ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 834

София, 21.02.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1294 по описа за 2024 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ф. Ц. К., чрез адвокат М. Ч., срещу въззивно решение № 186 от 08.12.2023 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по в. гр. д. № 273/2023 г.

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост.

Насрещната страна Изпълнителна агенция “Военни клубове и военно-почивно дело“, представлявана от изпълнителния директор И. К., чрез юрисконсулт К. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. К. окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Момчилградски районен съд, осъдил Ф. Ц. К. да заплати на Изпълнителна агенция “Военни клубове и военно-почивно дело“ сумата от 2923,17 лв. – обезщетение за ползване на имот след прекратяване на наемния договор за периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г., на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че със заповед от 10.10.2007 г. на изпълнителния директор на ИА „Държавна собственост на Министерство на отбраната“ (впоследствие преобразувана в Изпълнителна дирекция “Военни клубове и военно-почивно дело“) Ф. Ц. К. и със семейството били настанени в жилище, съставляващо част от жилищния фонд на Министерството на отбраната в Момчилград. С договор от 10.10.2007 г., сключен между ИА „Държавна собственост на Министерство на отбраната“ и Ф. К., жилищният имот бил отдаден под наем на ответницата за срока на трудовото правоотношение с министерството (чл. 3) срещу наемна цена в размер на 41.53 лева месечно (чл. 2). С уведомително писмо-предизвестие от 22.07.2016 г. на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“, връчено на Ф. Ц. К. на 25.07.2016 г., същата била уведомена, че сключеният с нея договор за наем се прекратява и в едномесечен срок от получаване на предизвестието следва да освободи обитаваното жилище, като при освобождаването му следва да представи документи, удостоверяващи заплащането на дължимия наем. По делото е установено, че от 26.01.2016 г. К. е започнала работа като „машинен оператор“ в търговско дружество. Впоследствие, със заповед от 16.11.2017 г. на Министъра на отбраната, на основание чл. 80 „а“ от ЗДС, е определен срок за доброволно освобождаване на имота до 22.01.2018 г. и е насрочено принудително изземване по административен ред на 29.01.2018 г. от 11.00 ч. По делото е установено още, че поради липсата на доброволно освобождаване на жилището и продължилото ползване след насрочената за изземване дата, комисия към агенцията констатирала (в протокол), че Ф. К. и домакинството категорично отказвали да освободят и напуснат имота. Издадено е постановление от 03.04.2018 г. на изпълнителния директор на агенцията, след което имотът бил предаден доброволно на 17.10.2018 г.

Съдът намерил, че наемодателят е спазил процедурата за прекратяване на договора за наем по Наредба № 3 от 19.08.1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната (относима в настоящия случай) и реда, уговорен в чл. 28 от договора. К. е продължила да ползва жилището и след първоначалната покана на наемодателя да го напусне, поради което дължи обезщетение за това ползване. Съдът установил, че средномесечният пазарен наем за периода 25.02.2017 г. – 17.10.2018 Изчислен е размерът на обезщетението, като за периода от 25.02.2017 г. е в размер на 373,33 лв., което значително надвишава уговорения размер от 41,53 лв. Съдът установил, също така, че от месец март 2017 г. до месец август 2018 г., вкл. К. е плащала наем от 41,53 лв.

Съдът приел за основателно възражението за погасяване по давност на претенцията за времето от 25.02.2017 г. до 10.10.2017 г. Съдът изложил съображения, че вземането представлява хипотеза на неоснователно обогатяване и се дължи по силата на изрична законова разпоредба, поради което се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок – чл. 110 ЗЗД.

Като резултат, съдът определил дължимото обезщетение за периода 11.10.2017 г. до 17.10.2018 г. на база средномесечен пазарен наем, на 3 380 лв. След приспадане на заплатените суми в размер на 456,83 лв., намерил иска за основателен в размер на 2 923,17 лв. Отхвърлил за

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: може ли наемодател по ненадлежно прекратен договор за наем да претендира обезщетение, респ. неустойка; задължение на ищеца ли е при претенция за обезщетение въз основа на прекратен договор за наем да посочи основанието, респ. клаузата в договора, въз основа на която претендира права и при наведени твърдения за нищожност на тази клауза длъжен ли е съдът да се произнесе по възражението за нищожност на клаузата въз основа на която се претендират права;

И двата въпроса са неотносими към постановеното от съда. Въззивният съд е достигнал до заключение, че наемното правоотношение е надлежно прекратено, касаторът превратно поставя в основата на въпроса си обратен извод. Ако страната не е съгласна с това заключение на въззивния съд, е следвало да постави въпрос, който е във връзка с него, а не такъв, основан на собствената преценка относно фактите и последиците от осъществяването им. Претенцията е по чл. 236, ал. 2 ЗЗД – търсене на обезщетение за ползване на наетия имот след прекратяването му, т. е. няма никакво отношение посочването и наличието на „основание“ по договора да се претендира сумата, още по-малко пък, предвид предявеният, а и разгледан иск, „твърдения за нищожност“.

В допълнение, по тези въпроси липсва обосновка по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това, само по себе си има като резултат недопускане на касационното обжалване. Касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставеният въпрос в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и на Върховния касационен съд, като ги посочи (т. 1), или противоречи на актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, като ги посочи (т. 2), съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че несъгласието с постановеното от съда, както и цитирането на разпоредбите, не е обосновка по допълнителните критерии на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Следващият въпрос е поставен с твърдение, че разрешението на въззивния съд по него противоречи на практиката на ВКС. Въпросът е: как се формира респ. определя обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Въпросът е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие – отговор на същия въпрос е даден изрично от състави на Върховния касационен съд и то, в съответствие с постановеното от въззивната инстанция по настоящия спор, напр. решение № 164 от 28.10.2010 г. по т. д. № 1079/2009 г. на II т. о. на ВКС, решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527/2009 г. на I т. о. на ВКС и много др. В този смисъл са разясненията и в посоченото от касатора решение № 220 от 15.06.2016 г. по т. д. № 2334/2014 г. на ВКС, I т. о. – изрично е записано, че в хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД наемателят би имал право на обезщетение в размер на разликата между цената на средния пазарен наем за същите по вид обекти на района и периода и платената от наемателя цена. Изключена е възможността да се търси обезщетение, изразяващо се в пропусната полза от възможността да се отдават под наем помещенията, предмет на прекратения договор, при цените, за които се отдават под наем вещи общинска собственост. По настоящото дело въззивният съд не е определил размерът на обезщетението на база цени, на които се отдават идентични с процесния имот от общината; установена е средната пазарна месечна цена, като е приспадната платената за част от исковия период цена, равна на наемната по договора. Касаторът тълкува превратно постановеното от състава на ВКС в цитираното решение.

В посоченото в изложението към касационната жалба решение № 68/21.04.2009 по т. д. № 697/2008 г. на ВКС, II т. о., е изяснено, че не се нуждае от доказване уговорена в наемен договор неустойка при заемане от наемателя на наетия имот, след прекратяване на договора. Това тълкуване е важимо за всички случаи на уговорена от страните неустойка (чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), както и, че винаги ощетената страна може да претендира и по-голям размер на обезщетението, но трябва да го докаже (чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). При изрични законови разпоредби, а и тълкуването им, дадено в посоченото решение на ВКС, касаторът напълно превратно поддържа, че ВКС в решение № 68/21.04.2009 е постановил, че при уговорен отнапред размер на търсеното обезщетение под формата на неустойка, наемодателят не може да претендира обезщетение в по-висок размер на уговорения. Наред с това, по настоящото дело е без всякакво значение цитираното решение на ВКС и поради обстоятелството, че въззивният съд няма мотиви относно наличие на уговорена неустойка в наемния договор.

На следващо място, по разглеждания казус, размерът на обезщетението е доказан по делото чрез заключение на съдебна експертиза, така че не се установява и твърдяното противоречие с решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527/2009 г. на I т. о. В него, след като е даден отговор на правен въпрос, идентичен с поставения от касатора, съдът е върнал на въззивния съд делото именно за назначаване на съдебна експертиза за установяване размера на вредите, като експертът, както неотклонно се приема и в съдебната практика, изяснява именно средномесечният пазарен наем за същия период и за сходни на спорния обекти.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последните три въпроса в изложението: дължи ли съдът произнасяне по незаявени с исковата молба обстоятелства и претенции, а именно по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, при положение че петитумът на исковата молба сочи иск с друго правно основание - в случая чл. 55 ЗЗД; дължи ли съдът произнасяне по евентуален иск, при положение че предявения главен е недопустим – твърди се противоречие с решение № 31 от 14.06.2016 г. по т. д. № 3170/2014 г. на ВКС, I т. о.; дължи ли съдът произнасяне по възражение за нищожност на клауза в договора за наем въз основа на която се претендират права. Твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1226/15 г. на ВКС, I т. о.;

Въззивният съд е изяснил, че ищецът е предявил главен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и евентуален по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Главният иск е отхвърлен от първостепенният районен съд с влязло в сила решение (то не е обжалвано) и предмет на въззивната проверка е единствено претенцията по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Недопустимо е да се обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване на това въззивното решение (по чл. 236, ал. 2 ЗЗД) с въпроси, касаещи иска по чл. 55 ЗЗД, по който е постановено влязлото в сила решение. Настоящият състав не би могъл да преценява тепърва недопустим ли е искът, по който съд се е произнесъл по съществото на спора с влязъл в сила съдебен акт; недопустимо е и питането, което се основава на установена недопустимост на този иск.

Неотносимо е и питането дължи ли съдът произнасяне по възражение за нищожност на клауза в договора за наем, защото такова възражение не е въведено по надлежен ред. Наред с това, твърдението на касатора е за нищожност на уговорена в договора неустойка, каквато неустойка въззивният съд не е установил като релевантен по делото факт. Присъдената сума е изчислена като обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, въз основа на средномесечен пазарен наем за исковия период, а не на основание договорна неустойка за вреди от ползване на наетия имот след прекратяване на договора, въпреки противопоставянето на наемодателя.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за юрисконсулт, чийто размер съдът определя на 300 лв., като съобрази положения труд, извършените процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 186 от 08.12.2023 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по в. гр. д. № 273/2023 г. в частта, с която Ф. Ц. К. е осъдена да заплати на Изпълнителна агенция “Военни клубове и военно-почивно дело“ сумата от 2923,17 лв. – обезщетение за ползване на имот, след прекратяване на наемен договор, за периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г., на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

ОСЪЖДА Ф. Ц. К. да заплати на Изпълнителна агенция “Военни клубове и военно-почивно дело“ сумата в размер на 300 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: