ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 366

гр. София, 04.02.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 834 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Е. Н., И. Д. Н., правоприемник на починалия в хода на процеса ищец И. Г. Н., и Д. И. Н., представлявани от адв. Н. Д., адв. Ж. Т. и адв. Г. Р., срещу решение № 88 от 29.06.2023г. по в. гр. д. № 70/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 199 от 12.10.2022г. по гр. д. № 193/2021г. на Окръжен съд Ямбол в частта, с която са отхвърлени исковете на М. Е. Н. и И. Д. Н. за разликата над 100 000 лева до 170 000 лева и искът на Д. И. Н. за разликата над 20 000 лева до 50 000 лева, и касационна жалба на „ЗК Л. И. АД срещу същото решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати по 100 000 лева на М. Е. Н. и И. Д. Н., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и сумата 20 000 лева на Д. И. Н., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на Д. И. Н. при ПТП на 09.10.2020г.

В касационната жалба на касаторите - ищци се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че размерът на обезщетението е занижен и не репарира в максимална степен претърпените неимуществени вреди, като не са изложени съображения, обосноваващи занижаване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение. Намират, че въззивният съд не е обсъдил в своята цялост и значение сериозните психологически, емоционални и психични проявления и последиците за тях, породени и засилили се още повече в резултат на настъпилото ПТП и загубата на техния син и брат. Твърдят, че въззивният съд не е съобразил икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователна отговорност към датата на ПТП.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип? Касаторите твърдят, че въпросът е решен в противоречие с т. II на ППВС № 4/1968г. и постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I, решение № 205 от 16.11.2010г. по т. д. № 218/2010г. на ВКС, К, II т. о., решение № 178 по т. д. № 458/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната?

3. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? Касаторите поддържат, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърдят още, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1 от 27.03.2012г. по гр. д. № 1106/2010г. на ВКС, IVг. о., решение № 196 от 12.07.2011г. по гр. д. № 1724/2009г. на ВСД, IV г. о., решение № 526 от 03.02.2012г. по гр. д. № 681/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 676 от 18.01.2022г. по гр. д. № 1707/2009г. на ВКС, III г. о., решение № 390 от 08.01.2013г. по гр. д. № 920/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 9 от 07.03.2011г. по гр. д. № 406/2010г. на ВКС, I т. о., решение № 431 от 20.12.2011г. по гр. д. № 455/2011г. на ВКС, III г. о.

Постъпил е отговор от ЗК „Л. И. АД, представляван от юрисконсулт Р. Ч., с който оспорва касационната жалба на ищците. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът - ответник ЗК „Л. И. АД подържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва извода на въззивния съд относно авторството на деликта, като намира същия за формиран в нарушение на чл. 300 ГПК и чл. 45 ЗЗД. Твърди, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване твърдението, че произшествието е настъпило по причина на действията на водача на автобус „Ивеко“ с рег. [рег. номер на МПС] . Поддържа още, че въззивният съд не е обсъдил правоизключващите обстоятелства по делото относно приноса на водача за настъпване на вредоносния резултат с оглед прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Излага и доводи за неправилно прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД, довело до определяне на завишени обезщетения за неимуществени вреди, както и за липса на доказателства за наличие на предпоставките за присъждане на обезщетение на ищцата Д. Н..

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да извърши цялостна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства и критериите от значение за нанесените вреди при липса на виновно поведение и при налични противоречиви обстоятелства не следва ли съдът да изследва и прецени, както и да мотивира решението си и в частта по отношение на правоизключващите обстоятелства?

2. Следва ли съдът да прецени извършено ли е правонарушение на сочения за виновен водач на МПС и да съобрази решението си с представените писмени доказателства – влязла в законна сила присъда?

3. Следва ли съдът да постановява решение в противоречие на влязлата в законна сила присъда и да не се съобразява с правоизключващите възражения на страната, която се позовава на действието й?

4. При липса на виновно поведение от застрахован водач следва ли съдът да осъжда неговия застраховател да изплаща обезщетение за насени вреди?

5. Следва ли гражданският съд да прецени кое противоправно поведение е причина за настъпване на пътния инцидент и да не релевира мотиви относно всички правоизключващи елементи от деликтната отговорност на сочения за виновен водач?

6. При липса на конкретно посочено извършено правонарушение на застрахован водач по сключен застрахователен договор „Гражданска отговорност“ следва ли застрахователят на невиновния водач да бъде осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди? При наличие на осъдителна присъда следва ли обезщетение за неимуществени вреди да се заплаща от застрахователя на невиновния водач?

7. Законосъобразни ли са изводите на съда, базирани единствено на експертно заключение, в противоречие на осъдителната присъда и преиначено като съждения, и не следва ли да се определи и посоченото в него виновно поведение на другия участник в събитието при определяне паричния еквивалент на нанесените вреди?

8. Солидарно отговорни ли са застрахователите на виновния и на невиновния за настъпването на ПТП водачи за изплащане на суми за обезщетения за нанесени неимуществени вреди?

9. При доказана липса на факт на нарушение на нормите на ЗДвП с влязло в сила постановление/присъда/решение на наказателен съд не следва ли съдът да съобрази решението си с влезлия в сила акт като обуславящ деликтната отговорност?

10. На кои доказани факти съобразно събраните по делото доказателства съдът е извършил преценка на трайността и дълбочината на поддържаните отношения?

11. Кои конкретни доказателства следва да бъдат ценени при формиране мотивите на съда относно дължимост на сума на обезщетение при наличие на житейски факти относно доказване трайността и дълбочината на поддържаните отношения?

12. Какви са конкретно установените по делото факти, които се определят като такива относно проявление на особени обстоятелства, поради които на ищцата се следва сума са обезщетение?

13. Кои обстоятелства при наличните писмени и гласни доказателства съдът определя като особени, които да определят връзката между пострадалия сродник и ищцата за сравнима с връзката с наследниците му по закон и лица от най-близкия кръг?

Касаторът поддържа, че по отношение на първите девет въпроса е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на останалите – противоречие с ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.

Постъпил е отговор от М. Е. Н., И. Д. Н., правоприемник на починалия в хода на процеса ищец И. Г. Н., и Д. И. Н., представлявани от адв. Н. Д., адв. Ж. Т. и адв. Г. Р., с който се оспорва касационната жалба на ответника. Поддържа се, че липсват ясно формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, както и че не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационен контрол. Излагат се съображения за неоснователност на довода за очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че първите двама ищци М. Е. Н. и И. Г. Н. са родители, а ищцата Д. И. Н. е сестра на починалия Д. И. Н.. Посочил е, че по НОХД № 386/2020г. по описа на ЯОС с влязла в сила присъда № 260000/19.01.2021г., е признат за виновен молдовския гражданин О. Бетиан в това, че на 9.10.2020г. при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил марка „Волво“ с ДК [рег. номер на МПС] с прикачено към него полуремарке с посока на движение и в платното за движение от [населено място] към ГКПП е нарушил правилата за движение по пътищата, като паркирал управлявания от него пътен състав на пътното платно, в дясната за него лента за движение, вследствие на което предизвикал ПТП с движещото се по това време по същия път, в същата посока и в същата лента за движение моторно превозно средство - автобус, марка и модел „Ивеко 50 Ц 14 В“, с ДК [рег. номер на МПС] , управляван от В. А. М., и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице и телесни повреди на повече от едно лице, като сред починалите лица са Д. И. Н. и В. А. М.. Посочил е, че последният като водач на автобуса е имал валидна застраховка Гражданска отговорност с ответното дружество.

Въззивният съд е отбелязал, че на основание чл. 300 ГПК е обвързан с изводите за вината на единия от участниците в ПТП, но е изтъкнал, че разглеждането на гражданскоправните последици от деянието не изключва изследване на виновността на други участници, както и обективното и безвиновно съпричиняване от пострадалите. Приел е, че със смъртта на застрахования при ответника водач на автобуса е изключено установяване на негово виновно поведение в наказателен процес, но това не препятства установяване на съвкупността от тези факти в гражданския процес. Посочил е, че за изясняване на механизма на произшествието по делото е прието като неоспорено заключение на автотехническа експертиза, което подробно е анализирано в обжалваното решение, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тази част от мотивите. Намерил е, че същественият отговор от значение за решаване на спорния въпрос е даден от вещото лице по категоричен начин - водачът на автобуса „Ивеко“ е имал техническата възможност да предотврати ПТП, като управлява автобуса с максимално разрешената скорост за пътния участък - 80 км/ч, вместо с избраната от него около 99 км/ч. Съобразил е, че според вещото лице има и друга техническа причина, довела до възникването на ПТП - движението на автобуса „Ивеко“ със скорост, която е била технически несъобразена с далечината на видимост при движение на къси светлини на фаровете на автобуса. Приел е, че допуснатите от застрахования при ответника водач нарушения на правилата за движение по пътищата са виновни – при ограничителен знак за максимална разрешена скорост от 80 км/час е избрана значително по-висока скорост, което при взето от водача решение да се движи на къси светлини съществено ограничава способността му своевременно да възприеме опасност на пътя и да предотврати ПТП. При съобразяване на разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП въззивният съд е достигнал до извод, че на водача на МПС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на възникнала, но все още невъзприета от него опасност, в частност поради наличие на ограничена видимост. Изложил е съображения, че както скоростта на автомобила, така и преценката за опасност, подлежат на съобразяване от водача предварително с оглед пътната обстановка. Поради това е приел, че като е избрал поведение в нарушение на цитираните правила, застрахованият водач на автобус „Ивеко“ виновно е допринесъл за настъпилото ПТП на 09.10.2020г., с оглед на което е налице основание за реализиране на неговата гражданска отговорност, а чрез прекия иск – отговорността на неговия застраховател.

По отношение на присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил събраните по делото гласни доказателства. Приел е, че бащата е страдал от диабет, а майката е претърпяла онкологично лечение; че, живеейки на село, са имали нужда от помощ и подкрепа, която осигурявал главно пострадалият Д.; че смъртта му тежко се отразила както на общото им състояние, така и на психиката им. Посочил е, че загубата на дете за тях е непрежалима, още повече в такава млада възраст, в добро здраве и с перспективи, трагичните обстоятелства около смъртта - внезапност, невъзможност да се помогне, обременяват психиката им допълнително. Съобразил е, че са установени посещения при психолог и че страданията им са с непроменен интензитет вече повече от две години. Поради това е намерил, че присъденият размер от 50 000 лева е крайно занижен и справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение възлиза на 100 000 лева за всеки от двамата родители. Намерил е за неоснователно оплакването от страна на ответното дружество, че по-висок размер не е съобразен със застрахователния лимит на застрахователния договор, като е посочил, че още с отговора на исковата молба застрахователното дружество се е противопоставило да бъде приложена образуваната щета, както и застрахователната полица, с което само се поставя в положение този довод да не бъде зачетен поради отсъствие на данни.

По отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на сестрата на пострадалия въззивният съд е намерил за установени по несъмнен начин чрез събраните по делото гласни доказателства силна и трайна взаимна близост и обич между брат и неговата по-малка сестра, както и че смъртта му е трагедия, отразила се тежко в психоемоционален план на ищцата, като част от преживяванията, характерни за посттравматично стресово състояние, не са отшумели. Съобразил е като ярко доказателство за нестихващата тъга споделеното от свидетелите, че тя все още непрекъснато споменава брат си за това какво е направил или какво би направил и се просълзява. Приел е, че чрез свидетелските показания се установява създадена силна и трайна взаимна връзка между двамата, отглеждани и възпитавани заедно от родителите. Поради това е намерил за неоснователни доводите на ответника за липса на особена близост между тях, като е изтъкнал, че е проведено пълно и главно доказване на факти, от които може да се изведе съществуването на особено близка привързаност, в резултат на която смъртта на единия родственик причинява морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Въззивният съд е приел, че душевните болки, мъки и продължително страдание от нелепата ранна загуба на брата следва да бъдат обезщетени със сумата 20 000 лева.

По касационната жалба на М. Е. Н., И. Д. Н., правоприемник на починалия в хода на процеса ищец И. Г. Н., и Д. И. Н.:

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване в обжалваната от ищците част.

Поставените в изложението първи два въпроса се отнасят до прилагането на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 205 от 16.11.2010г. по т. д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т. д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, в това число посочените от касатора решения, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде съобразено и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост, и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не е обсъждал дали при определяне на размера на обезщетението следва да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва, поради което поставеният във връзка с това трети въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така формираната съдебна практика, като въз основа на ангажираните свидетелски показания е съобразил съществувалата приживе между ищците и пострадалия емоционална връзка, както и интензитета на претърпените от тях емоционални болки и страдания от неочакваната загуба на близкия. Въззивният съд, отчитайки датата на произшествието, е съобразил както конкретните икономически условия в страната, така и съществувалите в този период застрахователни лимити. Поради това не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД с постоянната практика на ВКС. Доводите на касаторите за неправилност на изводите на въззивния съд относно размера на присъдените обезщетения поради необсъждане на значими за този размер обстоятелства, представляват оплакване за неправилност на въззивното решение - основание за касиране на атакувания акт като неправилен по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По касационната жалба на ответника ЗК „Л. И. АД:

Поставените от ответника първи два въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да извърши преценка за наличие на виновно противоправно поведение на водача, чиято отговорност е застрахована, както съобрази всички събрани по делото доказателства и влязла в законна сила присъда. Въззивният съд, в съответствие с трайната практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, е постановил решението си, като след обсъждане на събраните доказателства е споделил мотивите на първоинстанционния съд относно наличие на виновно противоправно поведение на застрахования при ответника водач на автобуса, довело до насъпване на процесното ПТП, и е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите му, но е изложил и самостоятелни съображения по спорните пред въззивната инстанция въпроси. Противно на твърдението на касатора, въззивния съд е съобразил влязлата в сила присъда, но е взел предвид и настъпилата при процесното ПТП смърт на застрахования при ответника водач на автобуса, изключваща възможността за установяване на негово виновно поведение в наказателен процес, и е приел, че това не препятства установяване на съвкупността от тези факти в гражданския процес. Наличието на формирана практика, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпроси от 3 до 7 и 9 по начина, по който са формулирани, представляват оплакване за неправилност на въззивното решение и изразяват несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд. Въпросите са поставени във връзка със съдържащите се в тях твърдения, че изводите на въззивния съд са в противоречие с влязлата в сила присъда, че са формирани при липса на обсъждане на правоизключващите възражения на ответника и че не е налице виновно поведение на застрахования при ответника водач. Противно на тези твърдения, въззивният съд е обсъдил влязлата в сила присъда и правоизключващото възражение на ответника и след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е достигнал до извод за наличие на виновно противоправно поведение на застрахования при ответника водач, което е в причинна връзка с процесното ПТП. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният в изложението осми въпрос и втората част на седми въпрос се отнасят до отговорността на застрахователите на водачите, участвали в настъпилото ПТП. Въззивният съд не е изложил мотиви по тези въпроси, но крайният му извод е съобразен с формираната постоянна практика на ВКС, обективана в решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013 г. на І т. о, решение № 37 от 01.09.2015 г. по т. д. № 1070/2014 г. на ІІ т. о., решение № 192 от 02.11.2017 г. по т. д. № 416/2017 г. на ІІ т. о., решение № 50153 от 09.11.2022г. по т. д. № 1648/2021г. на ВКС, II т. о. и др. Прието е, че с оглед установената в чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата всеки от тях отговаря към увреденото лице в пълния им размер, а не съобразно приноса им, като с оглед функционалната обусловеност на прякото право от деликтното при съпричиняване по чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент.

Останалите формулирани от касатора - ответник въпроси, при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, могат да бъдат обобщени и уточнени по следния начин: „Какви са критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък?“. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, че ищцата Д. Н. е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на брат, причинена при процесното ПТП. По въпроса за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Съгласно нея легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна, емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 45 от 10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /напр., относимо към връзката между братя и сестри, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищцата Д. Н. иск, по уточнения материалноправен въпрос относно критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, за преценка на съответствието на въззивния акт с дадените разрешения.

В останалата обжалвана от ответника част – с която е осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди на М. Е. Н. и И. Д. Н., правоприемник на починалия в хода на процеса ищец И. Г. Н., касационно обжалване не следва да се допуска по изложените съображения с оглед отсъствие на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в посочената част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за уважаване на предявения от Д. Н. иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева. Искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение в останалата му част е неоснователно.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът ЗК „Л. И. АД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 400 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 29.06.2023г. по в. гр. д. № 70/2023г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 199 от 12.10.2022г. по гр. д. № 193/2021г. на Окръжен съд Ямбол в частта, с която „ЗК Л. И. АД е осъдено да заплати на Д. И. Н. сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на Д. И. Н. при ПТП на 09.10.2020г., както и в частта за разноските.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 29.06.2023г. по в. гр. д. № 70/2023г. на Апелативен съд Бургас в останалата му част.

УКАЗВА на касатора „ЗК Л. И. АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 400 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата му ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: