ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 590
София, 25.02.2025 година
Върховен касационен съд – Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: Е. Ч.
Членове: В. Х.
Е. А.
след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т. д. № 2026 по описа на ВКС за 2024 година и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „УниKредит Булбанк“АД, [населено място], чрез адв.Й. С. и адв.С. Ш., срещу решение № 648 от 31.05.2024г. по възз. гр. д. № 2064/23г. на САС. С него е потвърдено решение № 260666/26.04.2023г. по гр. д. № 4661/19г. на СГС, с което се осъжда „УниК. Б. АД, [населено място], да заплати на С. Г. С., на осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, недължимо платени и подлежащи на връщане, като получени без основание, по договор за банков кредит № 002/26.02.2008г. и по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47/26.11.2010г., възнаградителни лихви и такси и комисионни за управление на кредита за периода 14.02.2014г.-03.01.2018г., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2019г. до окончателното изплащане, и разноски по делото.
В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК предл. 1 и предл. 3. Според касатора е установено, че договарянето има индивидуален характер, тъй като по процесните два договора за кредит са сключени на осн. чл. 45 ЗКИ, въз основа на две решения на УС на банката, при множество преференциални условия и действието им е поставено в зависимост от прекратително условие, предвидено в т. 9.1. - съществуване на трудово правоотношение между страните. Поддържа неправилност на приетото, че договорените преференциални условия са приложими и след настъпване на прекратителното условие по т. 9.1., без да се обсъжда действителността на тази договорна клауза. Изтъква, че инстанциите по същество не са взели предвид, че чл. 45 ЗКИ е специален закон, даващ възможност на банките да формират експозиции към администратори на банка, която възможност е ограничена чрез определяне на понятието „администратор“ с § 1, б.“б“ от ДРП на ЗКИ, следователно сключването на процесните договори е свързано с личността на кредитополучателя, при това не само с оглед на служебното му положение, тъй като решенията на УС на банката са поименни и конкретни и не се отнасят за всички служители, заемащи някаква позиция в йерархията на банката. Според касатора прилагането на понятието „потребител“ по ЗЗП спрямо договори, сключени по чл. 45 ЗКИ, ограничава съдилищата да извършат правилно тълкуване на договорите по см. на чл. 20 ЗЗД, в резултат на което са приели твърде ограничено разбиране на качеството на едната страна по договорите – кредитополучателя. Намира, че в случая съдилищата не са съобразили сключването на договорите в тяхната цялост с оглед на личното качество на кредитополучателя. Релевира, че въззивният съд е анализирал съдържанието на договорната клауза на т. 9.3. „ откъсната“ от съдържанието на клаузите на т. 9.1. и т. 9.2. от договорите и неправилно е извършил изследването за неравноправност с оглед качеството на потребител на кредитополучателя, аргументирайки се единствено с това, че кредитите са получени за лични нужди. Оспорва като неверен извода, че клаузата на т. 9.3. създава неравноправност на ищеца спрямо всички останали кредитополучатели, предвид установеното от заключението на ССЕ, че начисляваните лихви след прекратяване на трудовия договор съответстват на договореното в т. 9.3., тъй като съответстват на действащия към съответната дата бюлетин на банката за минимални лихвени нива и ищецът е заплащал минимални лихви и такси за ипотечен кредит. Поддържа, че не е неравноправно въведеното в т. 9.3. задължение не само за ищеца, но и за двете страни, за минимални лихвени нива след прекратяване на трудовото правоотношение. Изтъква, че след прекратяване на трудовото правоотношение и отпадане на качеството „администратор“ ищецът се превръща в потребител, но, дори и в това си качество, той ползва известни предимства спрямо други кредитоискатели, тъй като не преминава през процедура за преценка на кредитна надеждност и възраст спрямо срока за изпълнение и не ползва минимални стандартни лихвени нива. Намира, че възприетото от въззивния съд изискване към т. 9.3. за прилагане към нея на съответния бюлетин на банката е неаргументирано, предвид на това, че в посочената договорна клауза е предвиден и определяем начинът на определяне на възнаградителната лихва, а именно - съобразно бюлетините на банката към датата на изискуемостта. По тези съображения искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете.
С приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поддържано основанието за допускане на обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Служебното положение на страна по договор, представляващо изискване договорът изобщо да бъде сключен, представлява ли елемент от личността на съответната страна (intuitu personae)?
2. Качеството „администратор“ на банка по смисъла на ЗКИ и сключването на договор с банката изключва ли понятието „потребител“ по смисъла на ЗЗП и неговото приложение?
3. Налице ли е индивидуално договаряне по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП на клаузи, чието прилагане е свързано със служебното качество на страна в договора?
4. Ако действието на клауза в договор е поставена под условие за съществуване на друг договор, прекратяването на последния представлява ли сбъдване на прекратително условие, предполагащо задължително изменение на договора, както е предвидено в самия него?
5. Условието за прилагане на конкретна клауза в договор и нейното отпадане при настъпване на условието представлява ли прекратително условие без ограничение във времето?
С писмен отговор ищецът С. Г.С., чрез пълномощника си адв.Д. Г. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за подаване на отговора на касационната жалба, съгласно приложения договор за правна защитаи съдействие.
Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл. 288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:
За да постанови решението, въззивният състав е приел за установено и безспорно, че по време на съществуващото между страните трудово правоотношение, по което ищецът С. С. е работил на длъжности „мениджър на клон“ и „директор на филиал“ и след решения от 07.02.2008г. и 24.11.2010г. на управителния съвет на банката, взети на осн. чл. 45, ал. 1, т. 1 ЗКИ, страните са сключили процесните договор за банков кредит № 002/26.02.2008г. и договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47/26.11.2010г., като част от тях са общите условия на банката по кредитите на ФЛ, а към момента на сключването им са съществували бюлетини на банката за минималните размери на лихвените нива за кредитни продукти от 01.02.2008г. и от 01.10.2010г. По делото е установено, че въз основа на договора от 2008г. банката е отпуснала на ищеца кредит в размер на 162 000лв., при уговорен в т. 4.1. и погасителния план ГЛП в размер на 5.50%, намаляващ по погасителния план към него към 03.12.2009г. и след тази дата в общ размер 1.36%, с краен срок за погасяване 03.03.2043г., който е изменен с анекс на 03.05.2029г., на анюитетни вноски по погасителен план, а по договора за банков ипотечен кредит от 2010г. – кредит в размер на 199 500лв., при уговорен в т. 4.1. и погасителния план ГЛП 0.92%, с краен срок за погасяване 03.02.2044г., на анюитетни вноски по погасителен план, като в т. 5 от двата договора е уговорено, че кредитополучателят не дължи такси и комисионни. Установено е, че в идентични клаузи на двата договора за кредит е предвидено следното: съгласно т. 9.1., т. 4 и т. 5 относно ГЛП и таксите и комисионните се прилагат само за кредитополучатели, работещи по безсрочен трудов договор в банката, за срока на действие на трудовото правоотношение; съгласно т. 9.2., при прекратяване на трудовия договор на което и да е от основанията по КТ кредитополучателят има право да погаси предсрочно кредита в срок до падежа на първата вноска след прекратяване на трудовото правоотношение, без да дължи такса за предсрочно погасяване; съгласно т. 9.3., неупражняването на правото по т. 9.2. изразява съгласието на кредитополучателя да продължи обслужването и издължаването на кредита, считано от прекратяване на трудовия договор при условията, установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица за лихвите, а за комисионните – по тарифата към момента на тяхната изискуемост, а, съгласно т. 9.4., за новите параметри и условия се подписва анекс. Съставът на въззивния съд е установил, че на 06.12.2012г. е приета Вътрешно-банкова регулация за условия за кредитиране на служители и администратори на банката, в които условия е предвидено сключването на споразумение с кредитополучателите - служители и администратори по Приложение № 8, а неподписването му се счита нарушение на трудовата дисциплина, за което се налага дисциплинарно наказание, като в т. 4.4 от условията е предвидено при напускането на служител и непогасяването на кредита при условията на т. 9 от договора за кредит задължението да се преоформя като потребителски кредит при условията, установени в бюлетина за минималния размер на лихвените нива по кредитни продукти на ФЛ, а за комисионните – по тарифата на банката. По делото е установено, че, въз основа на така приетите нови условия, на 06.12.2012г. страните по делото са сключили споразумение от 10.06.2013г., съставляващо неразделна част от процесните договори, в т. 1 от което е предвидено, че действащите преференции за служителя на банката относно лихви, такси, комисионни и др. възнаграждения по кредитните продукти, дефинирани в т. 2 от споразумението, са валидни единствено при действащо между тях трудово правоотношение за неопределено време и в срок до падежа на първата вноска след прекратяването му, а след този срок, съгласно т. 3 от споразумението, се дължат лихви, такси, комисионни и др. възнаграждения съгласно действащите към датата на прекратяване на правоотношението бюлетин за минималния размер на лихвените продукти на ФЛ и тарифа, без да е необходимо сключването на допълнително споразумение. Установено е, че с влязло в сила решение по гр. д.№ 66674/2014г. на СРС са отхвърлени исковете на Ст.С. за установяване нищожността, като неравноправни, на клаузите на т. 1, 3 и 5 от споразумението от 10.06.2013г., но с влязло в сила решение на 15.07.2021г. по гр. д.№ 31378/2016г. на СРС цялото споразумение от 10.06.2013г. е унищожено, на осн. чл. 30 ЗЗД, като сключено при порок на волеизявлението на ищеца Ст.С. в резултат от заплашването му от банката. По делото е също така установено, че със заповед от 07.11.2013г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснати нарушения на трудовата дисциплина, с които е създал предпоставки и допуснал друг служител да ощети имуществото на банката, а искът на Ст.С. за отмяна на уволнението е отхвърлен с влязло в сила решение на съда. По подадена жалба от ищеца до банката относно промяната на ГЛП, с писмо от 13.03.2014г. банката е признала, че, считано от 14.02.2015г., е налице промяна на ГЛП на 7.45 %, която е извършена въз основа на т. 9 от договорите и споразумението от 10.06.2013г., поради прекратяване на ТПО, като измененият размер на лихвения процент е посоченият в бюлетина на банката от м. октомври 2013г. за ипотечни кредити в лева до 85% от пазарната цена на обезпечението и е формиран от 3-месечния Софибор от 1.043% и фиксирана надбавка от 6.407%. Също така въззивният състав е установил, че въз основа на отпуснати заемни средства с два договора за ипотечен кредит от 17.08.2017г. и 29.12.2017г. с „Банка ДСК“ ЕАД ищецът е погасил начислените от банката суми по процесните договори съответно в размери 131 790.71лв. и 174 902.33лв., като задължението по договор за кредит № 002/26.02.2008г. е изцяло погасено на 04.09.2017г. Въз основа на заключението на ССЕ по делото е установено, че за периода 03.03.2014г.- 03.09.2017г. ищецът е заплатил в повече по договора от 2008г. в сравнение с дължимите по първоначалния погасителен план възнаградителни лихви в размер на 29 789лв., а по договора от 2010г- 42 251.47лв., както и за този период е заплатил такси в размер на 0.06% от непадежиралата главница в размери съответно 3466.98лв. и 4941.02лв. Също така от заключението на ССЕ по делото е установено, че за периода 14.02.2014г.-04.09.2017г. начисляваната по двата договора лихва отговаря на посочения размер в бюлетина на банката от м. 10.2013г., приложен по делото.
От правна страна съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че, след унищожаването с влязло в сила съдебно решение на споразумението от 10.06.2013г., и клаузата на т. 9.3 от процесните два договора за кредит не е основание за задържане от банката на заплатените от ищеца по процесните договори такси и в повече от дължимите по първоначалния погасителен план възнаградителни лихви. Възприети са мотивите на първоинстанционния съд, че процесните договори са банкови сделки, имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на банката като кредитна институция по смисъла на § 13, т. 12, б. „б“ от ДР на ЗЗП, и попадат в приложното поле на ЗЗП и са неоснователни възраженията на банката за неприложимост на законовите разпоредби за неравноправни клаузи, предвид липсата на качество на потребител на ищеца, тъй като е бил администратор на банката по см. на §1, т. 1 б.“б“ от ДР на ЗКИ и наличието на индивидуално договаряне. Въззивният състав е споделил изводите на първоинстанционния съд, че ищецът има качеството потребител по процесните договори по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП/ а и по см. на чл. 2, б „б“ от Директива 93/13/ЕИО/, тъй като с тях несъмнено е целял задоволяване изцяло на свои лични интереси и за постигането им е действал извън професионалната си дейност като администратор на банката, че това качество не изключва качеството му на потребител, и относно приложимостта на произтичащата от това качество потребителска защита като по-слабата икономически страна. Възприети са и изводите, че оспорената договорна клауза на т. 9.3., идентична за двата договора, не е индивидуално уговорена, предвид установения начин на типизирано формулиране и идентично съдържание през период от ок. 2 години и приетите за установени от свидетелските показания условия и практики на банката за кредитиране на служители и администратори на банката, както и изводът, че клаузите на т. 9.3. от двата договора представляват предварително изготвени типови условия на банката и, като такива, ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Споделено е, че този извод не се променя от взетите решения на УС на банката за конкретните условия за кредитиране на ищеца, тъй като те не изключват стандартизиране на условията за кредитиране на банката и не е проведено пълно и главно доказване, че включването на оспорената клауза е в резултат от обсъждане и постигане на съгласие между страните относно съдържанието й. Съставът на апелативния съд е възприел извода, че в клаузата на т. 9.3., типизирана и идентична за двата договора, липсва яснота осносно размера на лихвения процент на възнаградителната лихва, включително и на начина на неговото формиране или поне на лихвената надбавка, която според общите условия е постоянният елемент, формиращ общия лихвен процент на възнаградителната лихва, приложима спрямо ищеца след отпадане на преференцията с прекратяване на трудовото му правоотношение, тъй като този размер не е посочен в договорите или приложените към тях условия. Споделени са изводите, че посочената неясна клауза е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП, респективно - нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съобразено е, че страните не са сключили анекс по см. на т. 9.4. за уреждане на условията на кредитиране след прекратяване на трудовото правоотношение. По всички тези съображения е възприет крайният извод, че получаването на сумите е при начална липса на основание.
Първите три въпроса са израз на позицията на касатора за отричането на качеството на ищеца на потребител, респективно за неприложимост на произтичащата от това качество потребителска защита, тъй като ищецът е бил администратор на банката по см. на §1, т. 1 б.“б“ от ДР на ЗКИ и доводите за наличието на индивидуално договаряне. Доколкото въззивният съд е обсъдил тези доводи и ги е намерил за неоснователни, въпросите касаят правилността на решението, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускане на обжалване.
Отделно от това, по тези въпроси не са релевирани доводи, попадащи в някоя от формите на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено с т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди по тях да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не са въведени и доводи за обосноваване на третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.
Относно съдържанието на понятието „потребител“ по см. на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5.04.1993г. е формирана практика на СЕС, обективирана с решения по дела С-348/14, С-110/14, С-419/11 TiaXEC и др. Относно понятието „потребител“ по см. на § 13а, т. 9 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ е формирана постоянна практика на касационния съд / по т. дело № 1102/2017г. на І т. о., по ч. т. дело № 1083/2023г. на І т. о., по гр. дело № 2847/2020г. на ІV г. о. и др./ Даденият отговор в цитираната практика на СЕС и ВКС е, че качеството „потребител“ се преценява по функционален критерий, т. е. въз основа на признаци, по които съдоговорящата страна може да бъде разпозната и разграничена от търговеца; Такива признаци са целта или целите, към които е насочена правната сделка, интересите, които ще бъдат удовлетворени, както и дейностите, които могат да се извършат посредством сключването на сделката; Преценява се кое е приложното поле на целите, интересите и дейностите – професионалната сфера на съдоговарящата страна, имаща претенцията на потребител, или личната й сфера на живот, в която правните резултати от процесната сделка ще служат за удовлетворяване на лични потребности; Когато целите, интересите, дейностите са външни за професията на субекта по договор, по който поддържа, че е потребител, сделката ще се определя като потребителска, а при доказване, че целите и интересите, към които е ориентиран договорът, не са външни спрямо професията или занятието, разпоредбата на чл. 19 ГПК е неприложима. Наличието на съдебна практика по въпросите, с която впрочем въззивното решение е изцяло съобразено, изключва наличието на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не удовлетворяват изискванията на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и въпроси № 4 и № 5. Решаващите мотиви на съда, на които е основан изводът за липса на основание банката да получи заплатените от ищеца суми, които са недължими по първоначално уговореното с договорите и погасителните планове към тях, е поради унищожаване на споразумението от 10.06.2013г., нищожност, като неравноправни, на идентичните и стандартизирани договорни клаузи на т. 9.3. от процесните договори относно определяне на конкретния размер на дължимата възнаградителна лихва след прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца и липсата на анекс по т. 9.4 от договорите за уреждане на договорните отношения след прекратяване на трудовиото правооотношение. Направеният краен извод не се основава на липса на прекратително условие за прилагане на първоначално уговорените преференциални условия. Освен, че са фактологични, а не правни, въпросите са основани на оплакванията на касатора за неправилност на направените изводи, в контекста на защитната му теза, и касаят правилността на решението. По тях не е налице и въведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, което, както се посочи, изисква обосновка, каквато в случая липсва.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че значимият за крайния изход на спора въпрос е свързан с тълкуването на договорите в контекста на въведеното касационно оплакване, че договорната клауза на чл. 9.3. е тълкувана изолирано от останалите договорни клаузи. Касаторът обаче не е формулирал въпрос за приложението на чл. 20 ЗЗД.
Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.
При този изход на спора на касатора не са дължими разноски.
На ищеца се присъждат направените разноски за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 8400лв. с ДДС, доказани с приложения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от това, съставът на I т. о.:
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 648 от 31.05.2024г. по възз. гр. д. № 2064/23г. на САС.
Осъжда „УниК. Б. АД, [населено място], да заплати на С. Г. С. направените разноски за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 8400лв. с ДДС.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: