ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 576

[населено място], 24.02.2025 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 1448 по описа за две хиляди двадесет и четвърта година, съобрази следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БФС България„ЕООД против решение № 292/08.05.2024г. по т. д.№ 22/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1288/27.10.2023г. по т. д.№ 1799/2022г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от „Я. Т. ЕООД против касатора иск, с правно основание чл. 79, ал. 1 , пр. второ ЗЗД вр. с чл. 82 ЗЗД, като същият е осъден да заплати на ищеца сумата от 60 000 лева, по предявен частичен иск от претенция за 145 925,53 лева, в качеството на обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение задълженията на ответника за сключване и поддържане на валидна застраховка „Автокаско„, за лизинговия актив по договор за финансов лизинг от 16.10.2017г., сключен между страните. Касаторът оспорва правилността на въззивното определение, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано, тъй като съдът не е съобразил чл. 11.3 и чл. 11.4 от Общите условия към договора за лизинг, както и правилото на чл. 343 ТЗ, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при договор за финансов лизинг се носи от лизингополучателя, от кумулативното приложение на които разпоредби би стигнал до извода, че страните по спора си поделят отговорността за поддържане застраховката на лизинговата вещ. С оглед това и правилото на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, че длъжникът не отговаря за вреди, които кредиторът е могъл да избегне като положи грижата на добрия стопанин, съдът е следвало да намали обезщетението. Страната се позовава на съществено процесуално нарушение на въззивния съд, предвид отказа му да допусне съвместен разпит на свидетели / очна ставка /, при явно противоречие в показанията на същите пред първата инстанция. Необоснован намира и мотива на съда да кредитира показанията на св. И., като подкрепени от останалите доказателства по делото, без да посочи конкретно съобразените. Лизингополучателят – ищец е имал възможността да обезпечи собствения си интерес от валидна застраховка на лизинговата вещ, намираща се в негово държане и полагайки грижата на добрия търговец да следи за изтичането й, респ. да поднови същата, знаейки за срока й, както и бидейки наясно, че съгласно чл. 11.18 от ОУ на договора за лизинг не следва да управлява превозното средство без действаща застраховка. Касаторът се позовава на обстоятелството, че на 25.11.2021 г. – 4 дни преди катастрофата, в която е пострадал лизинговият автомобил, същият е преминал годишен технически преглед, при който не е била представена валидна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, нито сертификат „Зелена карта„ . Тези обстоятелства са видни и от публичните регистри на Гаранционен фонд. Отчитането на техническия преглед без тези доказателства касаторът намира незаконосъобразно, съгласно Раздел І от Методика за извършването на периодичните годишни прегледи, приложение 5 към Наредба № Н-32/16.12.2011г. за периодичните прегледи за проверка на техническата изправност на ППС. Съгласно т. 2.5 от раздел VІІІ на ОУ на Булстрад за предявяване на щетата на основание застраховка „Каско„, без валиден технически преглед, дори при наличие на валидна застраховка „Автокаско„, застрахователят би имал основание да откаже изплащането на обезщетение.

Ответната страна – „Я. Т. ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че въпросите не кореспондират на фактологията по спора и не са обосновани с допълнителен селективен критерий, по съображения, взети предвид при произнасянето насетне. Акцентира на обстоятелството, че за периода от 01.11.2021 г. / когато изтича застрахователният договор / и до прекратяването на лизинговия договор, вкл. към момента на настъпване застрахователния риск, лизингодателят е имал задължението да удължи срока на застраховката, т. е. да я поднови, което не е сторил и който мотив е решаващ за правния резултат във въззивна инстанция, а не бил ли е длъжен да заплати последната засктрахователна премия по сключения застрахователен договор със срок до 31.10.2021г.. Касаторът обръща внимание и на некоректното позоваване на чл. 11.3 от ОУ, в чието съдържание се съдържа и следната уговорка на страните: „Лизингополучателят не се упълномощава да прекратява, отменя, оттегля или анулира по друг начин застрахователните полици, нито да ги предоговаря, изменя или променя по какъвто и да било начин „. Споделя и решаващия извод на съда, основан на неизпълнение задължението на лизингодателя – кредитор по чл. 382, ал. 8 КЗ, към която разпоредба препраща чл. 384, ал. 1, изр. последно от КЗ: неизпълнение от кредитора на задължението му незабавно да уведоми длъжника за прекратяване на сключената в обезпечаване на задълженията му застраховка. Страната намира, че доводите за последователно небрежно поведение на ищеца, относимо към възражението по чл. 83, ал. 2 ЗЗД, предвид липсата и на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ и „ Зелена карта „ , са преклудирани – не са били въведени своевременно в процеса, с отговора на исковата молба и отговора за допълнителната такава, като по начало това поведение няма пряко отношение към фактическата страна на спора.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът „Я. Т. ЕООД претендира отвветникът „ВФС България„ ЕООД да бъде осъден да му заплати обезщетение, в размер на 60 000 лева / частичен иск от 145 925,53 лева /, който основава на следното: Страните са сключили на 16.10.2017г. договор за финансов лизинг на тежкотоварен автомобил, като ищецът има качеството на лизингополучател. Ведно с държането на автомобила му е предадена сключена от ответника застрахователна полица от 31.10.2017г. по многогодишна застраховка „Каско„ , със застраховател „Б. В. И. Груп„ АД и срок за валидност 01.11.2021г.. Последната лизингова вноска е била с падеж 16.11.2021г., но с оглед срока на сключената застраховка – до 01.11.2021г., за периода 01.11.2021 г. – 16.11.2021 г. лизингодателят изначално не е осигурил застрахователно покритие на лизинговия актив. В срока на действие на договора за финансов лизинг, така както е определен в чл. 6 от същия и доколкото към този момент са налице изискуеми задължения на лизингополучателя – на 29.11.2021г. е настъпило застрахователно събитие. При извършване на международен превоз на територията на Р. Ф. настъпва ПТП, при което лизингованият камион е увреден до степен на невъзможност да се придвижва и от този момент не се ползва от лизингополучателя. С автовоз е превозен до Р. Г. като ремонтът му, по предварителна оценка, би надвишил 30 000 евро. Ищецът счита, че в тежест на лизингодателя е било сключването, изпълнението и подновяването, както на имуществената застраховка „Каско„ за лизингованата вещ, така и застраховката „Гражданска отговорност„ на автомобилистите за същата. Обосновава се с клаузите на чл. 11.1 и 11.3 от договора за финансов лизинг, според които: „ Страните се договарят, че лизингодателят сключва и поддържа за сметка на Лизингополучателя застраховка „Автокаско“ / застраховка злополука и катастрофа /, застраховка „ Гражданска отговорност„ и ако е приложимо, всякаква друга имуществена застраховка във връзка с лизинговите активи, за общоприетите застрахователни рискове по тези застраховки или други, по усмотрение на Лизингодателя. В застрахователните полици Лизингодателят се упоменава като застраховано лице и получател на обезщетението, в случай на погиване „ / чл. 11.1 / ; „ Застраховките ще се поддържат валидни през целия срок на договора за лизинг или по отношение на отделните лизингови активи – до тяхното придобиване от Лизингополучателя или от трети страни, в съответствие с разпоредбите на Договора за лизинг, или докато Лизинговият актив не бъде върнат на Лизингодателя, ако е приложимо„ / чл. 11.3 /. Ищецът се позовава и на клаузата на чл. 9.14 от договора, според която, лизингополучателят носи всички рискове, свързани с щети и загуби на лизинговия актив, независимо от застраховките „Каско„ и „Гражданска отговорност„ и носи отговорност да компенсира лизингодателя за всякакви щети или загуби, ако те не бъдат покрити от застрахователя. Ищецът се позовава на установения начин на плащане на застрахователните премии – от лизингодателя и последващо възстановяване на сумата от лизингополучателя, след отправено до него уведомление по електронна поща, чрез обслужващото го счетоводно дружество. Според ищеца, в резултат на увреждането на лизингования автомобил е налице „икономическа загуба„, при наличието на която страните са уговорили процедурата по чл. 11.12 и 11.13 от договора, но доколкото Лизингодателят не е изпълнил задължението си в частта за поддържане валидна застраховка „Автокаско„ през целия срок на действие на договора за финансов лизинг, то така разписаната процедура няма как да се осъществи – към 29.11.2021 г. автомобилът не е бил застрахован. Поради това ищецът намира за дължимо му обезщетение, съизмеримо с пазарната стойност на актива без ДДС - 146 687,25 лева, от която е прихванато остатъчно задължение на ищеца от 761,72 лева по договора за лизинг и се формира дължима сума от 145 925,53 лева , при предявен частичен иск за 60 000 лева.

Ответникът е оспорил иска, като намира, че претендираните вреди не са в причинна връзка с негово неизпълнение по договора за лизинг, а резултат изцяло от поведението на ищеца - движение и ползване на Лизинговия актив без валидни застраховки „Гражданска отговорност„ и „Автокаско“, запретено от закона и чл. 9.2 от договора . Позовава се и на чл. 11.18 от договора, според който, „…Лизингополучателят няма да използва и владее който и да било от Л. А. без пълно застрахователно покритие по „Каско„ , „Гражданска отговорност „ или която и да било друга застраховка, определена от Лизингодателя… Лизингодателят не дължи обезщетение за периода, през който Лизингополучателят не държи и/или не ползва Лизинговия актив, поради липса на валидна Застраховка или поради липса на съгласие с условията на Застраховката„ . Страната счита относимо и договореното в чл. 17.5, б.“б“ т. (х) от договора, според който „ ако Лизингополучателят не предаде незабавно Лизинговите активи на Лизингодателя в случаите, когато застрахователните полици за тези активи и Общите условия по тях станат невалидни, бъдат нарушени или неприложими по какъвто и да било начин, или по каквато и да било причина, то страните ще считат, че това представлява съществено нарушение на договора, даващо право на лизингодателя да прекрати едностранно договора, без предизвестие „. Дори да се приеме, че в тежест на лизингодателя е било сключването и поддържането на валидна застраховка, ответникът се позовава на неположена от ищеца грижа на добрия стопанин, поради ползване на лизинговия актив без наличие на валидни застраховки, като е могъл да се погрижи за последните, поради предоставена му от лизингодателя възможност, тъй като съгласно чл. 11.3 и чл. 11.4 вр. с чл. 11.2 от договора за лизинг, ищецът е бил упълномощен от ответника, с нотариално заверено досежно подписа пълномощно, с правото да го представлява пред застрахователя и застрахователния брокер, да плаща застрахователните премии, да подписва застрахователните полици от името на Лизингодателя, като поддържа непрекъснатост на застрахователното покритие до края на срока на договора за лизинг. Наред с възможността да се въздържи от ползване на лизинговия актив без нужните застраховки, ищецът е имал правото и задължението да прояви елементарна грижа за собствените си работи и да сключи необходимите застраховки от името на Лизингодателя, за да бъде избегната претендираната от него щета. Като не го е сторил, според ответника е допуснато нарушение на чл. 1.18 и 9.2 от договора за лизинг, а на основание чл. 83, ал. 2 ЗЗД – бездействие на кредитора – не му се дължи обезщетение в претендирания размер.

В допълнителна искова молба „Я. Т. ЕООД, наред с изложени мотиви за несъгласие с правните доводи на ответника, се позовава на задължение на застрахователния брокер „Б. И. ООД, в сключения договор за сътрудничество от 25.11.2014г. между него и ответника, „ да уведомява предварително Възложителя / ответника / и неговите клиенти, най - късно петнадесет дни преди изтичането на срока, за необходимостта от подновяване на вече сключените с посредничеството на Изпълнителя / брокера / договори„. Ищецът твърди, че не е бил уведомен от застрахователния брокер, че след 01.11.2021г. няма действаща застраховка „Автокаско„ за лизинговия автомобил.

В първоинстанционното производство са разпитани свидетели на страните. Свидетелят М. И., обслужваща счетоводно ищеца, твърди че застрахователните премии винаги са изплащани от лизингодателя, след което възстановявани на същия от лизингополучателя, а съобщение от застрахователя или застрахователния брокер, за това кога изтича срока на застрахователната полица по имуществената застраховка „Автокаско„, свидетелката отрича да е получавано. Отрича да е получавала и телефонно обаждане през м. октомври / ноември 2021 г. за това обстоятелство. Свидетелят на ответника – В. Я. , представляващ застрахователния брокер „Б. И. ООД, твърди че са уведомявали лизингополучателя, чрез електронна поща или по телефон, за всички предстоящи падежи по застраховките „Каско„ и „Гражданска отговорност“, на всяко тримесечие, до 15 дни преди датата на падежа. Твърди, че единствена връзка с ищеца по ел. поща и на телефон е осъществявана чрез М. И., която свидетелят идентифицира с предходно разпитаната свидетелка. Същата, след уведомяване за дължима премия, е получавала потвърждение от представляващия ищеца, след което е получавала и фактурата за застрахователната премия на хартиен носител. Свидетелят потвърждава, че и за последната застрахователна вноска, при изтичане 4-та година на договора за лизинг, М. И. е била уведомена – по телефон, като останал да бъде разрешен въпроса дали ще бъде продължено застрахователното правоотношение чрез застрахователен брокер „Б. И. ООД или ще се избере друг брокер, но указания в този смисъл не били получени. Свидетелят потвърждава факта, че застрахователните премии никога не са били заплащани директно от ищеца.

Процесуалният представител на ищеца е констатирал противоречие в показанията на свидетелите, относно факта, че чрез св. М. И. ищцовото дружество е било уведомено по телефон за изтичане срока на застрахователната полица. Съдът е отказал извършване на очна ставка между свидетелите.

За да уважи предявения частичен иск, първоинстанционният съд е приел: При констатираното противоречие в показанията на св. И. и св. Я. – относно факта, че на всяко тримесечие са водили телефонен разговор във връзка с дължимите застрахователни премии и относно факта, че през м. октомври 2021 г. И. е била уведомена, че срокът на застраховките на лизинговия актив изтича в края на месеца и следва да се предприемат действия по подновяването им – съдът е счел, че следва да кредитира показанията на св. И., като подкрепени от доказателствения материал по делото – кореспонденцията по ел. поща между „Б. И. ООД, „ВФС България„ ЕООД и свидетелката, от която не се установяват отношения между представител на застрахователния брокер и представител на лизингополучателя, по повод заплащане на застрахователни премии след сключване на застрахователния договор. Съдът е отчел възможна заинтересованост на св. Я., като служител на „ Б. И. „ ООД, поело задължение за уведомяване по чл. 3.11 от договора за сътрудничество от 25.11.2014 г. , сключен с ответника, поради възможно понасяне на отговорност към възложителя - ответник, в случай на осъждането му. Счел е и за нелогично, с оглед дължимата грижа на добрия търговец, поддържането на единствено устни контакти с лизингополучателя .

Като се е позовал на клаузата на чл. 11.1 от договора за финансов лизинг, съдът е приел, че в тежест на лизингодателя е било сключването и подновяването на застрахователния договор „Каско„, за срока на договора за лизинг, каквото същият не е предприел след 01.11.2021г. и за което носи отговорност за причинени на ищеца вреди.

Във връзка с възражението, основано на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, съдът е счел за относим факта на знание у лизингополучателя, за липсата на сключен застрахователен договор за лизинговата вещ. Съгласно чл. 382, ал. 8 КЗ кредиторът е длъжен да уведоми незабавно длъжника за прекратяване на договора за застраховка. Не са събрани доказателства за уведомяване лизингополучателя от лизингодателя или от застрахователния брокер, за изтичане срока на застрахователния договор, което е следвало да стане в писмена форма, предвид установената такава за кореспонденцията между страните / чл. 20 от ОУ и чл. 293, ал. 2 ТЗ /. Съдът е приел, че предвид разминаването в срока на застрахователния договор според офертата / едногодишен / и според сключения договор / 4 годишен /, не може да се приеме, в относимост към задължението по чл. 384, ал. 1 КЗ, лизингополучателят да е дал изрично писмено съгласие по условията на договора, каквото приема да е срока на договора. При липса на други доказателства за съдържанието на волята му, съдът е приел дадено от лизингополучателя съгласие за срок на застрахователния договор, идентичен с този на лизинговия и обстоятелството, че полицата е сключена за друг период е форма на неизпълнение на договора от страна на лизингодателя. Това неизпълнение, според съда, изключва отговорността на лизингополучателя от използване на лизинговия актив без сключена застраховка „Автокаско“, тъй като липсата й е изцяло в причинна връзка с поведението на лизингодателя.

Съдът е приел, че носейки доказателствената тежест за този факт, ответникът не е доказал знание у ищеца за прекратяването на застрахователния договор към момента на застрахователното събитие. Държането от лизингополучателя на застрахователната полица, със срок на валидност до 31.10.2021 г., съдът е счел недостатъчно доказателство, предвид коментираните по-горе обстоятелства по сключването й / вероятно имайки предвид разминаване в срока по офертата и застрахователния договор /.

Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, като предвид противоречието в показанията на свидетелите И. и Я. е поискал нов съвместен разпит на същите. Искането е оставено без уважение, по съображения, че страната не се е позовала на противоречие, нито поискала очна ставка до приключване на устните състезания в първа инстанция, т. е. не са налице основания по чл. 266 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. По изричните въззивни доводи е споделил извода, че задължение за сключване и подновяване на застрахователния договор, за срока на лизинговия договор, има лизингодателят, за сметка на лизингополучателя, но лизингодателят е и застраховащ и застраховано, т. е. получаващо обезщетението лице, с оглед чл. 11.1 от договора за лизинг. Лизингополучателят не е упълномощен да предоговаря, изменя или променя застрахователнатга полица / чл. 11.3, предл. пето / . За срока от 01.11.2021г. до прекратяването на договора за лизинг лизингодателят не е изпълнил задължението си да продължи действието на застрахователния договор. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите следва да се ценят ведно с останалите доказателства по делото, като е споделил съждението на първоинстанционния съд, че тези доказателства подкрепят показанията на св. И. и именно последните следва да се кредитират. Споделен е извода, че липсват доказателства ответникът да е изпълнил задължението си по чл. 382, ал. 8 от КЗ, за уведомяване лизингополучателя за изтичане срока на застрахователния договор. Не се установява съгласие на лизингополучателя за сключване на застрахователния договор за срок, различен от този по лизинговия договор, предвид което е налице неизпълнение на чл. 384, ал. 1 КЗ от страна на лизингодателя, което изключва отговорността на лизингополучателя.

Налице е пълно съвпадение между решаващите мотиви на въззивния съд по въззивните доводи на касатора и правните изводи на първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът също е отговорен, съдът може ли да намали размера на претендираното обезщетение или да освободи длъжника от отговорност ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК, поради противоречие с решения по т. д.№ 2393/2014 г. на ІІ т. о. и гр. д.№ 1393/2010 г. на ІV г. о. на ВКС ; 2/ Следва ли въззивната инстанция да изслуша, на основание чл. 267, ал. 2 ГПК, отново свидетели, разпитани пред първоинстанционния съд, при условията на чл. 174 ГПК, ако установи, че показанията им са противоречиви ? –допълнителният селективен критерий се сочи в същата хипотеза, поради противоречие с решения по гр. д.№ 4101/2021 г. на ІІ г. о. и гр. д.№ 805/2012 г. на ІV г. о. на ВКС; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях ? – и тук допълнителният селективен критерий е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , обоснован с решения по т. д.№ 34/2013 г., т. д.№ 1608/2015 г. , т. д.№ 2220/2015 г. и т. д.№ 3768/2014г. всички на ІІ т. о. и т. д.№ 1826/2016 г. на І т. о. ВКС .

Първият въпрос е предпоставен от възражението на ответника, основано на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, какъвто въззивен довод, макар и без цитиране на нормата, е въведен с въззивната жалба / т. 3 /, противно на възражението на ответната страна. Въззивният съд не е изложил мотиви по този довод, респ. не е дал отговор за приложимостта на последици, съобразно чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Поради това, въпросът не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение по съществото на спора, а пропускът на съда за произнасяне по въведен от страната въззивен довод предпоставя формулирането на процесуалноправен въпрос, относно задълженията му по чл. 269, пр. второ ГПК. Дори да се приеме, че отговор на същия е даден с препращането по чл. 272 ГПК / каквото не е допустимо по въззивните доводи, според формираната практика на касационна инстанция /, доколкото въззивният съд е възпроизвел мотиви, наведени от първоинстанционния именно във връзка с възражението по чл. 83, ал. 2 ЗЗД, то съдът не е отрекъл възможността да се намали отговорността на кредитора, при посочените във въпроса предпоставки, но е приел, че в конкретния случай няма неположена от лизингополучателя дължима грижа на добрия търговец, предвид незнанието му за прекратяване действието на застраховката, уведомяване за което е дължал лизингодателят, при което отново не би бил обоснован допълнителния селекивен критерий за допускане на касационното обжалване.

Вторият от въпросите също не кореспондира с мотивите на въззивния съд, за отказ да допусне очна ставка между разпитаните в първа инстанция свидетели, като преклудирано искане, предпоставящи въпрос по приложението на чл. 266 ГПК. От друга страна, въпросът не включва съществена за игнориране показанията на единия свидетел предпоставка - подкрепеност на показанията на другия от останалия доказателствен материал по делото, макар непосочен изрично. Поради това и този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Третият от въпросите, съотнесен към обхвата на въззивното произнасяне, съгласно чл. 269, пр. второ ГПК, е относим към допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения от вида, коментиран в решенията по чл. 290 ГПК, с които е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване – задължението да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата за доказателствена тежест, правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи, съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти – чл. 269 ГПК. Довод за процесуални нарушения от този вид, при това с обосноваване на същественото им значение за правния резултат / чл. 281, т. 3 ГПК /, не е въведен с касационната жалба, а само в обхвата на касационните доводи за неправилност настоящата инстанция дължи произнасяне по съществото на спора. Следователно, отговор на въпроса не би бил от значение за произнасяне в производството по чл. 290 ГПК, което изключва характеристиката му на правен въпрос, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 292/08.05.2024 г. по т. д.№ 22/2024 г. на Софийски апелативен съд .

ОСЪЖДА „ВФС България“ ЕООД , на основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Я. Т. „ ЕООД разноски за настоящата инстанция, в размер на 5 450 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: