ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 491

Гр. София, 14.02.2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 2327 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана съгласно чл. 8, ал. 1, т. 7 от Закона за устройство на Ч. крайбрежие, от Министъра на туризма, срещу въззивното решение № 337 от 23.05.2024г. на Апелативен съд – София, 15-ти търговски състав, постановено по търговско дело № 65/2024г., с което е потвърдено решение № 1349/08.11.2023 г. по търг. дело № 1980/2021 г. на Софийски градски съд, и касаторът е осъден да заплати на „Кинвест 09“ ЕООД, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, сумата от 32 450,77 лева, представляваща подлежаща на връщане част от наемната цена за 2020 г., платена по договор от 16.05.2016 г. за отдаване под наем на обект - изключителна държавна собственост - морски плаж „Делфин”, разположен на територията на община Несебър, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 07.10.2021 г. до окончателното заплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати сумата от 3 028,98 лева, представляваща лихва за забава върху главница от 32 450,77 лева, за периода от 05.11.2020 г. до 06.10.2021 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че е безспорно, че на 14.05.2016г. между Държавата, представлявана от министъра на туризма (наемодател), и „Кинвест 09“ ЕООД (наемател), е сключен договор за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Делфин“, за срок от 5 години, като е уговорено плащането на годишната наемна цена да се извършва в срок до 15 февруари на съответната година. Твърди, че дружеството - наемател е заплатило наемната цена за 2020г. на 14.02.2020г. Сочи, че съгласно §23, ал. 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /обн. в ДВ бр. 44 от 13.05.2020г./ за летен сезон 2020г., считано от 01.06.2020г., наемателят по действащ договор за наем на морски плаж предоставя на посетителите на плажа плажните принадлежности на цени, намалени с не по-малко от 50 % от цените за сезон 2019г. Съгласно ал. 2 на §23, наемателят следва да уведоми Министъра на туризма за цените на плажните принадлежности за сезон 2020г., като Министърът на туризма от своя страна трябва да уведоми наемателя за размера на намалението на дължимата наемна цена за 2020г. С уведомително писмо от 30.05.2020г. министърът на туризма е уведомил наемателя, че намалената чест от наемната цена за 2020г. възлиза на 32 450, 77 лева. Към този момент, обаче, наемателят е бил заплатил вече дължимата годишна наемна цена на 12.02.2020г. Според касатора съгласно разпоредбите на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, се предвижда възможност единствено платената авансово сума да бъде възстановена чрез прихващане от дължимата наемна цена за следващата календарна година, което в конкретния случай е неприложимо, тъй като на основание Решение №474 /10.07.2020г. на Министерски съвет е определен нов концесионер за морски плаж „Делфин“, в резултат на което договора за наем с „Кинвест 09“ ЕООД е прекратен на основание чл. 7.1.2, и на 19.09.2020г. наемателят е предал с приемателно-предавателен протокол морския плаж на длъжностни лица от Министерство на туризма. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел, че внесената от ищеца авансово наемна цена, представлява платена сума към наемодателя без правно основание, въпреки изричната разпоредба на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, че връщане на авансово внесена цена на това основание по договор за наем може да бъде прихванато единствено от следващата годишна наемна цена, без да се урежда въпроса и да се постановява връщане на наемната цена, ако настъпи прекратяване на договора в резултат на влизане в сила на договор за концесия. В тази хипотеза, и предвид от една страна категоричната разпоредба, че авансово внесена наемна цена може единствено да бъде прихваната от следващата годишна наемна цена, и липсата на изрична нормативна уредба и наличие на основание за връщане, касаторът счита, че не се дължи възстановяването й. Счита, че решението е неправилно, тъй като е постановено при неправилно тълкуване на разпоредбите на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ и неправилно субсидиарно прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Според жалбоподателя, към момента на плащането – 14.02.2020г., договорът все още е бил в сила, следователно сумата е била заплатена на валидно правно основание. Договорната връзка е прекратила действието си занапред, а не с обратно действие, за да може сумата да бъде претендирана на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Не било налице отпаднало основание, тъй като основанието за заплащане на наемната цена е съществувало - действащ договор за наем и настъпил падеж за заплащане на задължението. С оглед изложените мотиви претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поставя следния въпрос:

„Предвид императивната разпоредба на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, че авансово внесена годишна наемна цена се възстановява на наемателя единствено чрез прихващане от следващата годишна наемна цена, основателно ли е заплатената авансово по време действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД?“

Ответникът по касационната жалба – „КИНВЕСТ 09“ ЕООД, оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. П., по съображения, подробно изложени в отговор от 29.06.2024г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски по списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че е безспорно, че на 14.05.2016 г. между „Кинвест 09“ ЕООД като наемател, и Държавата, представлявана от министъра на туризма, е сключен договор за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Делфин”, разположен на територията на община Несебър, за срок от 5 години, срещу годишна наемна цена, която се заплаща в срок до 15 февруари на съответната година. На 14.02.2020 г. ищецът е заплатил дължимата за 2020 г. наемна цена. Въззивният съд е приел, че в изпълнение на § 23, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, на 18.05.2020г. наемателят е уведомил ответника, че плажните принадлежности на морски плаж „Делфин” ще бъдат безплатни през летен сезон 2020 г. В отговор на така направеното уведомление, министърът на туризма е изпратил писмо на 30.05.2020 г., с което е съобщил на ищеца, че намалената част на наемната цена за 2020 г. е в размер на 32 450.77 лева, съответно дължимата наемна цена за 2020 г. става в размер на 662.26 лева.

САС е приел, че сключеният договор за наем е прекратен в хипотезата на т. 7.1.2 от същия – влизане в сила на договор за концесия за плажа (решение № 474/10.07.2020 г., публ. в ДВ, бр. 63 от 17.07.2020 г.) и с приемо-предавателен протокол от 19.09.2020 г., плажът е предаден от ищеца на представители на ответника. Посочил е, че ищецът е изпратил на ответника няколко покани, първата от които е получена на 04.11.2020 г., с които е претендирал ответникът да му възстанови сумата в размер на 32 450.77 лева, представляваща намалената част от платената наемна цена за сезон 2020 г.

Въззивният съд е приел, че след плащане на наемната цена, е приет Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (обн. ДВ бр. 44 от 13.05.2020 г.), съгласно § 23, ал. 1 от който за летен сезон 2020 г., считано от 1 юни 2020 г., наемателят по действащ договор за наем на морски плаж предоставя на посетителите на плажа плажните принадлежности на цени, намалени с не по-малко от 50 на сто от цените за сезон 2019 г., или от максималните за съответния договор. Съгласно ал. 2 от § 23 от същия закон, наемателят уведомява министъра на туризма за цените на плажните принадлежности за летен сезон 2020 г. в съответствие с предходната алинея, като в срок до 30 май 2020 г. министърът на туризма уведомява наемателя за намалението на размера на дължимата наемна цена за 2020 г., което да съответства на намалението на цените на плажните принадлежности по ал. 1. САС е приел, че по установения в закона ред, между страните по договора, е постигнато съгласие за изменението му в частта относно размера на дължимата наемна цена за 2020 г., като същата е намалена със сумата от 32 450,77 лева. Въззивният съд е приел, че законодателят не е преценил за необходимо да уреди изрично способ за възстановяване на намалената част от наемната цена и за случаите на прекратяване на договора преди края на 2020 г., но в тези случаи правото на наемателя да получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. се реализира по общите правила на ЗЗД за възстановяване на недължимо плащане. Поради това, и с оглед настъпилото преди края на 2020 г. прекратяване на договора за наем между страните (с действие занапред - чл. 88, ал. 1 ЗЗД), е приел, че ищецът-наемател има право да претендира и получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. на основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ-то ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с оглед тезата на жалбоподателя, с него се цели оспорване на правилността на извода на въззивния съд, че след като договорът за наем е прекратен преди края на календарната 2020 г., ищецът - наемател има право да претендира и получи част от авансово платената за годината наемна цена, съответстваща на извършеното съгласно § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ намаление, по правилата на неоснователното обогатяване и в частност - на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Квалифицирането на спорното право е от значение за материалната законосъобразност на съдебното решение, т. е. свързано е с правилността на акта. Съгласно разясненията в т. 1 Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. За пълнота следва да се посочи, че с така поставения въпрос, касаторът не обосновава и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което се позовава. С оглед постановеното в т. 4 от Тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Касаторът е аргументирал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за липса на съдебна практика и съществуваща празнота в създадената с § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. ДВ бр. 44/2020 г., правна уредба относно механизма за възстановяване на намалената наемна цена в случаите, когато годишната наемна цена е заплатена авансово от наемателя и договорът за наем на морски плаж е прекратен (в случая - поради сключване на договор за концесия преди следващата календарна година), но същите не могат да бъдат споделени. Разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ е въведена от законодателя като част от мерките за преодоляване на неблагоприятните последици вследствие пандемията от COVID-19, като с нея е създадено задължение за концесионерите и за наемателите по действащи договори за концесия и наем на морски плаж да предоставят на посетителите на плажа за летен сезон 2020 г., считано от 1 юни 2020 г., плажни принадлежности - чадъри и шезлонги, на цени, намалени с не по-малко от 50 на сто от цените за сезон 2019 г., или от максималните по съответния договор (ал. 1), срещу намаление на размера на дължимото за 2020 г. концесионно възнаграждение, съответно срещу дължимата за 2020 г. наемна цена, по решение на компетентния за това държавен орган (ал. 3). В ал. 3, изр. 2 на разпоредбата е уреден и правният способ, чрез който съответната намалена част от наемната цена се възстановява на наемателя, а именно - сумата на намалението се приспада от наемната цена за следващата 2021 г. Съдържащата се в § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ правна уредба е ясна и не създава предпоставки за противоречиво прилагане в практиката при разрешаване на спорове между страните по договори за наем на морски плаж. Параграф § 23, ал. 3, изр. 2 ПЗР на ЗИДЗЗ е предвидил специфичен способ за възстановяване на съответната част от авансово платената наемна цена по договор за наем на морски плаж - приспадане от наемната цена за 2021 г., за обичайните случаи, при които действието на договора продължава и през следващата 2021 г., за която наемателят също дължи заплащане на наемна цена. В закона е уреден механизъм на приспадане на наемната цена при действащ договор, който не се прилага при прекратяване на договора. Законодателят не е счел за необходимо да регламентира изрично способ за възстановяване на намалената част от наемната цена и за случаите на прекратяване на договора преди края на 2020 г., тъй като в такава хипотеза правото на наемателя да получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. се реализира по общите правила на ЗЗД за възстановяване на недължимо по размер плащане. Изложеното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че не е налице законодателна празнота, пораждаща необходимост от изясняване по тълкувателен път на действителното съдържание на разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ. Поради това не е налице основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно неправилността не биха могли да обусловят извод за очевидна неправилност по смисъла на горепосочената разпоредба, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на фактическите и правни изводи на въззивния съд, което отрича наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Касаторът е аргументирал очевидната неправилност на въззивния акт с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивния акт, които не могат да обусловят допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил искане и следва да му бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящото производство, като съобразно представения списък е направил разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 4200 лв., с ДДС, по приложената фактура и платежно нареждане. От касатора е заявено още в жалбата възражение за намаляване на претендирания от ответника адвокатски хонорар. Настоящият съдебен състав намира, че искането е основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, процесуалните действия на ответника са ограничени единствено в подаването на отговор на касационната жалба, като същият е с оглед поставения в изложението един въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК от страна на касатора. С оглед възражението за прекомерност и при преценка на горепосочените обстоятелства, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде намалено до размер на сумата от 3000 лв., с включен ДДС в него. С оглед постановеното задължителното за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, размерът на възнаграждението не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 от ЗАдв., възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Като съобрази конкретните обстоятелства във връзка с осъществената процесуална защита пред настоящата инстанция, съдът намира, че възнаграждение от 3000 лв. се явява справедливо и обосновано по размер, при надлежно направено възражение за прекомерност и съобразно особеностите на делото.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 337 от 23.05.2024г., постановено от Софийски апелативен съд, ТК, 15-ти състав, по търговско дело № 65/2024г.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Държавата, представлявана от Министъра на туризма, със съдебен адрес – [населено място], [улица], да заплати на „Кинвест 09“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 4 – адв. Т. П., сумата от 3000 лв. / три хиляди лева/ - съдебно-деловодни разноски за настоящото производство, представляващи адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.