ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 445/03.02.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто отделение, в закритото заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Веска РайчеваЧленове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д.№ 3192 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1766/25.03.2024 г. по гр. д. № 7718/2023 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20084409/22.03.2023 г. по гр. д. № 18323/2021 г., поправено с решение № 20084929/24.03.2023 г. и с решение № 20089145/02.05.2023 г. по същото дело, е отхвърлил иска на О. Г., гражданин на Р. Т. срещу Министерство на правосъдието на Р. Б. квалифициран от въззивния съд по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, вр. чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Р. Б. (ЗБЖИРБ), вр. чл. 9, пр. 2 от Закона за българското гражданство (ЗБГ), да признае за установено в отношенията между страните, че ищецът е с български произход.

Решението се обжалва от О. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. Какво е съдържанието на понятието „българин“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ - удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващо етническа принадлежност? 2. Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ единствено когато лицето, което живее извън територията на Р. Б. не разполага с документ, засвидетелстващ българския му произход? 3. Допустим ли е този иск само при проведено административно производство за придобиване на българско гражданство по натурализация, в което не е бил признат българският произход на молителя? 4. Следва ли съдът да разглежда производството по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ като охранително по реда в глава Петдесета „Установяване на факти“ ГПК с участието на заинтересовани лица? 5. При изселване на български граждани по Спогодбата между Н. Р. Б. и Р. Т. за изселване от НРБ в Р. Т. на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година, ратифицирана с Указ № 441 от 30.05.1968 година, влязла в сила от 19.08.1969 година, следва ли съдът да влага различно съдържание на понятията „българин“ и „български гражданин от турски произход“? 6 . По какъв начин се съотнася понятието „български поданик от небългарски произход“ по Закона за българското поданство, утвърден с Царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288 от 20.12.1940 година към понятието „българин“ с оглед различното третиране на лицата? и 7. Следва ли съдът да отчита отбелязването на народността и вероизповеданието в съставените актове за раждане по отменения З. за лицата от 1907 г. като обстоятелство, водещо до еднозначния извод, че лицето не е българин по смисъла на § 2, т. 1 ЗБГ? Касаторът обосновава и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – § 2, т. 1 ДР ЗБГ, съществено процесуално нарушение – в противоречие със събраните доказателства, които установяват българския произход на ищеца по смисъла, използван в ЗБГ, и е необосновано – всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото.

О. М. на правосъдието на Р. Б. ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск да признае за установено в отношенията между страните, че ищецът, който е турски гражданин, е лице от български произход. Приел е иска за установяване на този факт с правно значение за допустим. Първо, предвиден е в закона - чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ и чл. 9, пр. 2 ЗБГ. Второ, правния интерес от иска ищецът е обосновал с твърдения, че има български произход и право да придобие българско гражданство по натурализация при облекчени условия – чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, вр. § 2, т. 1 ДР. Той е твърдял, че майка му К. А. А./К. Г. и нейните родители – А. и Ю. А., са били български поданици, през 1935 г. са се изселили в Турция, установили са се в [населено място], където са изгубили българското си поданство и са придобили турско поданство. Майката на ищеца е [дата на раждане] в [населено място]. В осъзнатата си 10-годишна възраст, когато семейството напуска България, е имала българско самосъзнание каквото са имали и нейните родители и го е предала на ищеца. Със ЗИДЗБГ – Обн., ДВ,бр. 21/12.03.2021 г. отпада възможността/компетентността на Държавната агенция за българите в чужбина да издава удостоверения за българския произход - чл. 15, ал. 2 ЗБГ (редакциите преди и след изменението) и при липсата на други документи, които да докажат българския произход на ищеца, исковият ред е единствената възможност. Въззивният съд е намерил, че пречка да преквалифицира искането – по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ и чл. 9, пр. 2 ЗБГ, и да го разгледа по същество не произтича от това, че първата инстанция го е квалифицирала по глава Петдесета „Установяване на факти“ ГПК и е третирала Министерство на правосъдието като заинтересована страна. Мотивирал се е с това, че надлежните страни – ищецът, но и ответникът Министерство на правосъдието, активно са участвали в първоинстанционното производство, имали са възможността да изложат твърденията си за релевантните факти и техните доказателствени искания са били уважени.

Въззивният съд е приел, че съгласно § 2, т. 1 ДР ЗБГ от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин. Приел е, че имат различно съдържание използваните в обективното ни право изрази „български гражданин“ и „българин“. Понятието „български гражданин“ е юридическо и изразява правно-политическата връзка на лицето с българската държава. Понятието „българин“ не е юридическо, а изразява съзнанието, че лицето принадлежи към българската народност - към исторически обособената на територията на нашата държава група с общ език, обща история, обичаи, именни и културни традиции. Приел е, че законът позволява да се приеме, че съзнанието за принадлежност към българската народност не се променя за низходящите и те са българи каквито са техните възходящи – така § 2, т. 1 ДР на ЗБГ. С тази изходна тълкувателна позиция, която е намерил да произтича от Основния закон – извършен е сравнителен анализ на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 КРБ, да не е дискриминационна - не противоречи на чл. 6 КРБ, а и на чл. 14 ЕКПЧ, и изключвайки приложението на правото на Европейския съюз – ищецът е гражданин на държава извън Съюза, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства. Приел е, че майката на ищеца и нейните родители са имали българско поданство/гражданство, но са нямали българско самосъзнание и не са се самоопределяли като българи.

Настоящият състав намира, че следва да разгледа повдигнатите въпроси в логическа последователност. Първи са въпросите, свързани с допустимостта (въпрос № 2 – 4 ), а след това – с правилността на обжалваното решение.

Въпрос № 2 не е обуславящ. Безспорно интересът от иска за установяване на български произход е изключен, когато лицето разполага с документ по чл. 3, ал. 1 ЗБЖИРБ. В случая обаче страните не са твърдели, че за ищеца е съставян такъв документ. По този въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Тя е изключена и по въпрос № 3. Първо, въззивният съд не е приемал иска допустим, защото в производство по придобиване на гражданство по натурализация не е признат българският произход на ищеца. Второ, установяването на български произход по исков ред обслужва правния интерес на лице, което твърди, че има право да придобие българско гражданство по натурализация по облекчен ред/облекчени условия – чл. 25, ал. 2 КРБ, вр. чл. 15, ал. 1, вр. чл. 9, пр. 2 ЗБГ, но физическото лице, което твърди, че е адресат на ЗБЖИРБ, също има правен интерес от този иск. ЗБЖИРБ е законът, който изрично го предвижда (чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ) и също използва израза „български произход“. Настоящият състав не намира, че защото е дефиниран с § 2, т. 1 ДР ЗБГ, ЗБГ му придава специален/различен смисъл само за този закон. И в двата закона, а и в Основния, изразът се използва в един и същ смисъл и е с утвърдено правно значение – чл. 37 от Указ № 883/24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове. Поради това не следва да се провежда тълкуване, което извежда допълнителни условия за правния интерес от този иск, различни от съставените за лицето документи по чл. 3, ал. 1 ЗБЖИРБ. Подобно тълкуване би довело до неоснователно ограничаване на приложното му поле.

По въпрос № 4 има установена практика на Върховния касационен съд. В определение № 68/22.02.2022 г. по ч. гр. д. № 328/2022 г. III-то ГО и решение № 50013/08.02.2023 г. по гр. д. № 948/2022 г., IV-то ГО се приема, че в исковото производство се упражнява защитното средство по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ. Настоящият състав споделя тази практика и не съзира основание да я променя. По въпроса са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Обуславящ е въпросът за изясняване на израза/понятието „лице от български произход“, използвано в Закона за българското гражданство и дефинирано в § 2, т. 1 от Допълнителните му разпоредби - въпрос № 1, допълнен и уточнен съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, а по него няма практика на Върховния касационен съд. Налице са общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въпроси № 5 – 7 са за релевантните факти по иска за установяване на български произход, за допустимите доказателствени средства и за доказателствената сила на документите за тези факти според действащия към съставянето им закон. Изразът/понятието „лице от български произход“, който ще бъде изяснен с решението по чл. 290 ГПК, предопределя отговорите на въпроси № 5 – 7. По тях настоящият състав ще се произнесе при разглеждане на въведените с касационната жалба основания за неправилност на решението.

При установените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за един от повдигнатите въпроси, е ненужно да се разглежда основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

При тези мотиви, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1766/25.03.2024 г. по гр. д. № 7718/2023 г. на Софийски градски съд.

УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса 40.00 лв. по сметка на Върховния касационен съд.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба - в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.