ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 441гр. София, 11.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. частно касационно търговско дело № 2721 по описа за 2024 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ответника „Е. М. ЕООД срещу определение на Плевенски окръжен съд.

Ищецът А. В. оспорва жалбата.

С необжалвано въззивно решение окръжният съд, след като е отменил първоинстанционното решение, е уважил предявения иск по чл. 439 ГПК, като е признал за установено, че ищецът не дължи на ответника вземания (главница, лихви и разноски) в общ размер 7359,52 лв. по изпълнителен лист. Осъдил е на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответника да заплати на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение в размер на 3108 лв. (по 1036 лв. за инстанция).

С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение подадената от ответника молба за изменение на решението в частта за разноските, основана на доводи за недължимост на такива съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК предвид своевременно направеното от ответника признание на иска и за несъответен на фактическата и правната сложност на делото размер на присъденото в полза на упълномощения адвокат възнаграждение. Съдът е потвърдил изложените в решението мотиви, че независимо от признанието на иска не е налице втората предвидена в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставка, доколкото ответникът продължава да държи изпълнителния лист и разполага с възможност за принудително изпълнение, а освен това поддържа и вписването на ищеца като длъжник в Централния кредитен регистър. Допълнително е посочил, че готовност да предаде на ищеца оригиналния изпълнителен лист ответникът е изразил едва с отговора на исковата молба. Намерил е за неоснователно и възражението за завишен размер на присъденото възнаграждение по съображение, че същото е определено съгласно минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.

Частната жалба е неоснователна. По приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК е формирана последователна практика на ВКС (напр. ч. т. д. № 1809/2023 г. на II т. о. и цитираното там), според която, когато сезирането на съда е условие за упражняване на правата на ищеца, признанието на иска не е достатъчно да освободи ответника от отговорността за разноски. В хипотезата на иск по чл. 439 ГПК възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само в исковия процес, като наличието на изпълнителен лист в полза на ответника поражда за длъжника интерес да иска да се отрече вземането със сила на пресъдено нещо след изтичане на срока на погасителната давност. Обжалваното определение е постановено в съответствие с така установената практика. Освен това следва да се отбележи, че в разглеждания случай жалбоподателят, независимо от направеното признание на изтеклата в полза на ищеца погасителна давност, е оспорил допустимостта на иска, във връзка с което именно възражение са и постановените от първата инстанция решение с характера на определение за прекратяване на производството и следващо решение за отхвърляне на иска със същите мотиви. Следователно не е налице втората изисквана от чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставка, поради което и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно изхода на спора жалбоподателят отговаря за направените от ищеца разноски.

Неоснователно е и оплакването за несъответен на фактическата и правната сложност на делото размер на присъденото възнаграждение. На първо място, неоснователно е позоваването на чл. 14 от Директива 2004/48/ЕО, доколкото с оглед приложното поле на директивата тази разпоредба, респ. посочената практика на СЕС по приложението, се отнася само към хипотезата на разноски, направени във връзка с мерки, процедури и средства за защита, необходими за гарантиране спазването на правата върху интелектуална собственост, а не към общата отговорност за съдебни разноски. На второ място, неоснователен е и доводът, че възнаграждението е определено единствено съобразно минималните размери по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. Принципно правилно с оглед установената актуална практика на ВКС, че уредените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери не са обвързващи при преценката по чл. 38 ЗА, но могат да служат като ориентир при определяне на възнаграждението, е становището, че възнаграждението може да бъде определено и в размер под минималния по наредбата след конкретна за съответното дело преценка на фактическата и правната му сложност. В разглеждания случай обаче това не може да обоснове определяне на по-нисък размер на възнаграждението с оглед развитието на производството по делото. Макар и да не е бил налице спор по основния материалноправен въпрос за погасителната давност, жалбоподателят е повдигнал спор за допустимостта на иска, върху чието разрешаване се е концентрирало производството по делото пред всички инстанции. Определеното в минималния съгласно наредбата размер възнаграждение за всяка инстанция е съответно на правната сложност на този спор, поради което няма основание да бъде намалено.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Потвърждава определение № 1479/18.10.2024 г. по гр. д. № 320/2024 г. по описа на Плевенски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................