ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1811

гр. София, 06.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на 02.04 през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц.

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 860 по описа за 2026 година, и за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Д., чрез адв. Х., срещу Определение № 51/26.01.2026 г. по ч. гр. д. № 372/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено Определение № 3773/25.06.2024 г., постановено по гр. д. № 7053/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас, за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото.

В жалбата се сочи, че определението е неправилно и се иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационен контрол по въпросите:

1. „Допустимо ли е съдът при ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, да не се произнесе по приложената от въззивника съдебна практика, а да изисква индивидуализиране на отговорността спрямо всеки орган, при положение, че носител на отговорността за нарушение на правото на ЕС е единен правен субект – държавата?“;

2. „Допустимо ли е съдът да откаже разглеждане на иск за обезщетение срещу Окръжен съд – Бургас, като приеме, че отговорността следва да бъде разделена и индивидуализирана между отделни държавни органи при наличие на твърдения за единно противоправно поведение, в противоречие с практиката на ВКС?“;

3. „При твърдение за нарушение, допуснато от наказателен съд като последна инстанция, отказът да се приеме този съд като процесуален субституент на държавата не е ли отказ от достъп до съд и правосъдие – пълна липса на защита, и е несъвместим, както с чл. 7 КРБ, така и с чл. 6, параграф 1 ЕКПЧ?“;

4. „Допустимо ли съдът да върне искова молба по чл. 129, ал. 3 ГПК, като обсъжда въпроси за пасивната процесуална легитимация и материалноправната отговорност на ответника, вместо да разгледа иска по същество?“;

5. „Следва ли противоречия между обстоятелствената част на исковата молба и петитума да водят до прекратяване по чл. 129, ал. 3 ГПК, когато от съдържанието на молбата е ясно срещу кого и за какво се търси отговорност?“;

6. „Допустимо ли е съдът да изисква от ищеца предварително индивидуализиране на отговорността на държавни органи при иск по ЗОДОВ, вместо да разгледа въпроса в рамките на доказването по делото?“.

7. „Длъжен ли е съдия да се отведе от делото, ако ищецът и председателят на съда са в правен спор пред КЗЛД?“.

По първи, втори и седми въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 220/20.03.2012 г. по ч. гр. д. № 23/2012 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 383/12.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3266/2013 г. на ВКС, III ГО, Определение № 111/09.03.2015 г. по ч. гр. д. № 6711/2014 г. на ВКС, I ГО, Определение № 112/11.03.2019 г. по ч. гр. д. № 835/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III ГО, Определение № 60686/08.10.2021 г. по гр. д. № 1703/2021 г. на ВКС, III ГО, Определение № 60859/29.12.2021 г. по гр. д. № 1853/2021 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 217/28.03.2012 г. по гр. д. № 4242/2021 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 651/14.02.2024 г. по гр. д. № 2823/2023 г. на ВКС, IV ГО, и Определение № 2742/05.06.2024 г. по гр. д. № 4428/2023 г. на ВКС, III ГО (по първи и втори въпрос), и Решение № 50086/09.08.2023 г. по гр. д. № 1076/2021 г. на ВКС, IV ГО (по седми въпрос).

По останалите въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото..

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е посочил, че производството пред Районен съд – Бургас било образувано по искова молба, подадена от М. И. Д., срещу Окръжен съд Бургас за осъждане на ответника да заплати на ищеца имуществени вреди в размер на 5 317 лв. – 900 лв. разходи за адвокати по ДП № 1353/2015 г. по описа на 01 – РПУ - ОДМВР Бургас и а. н.д. № 535/2018 г. по описа на Районен съд Бургас, наложена му несправедливо и събрана принудително глоба от 1 000 лв., разноски за принудителното изпълнение и разноски по наказателното производство в общ размер на 1 510, 75 лв., себестойността на телефонен апарат и наличната в него лична информация от 1 793, 65 лв., както и неимуществени вреди в размер общо на 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

С разпореждане № 1673/09.02.2024 г. районният съд оставил исковата молба без движение, констатирайки противоречие между фактическите твърдения на ищеца и заявеното искане, както и че обстоятелствената част не съдържала описание на фактите, пораждащи претенцията за обезвреда спрямо ответника.

В изпълнение на указанията на съда ищецът депозирал молба, в която посочил, че при решаване на наказателното дело срещу него ответникът не отправил служебно преюдициално запитване до СЕС и не бил взел предвид Решение от 05.06.2018г. по дело С-612/15 на СЕС и Директива 2012/13 на Европейския парламент на съвета от 22.05.2012 г. относно правото на информация в наказателното производство, отнасящо се до защита правата на обвиняемия подсъдим и справедливостта на процедурата в производството. Заявил, че вредите му произтичат от влязъл в законна сила съдебен акт по в. а.н. д. № 857/2018 г. на Окръжен съд - Бургас, производството по което апелативният прокурор отказал да възобнови.

С разпореждане № 2326/26.02.2024 г. районният съд повторно оставил исковата молба без движение за уточняване противоправното поведение на ответника, мотивирайки се, че ищецът твърдял да са му причинени вреди от четири различни държавни органа. С молбата в изпълнение на това разпореждане ищецът заявил, че нарушения извършили участващите в наказателното преследване срещу него органи, но претендирал обезщетение само от Окръжен съд - Бургас, който като последна инстанция по НПК носел отговорност за действията и на останалите участници в наказателното преследване и за нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отказ на достъп до информация в иззетия от него телефонен апарат и СД карта, както и копие от DVD. Допълнил, че самостоятелно основание за отговорността на ответника било неотправянето на преюдициално запитване и несъобразяване с практиката на Съюза в съответната област.

Приемайки, че указанията останали неизпълнени, районният съд върнал исковата молба и прекратил производството по делото.

За да потвърди определението на районния съд, ОС – Ямбол посочил, че съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България държавата отговаря за вреди, причинени от незаконните актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Тази специална извъндоговорна деликтна отговорност се реализирала по реда на ЗОДОВ, като държавните органи отговаряли самостоятелно за своите и на своите длъжностни лица действия. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, според която, когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички при условията на солидарност или някои от тях, тъй като се касае да една отговорност на едни и същ правен субект – държавата. Но тази отговорност следвало да бъде посочена и индивидуализира спрямо всеки ответник, тъй като материалната отговорност била на държавата, но се осъждали страните, чрез които тя участвала в делото.

Въззивният съд допълнил, че само при съмнения за валидност на общностен акт и нужда от тълкуване от последна инстанция преюдициалното запитване било задължително, а такива аргументи жалбоподателят не навеждал.

В заключение ОС – Ямбол е посочил, че съдът бил длъжен да разгледа и да се произнесе само по редовна искова молба, а при констатираните нередовности на исковата молба районният съд правилно прекратил производството по делото и върнал исковата молба. Твърденията в частната жалба за наличие на заинтересованост у съдията-докладчик били основания за отвод, но не и за незаконосъобразност на съдебния акт, поради което въззивният съд отказал да ги обсъди.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, които не са правни въпроси в смисъла, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Нито един от тях не е свързан с тълкуване на конкретна правна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал решаващия си извод за прекратяване на производството по делото поради нередовност на исковата молба. По начина, по който са формулирани, въпросите представляват оплаквания за неправилност на въззивното определение, която в производството по селекция на частни касационни жалби не може да бъде проверявана. Решаващата дейност на въззивния съд е била обусловена от констатирана нередовност на исковата молба, предполагаща ясни и изчерпателни указания до ищеца. В Определение № 52/10.02.2016 г. по ч. гр. д. № 492/2016 г. по описа на ВКС, III ГО, е разяснено, че съдът е длъжен да провери служебно редовността на исковата молба и когато нейното съдържание не отговаря на изискванията на закона, исковата молба се оставя без движение с указания до страната да отстрани допуснатите в нея нередовности, като при неизпълнение на указанията в дадения срок, исковата молба заедно с приложенията се връща, а производството се прекратява (чл. 129, ал. 3 ГПК). С исковата молба се определят рамките, в които съдът при спазване на диспозитивното начало в гражданския процес дължи произнасяне. Ето защо в обстоятелствената част на исковата молба следва да бъдат изложени всички фактически твърдения, въз основа на които ищецът търси защита на накърненото от спора свое право. При неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на недостатъците на исковата молба тя подлежи на връщане.

При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване изследването налице ли са допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е безпредметно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 51/26.01.2026 г. по ч. гр. д. № 372/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено Определение № 3773/25.06.2024 г., постановено по гр. д. № 7053/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас, за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по исковете срещу Окръжен съд– Бургас за обезщетение за неимуществени вреди.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.