ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 555

Гр.София, 06.02.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

Д. П.

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.2790 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Т., М. И. Т., С. Д. Т. и В. Д. Т. срещу решение №.225/1.03.24 по г. д.№.1416/23 на АС София, 7с., с което е потвърдено реш.№4/9.01.23 по г. д.№.505/22 на ОС Благоевград за обявяване на основание чл. 216 ал. 1 т. 1 ДОПК за недействителни досежно 1/2ид. ч. от правото на собственост на два договора за дарение на недвижими имоти, обективирани в нотариални актове №.../... ... ..., т..., рег.№..., д.№..../..., и №..../... ... ... , т..., рег.№..., д.№.../..., на нотариус Д. С..

Ответната страна Национална агенция за приходите оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, в това число и препращайки към мотивите на първоинстанционния, че с процесните два договора Д. Т. и М. Т. са дарили по един имот на С. Т. /техен син/ и на В. Т. /тяхна дъщеря/, като по отношение на тези сделки всички предпоставки - част от състава на чл. 216 ал. 1 т. 1 и т. 6 ДОПК, са надлежно установени и доказани по делото. Процесните договори са „безвъзмездни“ /по смисъла на чл. 216 ал. 1 т. 1 ДОПК/ и са сключени между „свързани лица“ /по смисъла на чл. 216 ал. 1 т. 6 ДОПК вр. с пар. 1 т. 3 б.„а“ предл. 2 ДР на ДОПК/. Те засягат имуществения интерес на кредитора /по смисъла на чл. 216 ал. 1 т. 1 ДОПК вр. с чл. 133 ЗЗД/ - доколкото представляват акт на разпореждане с актив на длъжника, който актив може да бъде осребрен в полза на Държавата /обстоятелството дали длъжникът разполага/е разполагал с друго налично имущество е ирелевантно предвид принципната постановка на чл. 133 ЗЗД и конкретната правна защита, която предоставя нормата на чл. 214 ДОПК/. Към момента на сключване на договорите ответникът Д. Т. е имал, макар и в качеството си на едноличен търговец /ЕТ/ /обстоятелство, явяващо се ирелевантно в случая, предвид принципното положение, че имуществото на ЕТ съвпада изцяло с това на физическото лице - доколкото търговецът и физическото лице са един и същи правен субект/, публични задължения към държавния бюджет /задълженията се явяват непогасени и към момента – този факт е установен по делото със събраният доказателствен материал, а не е и спорен между страните/. Процесните задължения /които са били натрупани за период, предхождащ сключването на двата атакувани договора/ са били декларирани лично - в този смисъл и изрично признати, от ответника /ЕТ и физическо лице/ /към момента на изповядването на сделките Д.Т. в качеството му на ЕТ е имал установени публични задължения за данъци и осигуровки по декларации от 09.02.12, 19.03.12, 21.04.12, 02.05.12, 22.05.12 и 22.08.12; установяването е станало по реда на чл. 108 ал. 2 ДОПК и понастоящем публичните задължения възлизат на над 50000лв./. Именно поради това в посочената хипотеза, която попада изцяло в приложното поле на Глава 14-та от ДОПК, за кредитора не е била налице необходимост да установява дълговете с конкретен /изричен/ акт /Държавата не е имала правен интерес да предприема действия в такава насока/. Възраженията на ответниците в тази връзка са намерени за неоснователни, особено доколкото основното и релевантно за делото обстоятелство, а именно съществуването /и изискуемостта/ на процесния дълг към момента на сключване на атакуваните сделки, а съответно и към настоящия момент, не се оспорва по същество от ответника Д. Т. /последният оспорва единствено начина на установяване на задължението/.

Отразено е, че аргументи в подкрепа на горните изводи са принципната постановка, че признанието на неизгоден за страната факт /признаването на задължение/ ангажира пряко правната сфера на съответния правен субект и има доказателствена стойност, както и обстоятелството, че сега действащата законова редакция /която е изрично променена с цел да бъде преодоляна евентуалната неяснота в съдържанието на предходния законов текст/ е именно в такава насока /че наличието на декларация за признаване на дълга „освобождава“ кредитора от задължението да установява съответното задължение с изричен акт/. Изложеното във връзка с наличието на всички предпоставки от съставите на цитираните законови текстове от ДОПК и ЗЗД обосновава възможността двата договора да бъдат обявени за недействителни в частта им, която касае правото на собственост на ответника Д. Т., а именно - 1/2 ид. ч. от прехвърлените имоти. Добавено е и, че доводите на ответниците и събраните в тази връзка доказателства относно правата на собственост в имотите не могат да бъдат обсъждани /преценявани/ в настоящото производство, което има за предмет разрешаване на облигационен спор и поради това се явява рамкирано от изследването само на конкретните предпоставки по ДОПК и ЗЗД; тези доводи и съответния доказателствен материал могат да бъдат обект на проверка в рамките на друг - вещен процес. Независимо от това е посочено, че съдържанието на самите оспорени договори опровергава само по себе си заявените възражения на жалбоподателите: в двете сделки като страни прехвърлители фигурират съпрузите Д. Т. и М. Т., които като дарителите са декларирали, че имотите са „изключителна тяхна собственост“; нотариалните актове съдържат и изричен текст, че имотите са придобити по време на брака и в „законов режим на общност“. От друга страна представеното /в производството пред първоинстанционния съд/ съдебно решение, с което М. Т. е призната за собственик на единия спорен имот по давност, не може да бъде противопоставено на Държавата предвид правилото на чл. 298 ГПК, доколкото тя не е била страна във вещния процес; страна в този процес не е бил и Д. Т.. Освен това по делото не се спори, че процесната давност, визирана в горепосоченото съдебно решение, е изтекла по време на брака на Д. Т. с М. Т. и в такава хипотеза, с оглед установената от закона презумпция за „съвместен принос“, имотът се явява придобит в режим на СИО /в този смисъл е и цитираната от първоинстанционния съд и жалбоподателите съдебна практика/. Представеното пред въззивната инстанция от жалбоподателите писмено доказателство, предвид съдържанието си, подкрепя доводите на първоинстанционния съд, че другият спорен имот също е бил получен в режим на СИО като придобит по наследство, но и чрез заем, в който е встъпила като страна и М. Т. в качеството си на наследник на И. В.. Досежно квотите на съсобственост в процесните имоти е отразено, че в самите нотариални актове, в които са обективирани оспорените сделки, е посочено, че двата имота са придобити в „законов режим на общност“ - т. е. при квоти по 1/2 за всеки от съпрузите М.Т. и Д.Т..

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторите се позовават на основанието на чл. 280 ал. 2 пр. 2 и пр. 3 ГПК, чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК - като се оплакват от „противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата“ без да формулират в тази връзка изричен правен въпрос, и чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК във връзка с въпроса „Лична собственост ли е недвижим имот, придобит по давност, ако един от съпрузите е своил дадения недвижим имот само за себе си и знание за своене има само този съпруг, тъй като имотът е оставен на него като подарък от негови роднини?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Изложението на касаторите не съдържа правен въпрос по смисъла на

чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касаторите въпрос при позоваване на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. В случая решаващите мотиви на съда за отхвърляне на възражението, че ответникът и прехвърлител Д.Т. не е собственик на процесните прехвърлени от него имоти, са, че доводите и събраните в тази връзка доказателства относно права на собственост не могат да бъдат обсъждани и преценявани в настоящото производство за обявяване на недействителност на оспорените прехвърлителни сделки - защото то има за предмет разрешаване на облигационен спор и поради това се явява рамкирано от изследването само на конкретните предпоставки по ДОПК и ЗЗД; тези доводи и доказателства могат да бъдат обект на проверка в рамките на друг - вещен процес. Доколкото са обсъждани въпросите за собствеността, това е направено само за пълнота и евентуално - за внасяне на яснота, че дори да подлежаха на разглеждане, направените възражения биха били неосноватени и следователно ирелевантни за изхода на спора, вкл. предвид установената и цитирана практика на ВКС. Предвид изложеното зададеният въпрос е неотносим към решаващата воля на съда. Отделно от това той е и конкретен и фактически - а не общ и абстрактен, каквито са изискванията на чл. 280 ал. 1 ГПК. От друга страна, доколкото е налице позоваване и на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК с твърдения за „противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата“, липсват изрично формулирани правни въпроси. Следва да се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284 ал. 1 т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3 т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Поради това и непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване /т. 1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС/. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281 т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл. 280 ГПК. Предвид изложеното, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не може да бъде допуснато.

Не е налице и твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК. Предявената искова молба е редовна /не е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум/; обстоятелството, че се твърдят натрупани задължения и от упражнявана от Д.Т. дейност като ЕТ, е ирелевантно, тъй като е безспорно, че ЕТ е физическо лице с разширена дееспособност, имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец не е ограничена от имуществото на фирмата /тъй като ЕТ носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество или имущество СИО-реш.№.437/17.01.12 по г. д.№.70/11, ІІІ ГО, и мн. др./, а участие на съпругата в производство по иск за обявяване недействителност на отчуждителна сделка, в която и тя участва наред със съпруга си, само по себе си не прави същото, респективно постановеното по него решение, недопустимо.

Доколкото касаторите се позовават на очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика-напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.225/1.03.24 по г. д.№.1416/23 на АС София, 7с.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: