ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 188
София, 17.01.2025 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр. дело № 4773/2024 година
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от „Д. Ф. ЕООД, ЕИК 205206821 със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], чрез адв. И. М., против определение № 2065 от 23.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1691/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 19.03.2024 г., с което е прекратено производството по гр. д.№ 15333/22 г. по описа на Районен съд-Пловдив, като недопустимо.
В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, защото въззивният съд не е обсъдил всички наведени съображения - че е предявен иск по чл. 440 ГПК против „В. Т. К. ООД и „Р. Б. ЕАД, за признаване на установено, че първият ответник не е собственик на имуществото, предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 1434/2021 г. на ЧСИ Г., рег. № 915, с район на действие ОС-Сливен: 14 729 бр. керемиди за покрив и 2 бр. поцинкована ламарина 0.40 мм, всички монтирани /поставени нетрайно/, към ремонтна работилница навес комбайни, Стопански двор, [населено място], обл. Сливен, че не е обсъдено дали тези вещи отговарят на легалната дефиниция в чл. 110 ЗС на недвижим имот, че към момента на предявяване на иск изпълнението по отношение на посочените вещи е било висящо, че изпълнението е насочено върху движими вещи, собствени на „Д. Ф. ЕООД, които неправилно са описани и оценени като част от недвижим имот. Тъй като ищецът е лице, засегнато от изпълнението по изпълнителното производство, жалбоподателя счита че винаги има правен интерес от предявяване и водене на отрицателен установителен иск за собственост, когато притежава самостоятелно право, което е оспорено.
В изложението на основанията по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси:
1. Разполага ли едно трето лице, което твърди, че е собственик на движими вещи, срещу които е насочено принудително изпълнение чрез публична продан, с правен интерес от защита по исков ред на основание чл. 440 ГПК? По въпроса се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 4 от 11.03.2019 г. по т. д. № 4/2017 г., решение № 96 от 23.07.2013 г. по т. д. № 1076/2011 г. на І т. о., както и с незадължителна практика на съдилищата, цитирана в изложението.
2. Кога започва и кога приключва един изпълнителен процес?
3. При преценяване на наличието на правен интерес като положителна процесуална предпоставка за допустимост на установителен иск за собственост на движими вещи /положителен или отрицателен/, съдът следва ли да изхожда единствено и само от направените в исковата молба фактически твърдения към момента на предявяване на иска?
4. В случай на приключило изпълнително производство или на приключил способ за принудително изпълнение, чийто предмет са били движими вещи, чието право на собственост е оспорвано в установителния иск по чл. 440 ГПК, следва ли съдът отново да извършва преценка за наличието на правен интерес като положителна процесуална предпоставка за допустимост на установителен иск за собственост на движими вещи /положителен или отрицателен/, с оглед на конкретните специфики на иска, както и да прекрати производството?
5. Невъзможността изпълнителното производство, водено срещу ответника-длъжник, да бъде прекратено на основание чл. 422, ал. 3, т. 7 ГПК /вероятно се има предвид чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/, представлява ли абсолютно основание за прекратяването на иска по чл. 440 ГПК, поради липсата на правен интерес?
6. Има ли правен интерес ищецът, като положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск по чл. 440 ГПК за свои движими вещи, съоръжения, монтирани в ипотекиран имот и в частност за правото на отрицателен иск, ако взискателят не е заложен кредитор съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК, но насочва изпълнението и върху тези вещи?
Изложени са съображения, че въззивният съд е разрешил правния спор в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 283/14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на ІV г. о., решение № 248/07.01.2020 г. по гр. дело № 4193/2018 г. на ІV г. о., решение № 17/08.02.2016 г. по гр. дело № 4121/2015 г. на ІV г. о. и решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на І т. о. – основание за допускане по касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същите въпроси се навежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед установяване на стабилна практика по прилагането на закона.
Ответникът по частната касационна жалба - „Обединена българска банка“АД /като правоприемник на „Р. Б. ЕАД/, чрез юрк. К. Н., изразява становище, че жалбата не отговаря на предвидените за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/.
Ответникът по частната касационна жалба - „Визита трейд къмпани“ ЕООД не е представил становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното:
Предявен е на 05.05.2022 г. от „Дженерал фриго“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК против взискателя „Р. Б. ЕАД (чийто правоприемник е ответникът по частната жалба - „ОББ“АД) и длъжник „Визита трейд къмпани“ЕООД по изп. д.№ 1431/21г. на ЧСИ Г. Г., рег. № 915 и район на действие ОС-Сливен с предмет да се установи, че длъжника не е собственик на движими вещи-14 729 бр. керемиди за покрив и 2 бр. поцинкована ламарина 0,40 мм. за които ищецът твърди, че са монтирани нетрайно по начин, че да могат да се отделят без увреда, от сграда ремонтна работилница /навес комбайни/, находяща се в [населено място], общ. Котел, обл. Сливен, по отношение на която е насочено изпълнение. Към момента на предявяване на иска не е била проведена публична продан, поради което ищецът е имал правен интерес да защити правото си на собственост върху посочените движими вещи, което е счел за накърнено.
В хода на производството пред РС-Пловдив е постъпила на 09.01.2024 г. справка-съобщение от ЧСИ Г.Г., с което уведомява съда, че изп. д. № 1434/2021 г. е висящо към 03.01.2024 г., но по отношение на недвижимия имот - Ремонтна работилница /навес комбайни/, находящ се в [населено място], е извършена публична продан и недвижимият имот е възложен на купувач от публична продан с постановление за възлагане, което е влязло в законна сила на 07.11.2023 г. Районният съд е прекратил производството с мотив, че тъй като изпълнителното производство е приключило с възлагането на имота, правният интерес на ищеца от предявения иск по чл. 440 ГПК срещу страните в изпълнителния процес е отпаднал, защото в този случай не може да се прекрати изпълнението на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Цитирана е и съдебна практика в този смисъл.
Въззивната инстанция е счела този извод на първоинстанционния съд за правилен. Посочено е, че искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Процесуално легитимирано да предяви отрицателен установителен иск срещу взискателя и длъжника в изпълнителния процес е това трето лице, чието право е засегнато от принудителното изпълнение, а с уважаването на иска се цели прекратяване на започналото изпълнение върху чужда вещ - чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Затова е прието, че ищецът като трето лице е имало правен интерес да предяви иска по чл. 440 ГПК, доколкото е твърдяло и доказало, че изпълнението е насочено върху имущество (процесните керемиди и ламарина, положени върху работилницата, предмет на принудителното изпълнение), върху което е насочено изпълнение. Когато обаче изпълнителното производство е приключило с възлагане на имота, както е в конкретния случай, ищецът вече няма правен интерес от иск по чл. 440 ГПК срещу страните в изпълнителния процес - „Визита трейд къмпани“ ЕООД и „ОББ“ ЕАД, тъй като в този случай не може да се прекрати изпълнението върху посочената вещ на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК С тези мотиви е потвърдено определението на РС за прекратяване на производството.
Обжалваното въззивно определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни частна жалби при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК.
Според мотивите към т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор.
Първият въпрос, така както е формулиран не кореспондира на мотивите към обжалваното определение, защото съдът е приел, че правният интерес на ищеца е отпаднал с оглед приключеното изпълнение върху работилницата, по отношение на която е предприето изпълнение, в която ищецът твърд, че са монтирани, но нетрайно негови движими вещи. Относно правният интерес от предявяване на установителен иск за собственост и конкретно на иск по чл. 440 ГПК в практиката на ВКС се приема, че изборът на способ на защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и тя го упражнява с оглед вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Третото лице може да предяви както иск по чл. 440 ГПК, така и положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжникът, е носител на засегнатото от изпълнението право. Ако правата, които трето лице за изпълнителното производство притежава могат да бъдат противопоставени на взискателя, те могат да бъдат противопоставени и на купувача от публична продан – чл. 496, ал. 2, изр. 3 ГПК Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника. Ако обаче третото лице вече е упражнило правото си на иск по чл. 440 ГПК, правният интерес от висящността му съществува само докато не е приключило изпълнението върху това имущество, защото с този иск се цели прекратяване на изпълнението върху имуществото, върху което третото лице твърди, че длъжника няма право на собственост, а са засегнати негови права. С този иск третото лице не установява свои права, а само отрича правата на длъжника, за да не бъде изпълнено върху тях. След като изпълнението е проведено, отпада и правният интерес от предявяване на този отрицателен установителен иск и производството се прекратява. Ако искът по чл. 440 ГПК бъде отхвърлен, третото лице не може впоследствие да предяви положителен установителен иск за принадлежността на спорното право – виж мотивите към т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3 от 2015 г. на ОСГТК. В мотивите към същата т. 4 изрично е посочено, че „за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило“. Предвид изложеното, приетото от въззивния съд не е в противоречие с приетото в този тълкувателен акт, който е задължителен за прилагане от съдилищата, съгл. чл. 130 ЗСВ. Без значение за изхода от спора е втория въпрос, защото, както се посочва в цитираните мотиви от тълкувателият акт, релевантно е дали е приключило принудителното изпълнение върху вещта, предмет на иска по чл. 440 ГПК, а не кога започва и се прекратява изпълнителното производство.
В доктрината и в съдебната практика е изяснено, че наличието на правен интерес при предявяване на установителен иск е абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно до приключване на производството с постановяване на съдебен акт. Това следва и от нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК – съдът следва да съобрази и фактите, настъпили в хода на производството до приключване на съдебното дирене. В този смисъл е и приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Затова като е приел, че РС правилно е съобразил отпадането на правния интерес за ищеца и е прекратил поради това производството, въззивният съд е постановил определение, съобразено със съдебната практика, поради което по трети въпрос не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Същото се отнася и за четвърти въпрос. Следва да се отбележи, че публичната продан на движима вещ по ГПК за удовлетворяване на парично вземане на взискателя е уредена като орегинерен способ за придобиване – виж чл. 482 ГПК, т. е. по отношение на движими вещи, спрямо които е проведена публична продан не може да се предявява иск за собственост от трети лица. Същевременно когато строителните материали и компоненти се прикрепват към имота така, че не може впоследствие да се отделят без същият да се разруши или повреди, те губят характеристиката си на движима вещ и стават част от недвижимия имот по предназначение и съответно собственика на недвижимия имот ги придобива на основание чл. 97 ЗС. Прикрепените вещи дори да бъдат отделени, остават собственост на собственика на главната вещ. /Решение № 180 от 18.10.2013 г. по гр. д.№ 2317/2013 г. на ВКС, ІІ гр. о. Решение № 55/16.04.2019 г. по гр. д.№ 1754/2018 г. на ВКС, ІV гр. о./ В този смисъл не е налице специфика на случая, а изискването за правен интерес за ищеца да предяви и да поддържа предявеният от него установителен иск е безусловно – чл. 124, ал. 1 ГПК и се определя в съдебната практика като абсолютна процесуална предпоставка, липсата на която е основание за прекратяване на производството.
По пети и шести въпроси също е налице множество непротиворечива практика на ВКС. Съгласно задължителната такава (т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК), с чл. 440 ГПК е регламентиран специален отрицателен установителен иск като средство за защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Той е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове. Целта е при уважаването му изпълнението да бъде преустановено, поради което изискване за допустимостта му е принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило (така: определение № 214 от 23.04.2009 г. по ч. гр. д. № 187/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 42 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 6994/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 23 от 27.05.2020 г. по гр. д. № 3368/2019 г. на ВКС, II г. о.и др.) Евентуалното отражение на изхода на спора по делото върху основателността на действията на съдебния изпълнител и отговорността му за тях, както и върху други странични имуществени отношения между страните, обусловени от наличието или липсата на условия за провеждане на изпълнение върху процесния имот към минал момент, в който принудителното изпълнение е било висящо, не могат да обосноват произнасяне по същество по вече процесуално недопустимия иск. Ако някоя от страните счита, че е претърпяла вреди от принудителното изпълнение, тя може да докаже липсата на предпоставки за насочване на изпълнението върху имота, предмет на иска по чл. 440 ГПК, в производството по което претендира обезщетение на тези вреди /решение № 534 от 21.08.2024 г. по гр. дело № 1401/2023 г. на ВКС, ІІ г. о./.
Наведеното второ основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касация също не е обосновано, тъй като единствено цифровото посочване на нормата не представлява довод за наличие на твърдяното основание. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато в случая не е налице, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съдът не констатира и очевидна неправилност, тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина. Не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото.
В обобщение не са налице наведените основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 и по ал. 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
С оглед гореизложеното, на ответника по частната касационна жалба – „Обединена българска банка“ АД /като правоприемник на „Р. Б. ЕАД/ следва да се присъди претендираното от юрк. К. Н. юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2065 от 23.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1691/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 19.03.2024 г., с което е прекратено производството по гр. д.№ 15333/22 г. по описа на Районен съд-Пловдив, 3-ти гр. с., като недопустимо.
ОСЪЖДА „Д. Ф. ЕООД, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], чрез процесуалния представител адв. И. М., да плати на „Обединена българска банка“ АД, чрез юрк. К. Н., деловодни разноски за касационната инстанция в размер на 100 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: