ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 855

гр. София, 24.02.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 10.02.2025г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №3035 по описа на съда за 2024г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. И., ЕГН [ЕГН], приподписана от назначения му особен представител по делото адв. И. П., против Решение №1902 от 01.04.2024г. по в. гр. д. №20221100511996/2022г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение от 06.01.2022 г., постановено по гр. д. №41771/2020 г., по описа на Софийския районен съд, 150 състав, с което са били отхвърлени предявените от ищеца К. Д. И. против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация за установяване, че през периода от 27.07.2015г. до 27.06.2019г. спрямо ищеца е извършена пряка дискриминация от страна на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ по признак „лично положение“ - лишен от свобода, който е нанесъл лека телесна повреда на надзирател в затвора, като на същия са били наложени четири отделни наказания, в това число и преместване от затвора, за едно и също провинение и по този начин е бил неравностойно третиран в сравнение с останалите лишени от свобода, които за нанесени от тях на други лица в местата за лишаване от свобода леки телесни повреди са били наказвани само с едно наказание, и иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от Закона за защита от дискриминация за преустановяване на нарушението и възстановяване на положението преди нарушението, като ищецът бъде върнат в затвора в [населено място]. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника й по делото юрк. М. В., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявените от ищеца К. Д. И. против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация за установяване, че през периода от 27.07.2015г. до 27.06.2019г. спрямо ищеца е извършена пряка дискриминация от страна на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ по признак „лично положение“ - лишен от свобода, който е нанесъл лека телесна повреда на надзирател в затвора, като на същия са били наложени четири отделни наказания, в това число и преместване от затвора, за едно и също провинение и по този начин е бил неравностойно третиран в сравнение с останалите лишени от свобода, които за нанесени от тях на други лица в местата за лишаване от свобода леки телесни повреди са били наказвани само с едно наказание, и иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от Закона за защита от дискриминация за преустановяване на нарушението и възстановяване на положението преди нарушението, като ищецът бъде върнат в затвора в [населено място]. Препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че ищецът К. Д. И. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - София, като на 26.07.2015г. е причинил лека телесна повреда на лице от надзорно - охранителния състав на затвора. За така извършеното от него дисциплинарно нарушение със заповед на началника на Затвора - София ищецът бил наказан с дисциплинарното наказание по чл. 101, т. 7 от ЗИНЗС „изолиране в наказателна килия за срок от 14 денонощия“, а тъй като извършеното от него съставлява и престъпление по НК с влязла в сила присъда му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година. На 03.08.2015г. началникът на Затвора - София направил и предложение на основание чл. 120 от ЗИНЗС ищецът да бъде изолиран в единична килия без право на участие в колективни мероприятия за срок от два месеца. Предложението било мотивирано както с извършеното от ищеца нападение на 26.07.2015г. срещу надзирател, така и с цялостното му поведение през времето, в което е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“- същият многократно е бил наказван за извършени дисциплинарни нарушения и е влизал във физическа саморазправа с други лишени от свобода. Въз основа на така отправеното предложение със заповед от 07.08.2015г. на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ ищецът е бил изолиран на основание чл. 120 от ЗИНЗС в единична килия без право на участие в колективни мероприятия за срок от два месеца, като заповедта била мотивирана с агресивното му поведение и нуждата от предотвратяване на посегателства от него върху живота и здравето на други лица. Така издадената заповед била обжалвана от ищеца и потвърдена с определение на СГС от 26.08.2015г. по ЧНД №3255/2015г. Съдът е приел, че на 09.10.2015г. ишецът е бил преместен в Затвора - Б., а считано от 27.10.2015г. е бил променен на специален и режимът на изтърпяване на наложеното му наказание.

При така установените факти по делото от правна страна са изложени съображения, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено по - неблагоприятно третиране на ищеца спрямо други лица, което се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от закона - пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. Прието е, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод, че ищецът е бил неравно третиран в сравнение с другите лишени от свобода по посочения от него признак „лично положение“ - лишен от свобода, който е нанесъл лека телесна повреда на надзирател в затвора. Съдът се е позовал на показанията разпитаните по делото свидетели Х. Х. и Н. А., според които в случаите, когато лишен от свобода нанесе телесна повреда на друго лице - надзирател или друг лишен от свобода, му се налага дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия за срок от 14 денонощия“. Предвид горното съдът е приел, че при налагане на посоченото му наказание ищецът е бил третиран в съответствие с предвидените в закона изисквания и по начина, по който са били третирани и останалите лишени от свобода, извършили подобни деяния. По отношение на наложеното на ищеца с влязла в сила присъда наказание по НК- една година лишаване от свобода, съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 100, ал. 3 от ЗИНЗС когато извършеното дисциплинарно нарушение съдържа признаци на престъпление от общ характер, наред с налагането на дисциплинарно наказание преписката се изпраща в съответната прокуратура. Приел е, че посоченото наказание не е било наложено на ищеца от ответната ГД „Изпълнение на наказанията“ и не може да се приеме за дискриминационно действие от страна на ответника спрямо него. По отношение на промяната на режима на изтърпяване на наказанието от ищеца съдът е посочил, че отправеното предложение за това от администрацията на затвора не представлява наказание за извършеното от ищеца нарушение, тъй като предложението може и да не бъде уважено и да остане без правни последици за лишения от свобода. Преценката дали да се уважи предложението се извършва от друг орган, различен от ответника, а именно- окръжния съд по местоизпълнение на наказанието. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗИНЗС специален режим се определя на лишени от свобода, които грубо или системно нарушават установения ред, влияят отрицателно върху останалите лишени от свобода и представляват реална опасност за сигурността им. Предвид горното съдът е посочил, че както предложението за промяната на режима, така и самата промяна са обусловени от цялостното поведение на ищеца, а не само от извършеното от него нападение над надзирател. По отношение на предприетото спрямо ищеца изолиране в единична килия без право на участие в колективни мероприятия за срок от два месеца, са изложени съображения, че същото е извършено на основание чл. 120 от ЗИНЗС, съгласно който мярката се предприема когато е необходимо за предотвратяване на бягство, посегателство върху живота или здравето на други лица, както и на други престъпления. В случая, видно от мотивите на предложението и заповедта за налагането й, същата е била наложена на ищеца поради висок риск от рецидив при съобразяване както на деянието му от 26.07.2015г., така и на предходни негови агресивни прояви, като мярката не представлява наказание, а цели да препятства възможността ищецът да извърши посегателства върху други лица. От показанията на св. А. се установява, че същата мярка е била предприемана и спрямо други лишени от свобода, които са извършили многобройни нарушения, поради което не може да се приеме, че ищецът е било по - неблагоприятно третиран с налагането й. Съдът е приел, че не представлява наказание за ищеца поради извършеното от него нападение над надзирател и преместването му от Затвора - София в Затвора - Б.. Съгласно чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС същото се извършва със заповед на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ при възникване на психологическа несъвместимост, конфликти със служители или лишени от свобода - пострадали или близки на пострадалите от извършеното престъпление, или при наличието на други важни съображения, свързани с ресоциализацията, с безопасността на лицето и сигурността в местата за лишаване от свобода. Предвид посочената норма преместването е превантивна мярка с цел избягване на възможни конфликти със служители и лишени от свобода, а не наказание за извършено нападение над надзирател.

В допълнение към така изложените от първоинстанционния съд съображения въззивният съд е посочил, че съгласно формираната практика на ВКС и ЕСПЧ осъдените и задържаните под стража, настанени в даден затвор, се намират при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. само с лица, изтърпяващи същото наказание и/или задържани под стража в същия затвор. Посочил е, че когато разликата в третирането се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., то не е налице дискриминация. Приел е за недоказани твърденията на ищеца за сходство в положението с други лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, извършили идентични нарушения, на които не е бил променян режимът на изтърпяване на наказанието, не са били премествани в друг затвор, нито изолирани с месеци. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. ищецът следва да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, като неизпълнението от негова страна на посоченото задължение е основание за отхвърляне на исковете. Изложил е и съображения, че съгласно разпоредбите на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ е създаден съответния административен и съдебен ред за обжалване на актовете на органите на ответната дирекция за налагане на дисциплинарни наказания и други мерки. Предвид горното съдът е приел, че защитата на ищеца по повод евентуално допуснати от ответната дирекция нарушения при налагането им следва да се осъществи в предвидените от ЗИНЗС производства по налагането и обжалването им, а не по реда на Закона за защита от дискриминация. По така изложените съображения съдът е отхвърлил предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица, притежаващи личностно качество, са подложени на по - благоприятно третиране?

2. Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение, за да бъдат третирани неравно?

3. Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест праворелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първите два въпроса в изложението не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Същите са формулирани неясно и не кореспондират с мотивите на въззивното решение, а видно от самото изложение, са обосновани с обстоятелства, каквито не са били твърдени и установявани по делото, а именно- различия в третирането на осъдените на доживотен затвор и на осъдените на лишаване от свобода. В случая ищецът не е бил осъден на доживотен затвор, нито е твърдял да е третиран по - неблагоприятно по признак, свързан с вида на изтърпяваното от него наказание, а претендира спрямо него да е била извършена дискриминация заради това, че е причинил телесна повреда на надзирател. За да отхвърли претенцията му, съдът е приел, че при налагането на дисциплинарното му наказание и при ангажиране на наказателната му отговорност по НК ищецът е бил третиран по същия начин, по който са били третирани и други лишени от свобода, причинили телесни повреди, а останалите предприети спрямо него мерки /изолиране в наказателна килия, промяна на режима на изтърпяване на наказанието и преместване в друг затвор/ целят да предотвратят бъдещо агресивно поведение от негова страна и са обосновани с преценка на цялостното му поведение по време на престоя му в местата за лишаване от свобода, а не само с извършеното от него на 26.07.2015г. нападение над надзирател. Предвид горното така поставените в изложението въпроси не са от значение за изхода на спора и за формиране на решаващата воля на съда.

Третият въпрос е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Същият обаче не е бил разрешен от съда в противоречие с установената съдебна практика, поради което в случая липсва допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно същата съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест праворелевантни факти, като изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция е изпълнила посочените процесуални задължения, като е посочила установените от нея факти, обсъдила е всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1902 от 01.04.2024г. по в. гр. д. №20221100511996/2022г. по описа на Софийския градски съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.