купувач по разпоредителна сделка, сключена от лице, без представителна власт (след оттегляне на пълномощно), предполага ли се до доказване на противното и при липса на доказателства в противния смисъл, следва ли да се приеме, че купувачът е трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 41, ал. 2 от ЗЗД? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №182/13.07.2017г. по г. д.№4460/2015г. ІV г. о.
Този въпрос е некоректно зададен, тъй като не съответства на съображенията на съда в обжалваното решение. В същото не е прието, че купувачът по процесната сделка е добросъвестно лице и липсват доказателства за оборване на тази добросъвестност. Напротив, направил е извод (основан на изявленията на страните, обективирани в разменената между тях кореспонденция), че към датата на изповядване на сделката ответниците/купувачи са знаели за оттеглянето на упълномощаването и отказа на ищцовото дружество да се разпорежда с имота си. Поставеният от касаторите въпрос отново е обусловен от твърденията им, че оттеглянето на упълномощаването и отказа от продажбата не са достигнали до знанието им към момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба и от несъгласието им с правните изводи в обжалваното решение. Тези възражения подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 288 от ГПК.
Последните въпроси, по които се претендира допускане на касационното обжалване са: Следва ли оттеглянето на пълномощното да бъде разгласено по такъв начин, че да достигне до знанието на третото лице – съконтрахент по сделката? Може ли оттеглянето на пълномощното да бъде противопоставено на третото лице, когато самият представляван е виновен за това, че оттеглянето от негова страна на представителна власт не е станало достояние на третото лице? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение №1279/13.10.1994г. по г. д.№1341/1993г. на V г. о. на ВС и решение №16/05.02.2018г. по г. д.№1438/2017г. на ВКС, ІV г. о.
Тези въпроси са неотносими към мотивите на обжалваното съдебно решение. В същото съдът не е обсъждал задължението на упълномощителя и необходимостта от разгласяване на оттеглянето на упълномощаването, както и за начина, по който да бъде направено, поради което по отношение на тях не са налице както общата, така и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане И. П. Г. и Н. П. Г. следва да бъдат осъдени да заплатят на „“Т. 14“ ООД сумата от 2 940лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №64/19.01.2024г. постановено от Окръжен съд – Бургас по в. гр. д. №607/2023г.
ОСЪЖДА И. П. Г., ЕГН [ЕГН] и Н. П. Г., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „“Т. 14“ ООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 2 940лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: