ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 657 [населено място], 27.02.2025г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. Х.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 931/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. Л. – Г. А. Ц. АД и по касационна жалба на „КиД 60“ ЕООД /с предишно наименование „Дикс 2001“ ЕООД/, чрез процесуални представители, против Решение № 741 от 05.12.2023 г. по в. т. д. № 715/2022 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна, обезсилване и потвърждаване на Решение № 260011 от 05.01.2021 г. по т. д. № 3303/2017 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е постановено следното:
- Отхвърлен е предявеният от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД иск за сумата над 31 992, 47 лв. до 61 122,27 лв., или за сумата от 29 129,80лв. - цена на извършени СМР по Анекс №1 към договор от 09.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска на 14.08.2017 г. до окончателното и изплащане;
- Осъден е ответникът Т. Л. – Г. А. Ц. АД да заплати на „КиД 60“ ЕООД сумата от 226 994,33 лв. - стойност на извършени СМР по договор от 07.12.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 14.08.2017 г. до окончателното й изплащане;
- Осъден е ответникът „Т. Л. – Г. А. Ц. АД да заплати на „КиД 60“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 90 825 лв. - неоснователно усвоена от ответника сума по банкова гаранция от 17.12.2015 г., издадена от Банка ДСК, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 14.08.2017 г. до окончателното заплащане на сумата;
- Отхвърлен е предявеният иск от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД за сумата над 38 952,82 лв. до 65 143,93 лв. или за сумата от 26 191,11лв. - разходи на доставени и останали на обекта невложени материали, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 14.08.2017 г. до окончателното заплащане на сумата;
- Отхвърлени са предявените от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и евентуални искове с правно основание чл. чл. 79, ал. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД, чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 82 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД за сумата от 60 508,68 лв. - стойността на закупени и поръчани от ищеца в изпълнение на договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. материали и изделия за процесния обект, посочени в приложения № 4, № 4а и № 4б към исковата молба, които ответникът неоснователно е отказал да приеме и да заплати, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба;
- Отхвърлени са предявените от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и евентуални искове с правно основание чл. 79, ал. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД; чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за сумата от 29 876,71лв. - стойността на доставени от ищеца на обекта материали и извършени СМР, които впоследствие са били откраднати и повредени /съгл. приложение №5 към ИМ/ и които не са заплатени от ответника, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 14.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата;
- Отхвърлен е предявеният иск от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД за сумата над 123 776,50 лв. до 124 729,91 лв., или за сумата от 953,41 лв. - пропуснати ползи в размер на останалата нереализирана печалба по договор от 09.04.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 14.08.2017 г. до окончателното изпащане на сумата.
- Осъдено е „Т. Л. – Г. А. Ц. АД да заплати на „КиД 60“ ЕООД сумата от 25 602,70 лв. - пропуснати ползи в размер на останалата нереализирана печалба по Анекс 1 от 07.12.2015 г. към договор от 09.04.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 14.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата;
- Осъдено е „Т. Л. – Г. А. Ц. АД да заплати на „КиД 60“ ЕООД сумата от 1 736,64 лв. - пропуснати ползи в размер на останалата нереализирана печалба по договор от 07.12.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 14.08.2017г. и до окончателното изплащане на сумата;
- Осъдено е „Т. Л. – Г. А. Ц. АД да заплати на „КиД 60“ ЕООД сумата от 30 290,49 лв. - допълнително обезщетение, над уважения размер от 26 335,76 лв. - неустойка за забава в плащанията по договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. към този договор, с общ лихвен период от 03.04.2016 г. до завеждане на исковата молба - по пера съгласно приложение № 10 към исковата молба, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 14.08.2017 г. до окончателното заплащане на сумата.
- Отхвърлени са предявените от „КиД 60“ ЕООД срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД иск по чл. 92 ЗЗД за сумата от 94 392,72 лв. - частичен размер от 137 949,54 лв. - неустойка за забава плащанията по договор от 07.12.2015 г. и евентуалния иск по чл. 86 ЗЗД - лихва за забава в размер на 38316,97 лв. за периода 03.06.2016 г. до 14.08.2017 г.
Потвърдено е Решение № 260011 от 05.01.2021 г. по т. д. № 3303/2017 г. на Софийски градски съд в останалата обжалвана част.
Потвърдено е Решение № 260315 от 04.05.2022 г. по т. д. №3303/2017 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК.
Касаторът „Т. Л. – Г. А. Ц. АД, ответник в производството, обжалва въззивното решение в следните части:
- в частта, с която е осъден за сумата от 226 994, 33 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за извършени СМР по Договор от 07.12.2015 г. (за трафопост);
- в частта, с която е осъден за сумата от 38 952,82 лв., ведно законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за извършени разходи за доставени и останали на обекта невложени материали;
- в частта, с която е осъден за сумата от 123 776, 50 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за пропуснати ползи (нереализирана печалба) по договор от 09.04.2015 г. (договор за силнотоковата инсталация);
- в частта, с която е осъден за сумата от 25 602, 70 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за пропуснати ползи (нереализирана печалба) по Анекс № 1 от 07.12.2015 г. към договор от 09.04.2015 г. (анекс за слаботоковата инсталация);
- в частта, с която е осъден за сумата от 1 736, 64 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за пропуснати ползи (нереализирана печалба) по Договор от 07.12.2015 г. (договор за трафопоста);
- в частта, с която е осъден за сумата от 55 626,25 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.08.2017 г. до окончателното плащане за неустойка за забава по Договор от 09.04.2015 г. (силнотокови инсталации) и Анекс № 1 от 07.12.2015 г. (слаботокови инсталации).
В касационната жалба на „Т. Л. – Г. А. Ц. АД се поддържа, че атакуваното въззивно решение, в обжалваната част, е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна, отхвърляне на претенциите и присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор е формулирал следните въпроси:
1. „Законосъобразно ли е да се ангажира отговорност на страна по договор на основание клауза за неустойка за забава от вече развален договор и противоречи ли това на Тълкувателно решение № 7/2013 г. от 13.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС ?“;
2. „Законосъобразно ли е по иск за пропусната полза от нереализирана печалба на търговец, същата да бъде изчислена, без изследване на разходите (преки и непреки) за дейността на търговеца ?“;
3. „Необосноваността на преценката на съда за действителния размер на обезщетението за пропуснати ползи от нереализирана печалба по договора от 09.04.2015 г., анекса от 07.12.2015 г., както и договора от 07.12.2015г., води ли до неправилно прилагане на материалния закон – чл. 268 ЗЗД и чл. 236, ал. 2 ГПК ?“;
4. „Длъжен ли е съдът на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение ?“;
5.„Нищожна ли е клаузата за неустойка в договор поради противоречието й с добрите нрави, с оглед претендирания размер, обстоятелството, че същата е начислявана без краен предел и че уговореното обезщетение поради конкретните си характеристики излиза извън обичайните обезпечителна и обезщетителна функции на неустойката ?“;
6. „Налице ли е надлежно изпълнение на задължение за монтаж и въвеждане в експлоатация на съоръжение представляващо трафопост, без изпълнение на задължение за предаване от изпълнителя на възложителя и на строителния надзор на техническата документация за трафопоста ?“;
7. „Правно възможно ли е съгласно правилата на ЗУТ без предаване на техническата документация за трафопоста, същият да бъде приет от енергоразпределителното дружество - ЧЕЗ, да бъде поставен под напрежение и да бъде въведен в експлоатация ?“.
В изложението се сочи, че изводите на въззивния съд противоречат на Решение № 111 от 13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. на ВКС, II т. о. Независимо от посоченото, че „правните въпроси следва да са от значение за изхода на спора и да попадат под най-малко една от хипотезите по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК“, този касатор не сочи и съответно не обосновава основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба - „КиД 60“ ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Касаторът „КиД 60“ ЕООД, ищец в производството, обжалва въззивното решение в следните части:
- в частта, c която след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част за разликата над 31 992, 47 лв. до 61 122,27 лв., е отхвърлен предявеният иск от „КиД 60“ ЕООД срещу „Търговска лига - Национален аптечен център“ АД за сумата над 31 992, 47 лв. до 61 122,27 лв. - цена на извършени СМР по Анекс №1 към договор от 09.04.2015 г.;
- в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата над 38 952,82 лв. - разходи на доставени и останали на обекта невложени материали, е отхвърлен предявеният иск от „КиД 60“ ЕООД срещу „Търговска лига - Национален аптечен център“ АД за разликата над 38 952,82 лв. до 65 143,93 лв.;
- в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата от 60 508,68 лв. по главния иск за заплащане стойността на закупени и поръчани от „КиД 60“ ЕООД в изпълнение на договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. материали и изделия за процесния обект, посочени в приложения № 4, № 4а и № 4б към исковата молба, са отхвърлени както главния, така и евентуалните искове по чл. 79, ал. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД и по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, вр чл. 82 ЗЗД
- в частта, с която след обезсилване на първоинстанционното решение по иска за сумата от 29 876,71 лв. - стойност на доставени от ищеца на обекта материали и извършени СМР, които впоследствие са откраднати и повредени /съгласно приложение № 5 към исковата молба/ и които не са били заплатени от ответника, са отхвърлени главния и евентуалните искове по чл. 79, ал. 2 вр. с чл. 82 ЗЗД и по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД;
- в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за неустойка за забава в плащанията по договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. към този договор с общ лихвен период от 03.04.2016 г. до завеждане на исковата молба и по пера съгласно приложение № 10 към исковата молба за разликата над 55 626,25 лв. до предявения размер от 92 512,37 лв.;
- в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „КиД 60“ ЕООД искови претенции за сумата от 94 392,72 лв. - неустойка за забава в плащанията по договора от 07.12.2015 г., както и акцесорния иск за заплащане на лихва за забава по този договор в размер на 38 316,97 лв., за периода 03.06.2016 г. до 14.08.2017 г.
В касационната жалба на този касатор се сочи, че въззивното решение е неправилно в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, подробно мотивирани. Претендира се отмяна на решението в обжалваните части, уважаване на претенциите и присъждане на сумите по направените разноски за въззивната и касационната инстанции.
Допускането на касационното обжалване касаторът „КиД 60“ ЕООД обосновава с наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото - приети и относими към конкретния иск или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото? Длъжен ли е въззивният съд да обсъжда доказателствата в цялост и да подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината ?“;
2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения на страните и да мотивира решението си като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора ? Длъжен ли е въззивният съд да изложи подробни, ясни и обосновани мотиви и може ли правните изводи на съда да са противоречиви и декларативни ? При тълкуване на доказателствата, следва ли съдът да спази правилата за формалната логика, опита и научното знание ? При отмяна на решението на първоинстанционния съд, с което искът е бил уважен, следва ли въззивният съд освен оплакването във въззивната жалба, да обсъди становището и възраженията на въззиваемата страна ?“;
3. „Може ли въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, при липса на съвпадение на фактическите и правните изводи и на крайния резултат от решаващата дейност ?“;
4. „Допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе по незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението ?“;
5. „Съществува ли обусловеност между задължението за съставяне и подписване на двустранно подписани протоколи, обр. 19 за приемане на работата и/или данъчни фактури и задължение за плащане на доказано приети /с други доказателствени средства/ СМР ?“;
6. „Фактът на изпълнение на договорените от изпълнителя СМР и поставянето му в забава, прави ли задължението за неустойка изискуемо или следва да бъде обусловено от волята на възложителя да подпише протоколи обр. 19 ?“;
7. „Издаването и изпращането на проформа фактура до възложителя има ли действието на покана за плащане и предпоставка ли е за възникване на изискуемостта на задължението за заплащане на възнаграждение по договор за изработка ?“;
8. „Коя воля е меродавна при тълкуване на сключените договори между страните ? При извършване на тълкуване следва ли съдът да търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността, с оглед на установената фактическа обстановка или следва да се тълкува буквалния смисъл на клаузата ?“;
9. „Изпращането на покана и проформа фактура поставя ли възложителя в забава по отношение на задължението за плащане на изпълнената работа в случаите, когато възложителят недобросъвестно отказва да подпише документите, които страните са уговорили като условие за плащане ?“;
По формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси от № 1 - № 8 вкл., се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпроси № 1 и № 2 – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ППВС № 1 от 13.07.1953 г. и многобройна казуална практика, съответно цитирирана; по въпрос № 3 – решения на ВКС по т. д. № 2161/2021 г. на I т. о.; по гр. д. № 1387/2010 г. на III г. о.; по гр. д. № 1246/2009 г. на IV г. о.; по гр. д. № 1207/ 2011г. на III г. о. и по гр. д. №533/2010 г. на III г. о.; по въпрос № 4 - решения по т. д. № 2998/2017 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 136 от 17.10.2019 г. по дело № 2673/2018 г. на II т. о.; по т. д. № 1090/2011 г. на II т. о. и по гр. д. № 3905/2021 г. на I г. о.; по въпроси № 5, № 6 и № 7 - решения по т. д. № 302/2008 г. на II т. о.; по т. д. № 119/2014 г. на II т. о.; по гр. д. № 691/2011 г. на IV г. о.; по т. д. № 287/2012 г. на II т. о. и по т. д. №1128/2012г. на I т. о.; по въпрос № 8 – решения по т. д. № 1565/2022 г. на I т. о.; по гр. д. № 290 /2010 г. на IV г. о.; по т. д. № 1247/2021 г. на I т. о.; по т. д. № 558/2012 г. на II т. о.; по т. д. № 761/2008 г. на I т. о.; по т. д. № 523/2008 г. на II т. о.; по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о. и по т. д. № 696/2011 г. на II т. о.
По въпрос № 9 се твърди, че отговорът по същия е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът - „Т. Л. – Г. А. Ц. АД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че производството пред първата инстанция е образувано по предявени от „КИД 60“ ЕООД /с предишно наименование „Дикс 2001“/ срещу „Т. Л. – Г. А. Ц. АД обективно съединени частични главни искове с правно основание чл. 266, чл. 268, чл. 59 и чл. 92 ЗЗД, които след допуснато от Софийски градски съд увеличение в поисканите размери са, както следва:
1. Иск за сумата от 66 728,02 лв., стойност на извършени от ищеца и незаплатени от ответника СМР по Анекс № 1 от 07.12.2015 г. към Договор за възлагане на строителство от 09.04.2015 г., съгласно пункт II от приложение № 1 към исковата молба;
2. Иск в размер на 226 994,33 лв., стойност на извършени от ищеца и незаплатени от ответника СМР по договор за възлагане на строителство от 07.12.2015 г., съгласно пункт III от приложение № 1 към исковата молба;
3. Иск в размер на 16 035,42 лв. - стойност на извършени от ищеца и незаплатени от ответника на процесния обект допълнителни СМР съгласно приложение № 2 към исковата молба;
4. Иск в размер на 90 825 лв., неоснователно усвоена от ответника сума по банкова гаранция реф. 116DSK06436 от 17.12.2015 г., издадена от „Банка ДСК“ АД;
5. Иск в размер на 69 812,84 лв., стойност на доставени от ищеца на процесния обект и незаплатени материали и изделия, посочени в приложение № 3 към исковата молба;
6. Иск в размер на 60 508.68лв. /частичен от 191 022.67лв./ - стойност на закупени и поръчани от ищеца в изпълнение на договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. материали и изделия за процесния обект, посочени в приложения № 4, № 4А и № 4Б към исковата молба, които ответникът неоснователно е отказал да приеме и да заплати;
7. Иск в размер на 29 876,71 лв., стойност на доставени от ищеца на обекта материали и извършени СМР, които впоследствие били откраднати и повредени /съгласно приложение №5 към исковата молба/ и които не били заплатени;
8. Иск в размер на 124 729,91 лв., обезщетение за пропусната полза - нереализирана печалба от ищеца по Договор за възлагане на строителство от 09.04.2015 г., изчислено съгласно приложение № 7 към исковата молба;
9. Иск в размер на 26 471,02 лв., обезщетение за пропусната полза - нереализирана печалба от ищеца по Анекс № 1 от 07.12.2015 г. към Договор за възлагане на строителство от 09.04.2015 г., изчислено съгласно приложение № 8 към исковата молба;
10. Иск в размер на 1 968,61 лв., обезщетение за пропусната полза - нереализирана печалба от ищеца по Договор за възлагане на строителство от 07.12.2015 г., изчислено съгласно приложение № 9 към исковата молба.
Акцесорни искове:
1. Иск в размер на 90 857,13 лв., неустойка за забава в плащанията по договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г. към този договор, с общ лихвен период от 03.04.2016 г. до завеждане на исковата молба - по пера съгласно приложение № 10 към исковата молба;
2. Иск в размер на 135 666,44 лв., неустойка за забава в плащанията по договора от 07.12.2015г. с общ период на забава от 07.06.2016 г. до завеждане на исковата молба съгласно приложение № 11 към исковата молба;
В случай на отхвърляне на главните искове с мотив, че сключените договори са развалени, приети за разглеждане са евентуални искове по чл. чл. 79, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД с исковете № № 5, 6 и 7; - по чл. 88, ал. 1, пр. 2 ЗЗД с всеки от главните искове и по чл. 59 ЗЗД с исковете от № 1 до № 7. Към главните искове за неустойка за забава по чл. 92 ЗЗД са приети за разглеждане и евентуални искове по чл. 86 ЗЗД.
Следва да се уточни, че в частта на исковете по пункт 3 и 4 въззивното решение не е обжалвано от страните, влязло е в сила и не е предмет на касационното производство.
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че заявените искове са основани на съществуващи облигационни отношения между страните във връзка с възлагане и изпълнение на строително - монтажни работи /СМР/ на обект „Многопрофилна болница за активно лечение сърце и мозък“ с адм. адрес: [населено място], породени от Договор за строителство от 09.04.2015 г., Анекс № 1 към него и Договор за строителство от 07.12.2015 г.
След преценка на събраните по делото доказателства Апелативен съд – София е констатирал, че страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд, а само по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, поради което относно установената фактическа обстановка по правния спор е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК.
Въззивната инстанция е установила, че страните не спорят по установения и от доказателствата по делото факт, че „Т. Л. – Г. А. Ц. АД - като възложител, и „КИД 60“ ЕООД /с предишно наименование „Дикс 2001“ ЕООД/ - като изпълнител, сключили следните два договора:
- Договор за възлагане на строителство от 09.04.2015г., с който възложителят възложил, а изпълнителят приел да извърши със свои сили и средства или чрез подизпълнители за сметка на възложителя цялостно изпълнение на електрическите инсталации и временното ел. захранване за строителството на строеж „Многопрофилна болница за активно лечение сърце и мозък“, подробно индивидуализиран в договора, съобразно представените одобрени инвестиционни проекти, техническата документация, разрешението за строеж и изискванията на законовите разпоредби, при уговорените условия в договора за срокове за изпълнение, цена и начин на плащане;
- Анекс № 1 към договор за възлагане и строителство от 09.04.2015 г. от 27.12.2015 г., с който възложителят възложил, а изпълнителят приел да извърши със свои сили и средства или чрез подизпълнители за сметка на възложителя цялостно изпълнение на слаботокови електрически инсталации за строителството на „Многопрофилна болница за активно лечение сърце и мозък“, подробно индивидуализиран в договора, съобразно представените одобрени инвестиционни проекти, техническата документация, разрешението за строеж и изискванията на законовите разпоредби, с приложение към него;
- Договор за възлагане на строителство от 07.12.2015 г., с който възложителят възложил, а изпълнителят приел да извърши със свои сили и средства или чрез подизпълнители за сметка на възложителя цялостно изпълнение на електрическите инсталации и временното ел. захранване за строителството на строеж „ЗРУ 20kV и БКТП 1x1000kVA, 1х630 кВА, 20/0.4 kV; кабели 20kV и тръбна мрежа за ел. захранване на МБАЛ „Сърце и мозък“, медицински център и аптека, съобразно представените одобрени инвестиционни проекти, техническата документация, разрешението за строеж и изискванията на законовите разпоредби, при уговорените условия в договора за срокове за изпълнение и етапи, договорна цена и начин на плащане, с приложения към него.
- с писмо с изх. № 216 от 26.04.2016 г. възложителят развалил Договора от 09.04.2015 г., считано от 26.04.2016 г., поради липса на интерес, тъй като изпълнението станало безполезно за възложителя, предвид отказа на изпълнителя да положи изцяло нов кабел /на мястото на срязания/, за негова сметка, което създавало непреодолима пречка за всички останали строителни дейности. Допълнително изпълнителят бил уведомен, че е в забава по отношение цялостното окабеляване на обекта, което не може да навакса;
- с писмо с изх. № 262 от 19.05.2016г. възложителят е развалил Договора от 07.12.2015г., считано от 19.05.2016 г., 12.00 ч., поради противоправно задържане на документи за трафопоста, изискани многократно, и поради продължаващо неизпълнение на законови и на произтичащи от сключения договор задължения;
Констатирано е, че за изпълнението на задълженията по договорите страните съставили и представили писмени документи, които били приети като доказателства по делото. Посочено е, че за установяване на начина и сроковете за изпълнение на договорите бил разпитан свидетелят Ф. М., както и че в развилото се по реда на чл. 207 и сл. ГПК производство по ч. гр. д. № 3579/2016г. по описа на Районен съд – Плевен са допуснати и приети една основна и три допълнителни комплексни съдебно-техническа експертизи и са разпитани двама свидетели за установяване какви дейности са извършени и какви материали са доставени от молителя на обекта, за местоположението и начина на предаване на материалите на обекта и за тяхното съхранение, относно режима на охраняване на обекта и настъпилите кражби и повреди на извършените от молителя СМР на обекта и др.
Изложено е, че във въззивното производство са били допуснати и приети съдебно-икономическа, техническа и комплексна инженерна и икономическа експертизи. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, вложените материали и извършени СМР, които впоследствие са били откраднати и повредени, отразени в Справка № 9, не са били актувани; няма съставени по Образец № 19 сертификати или протоколи, двустранно подписани, и с последващи актувания за приключени по въпросните кабели СМР, тъй като не е имало технологично време за изготвяне на документация и предоставянето й на възложителя, както и отстраняване на нанесената вреда вследствие кражбата, поради прекратяване едностранно от страна на възложителя на договора и недопускане на обекта на лицата, извършващи СМР в част „Електро“ от страна на „ДИКС 2001“ ЕООД, / понастоящем „КИД 60“ ЕООД/; След прекратяване на договора с „ДИКС 2001“ ЕООД кабелите били възстановени от наетите по новия договор фирми.
От комплексната съдебно-инженерна и икономическа експертиза е установено, че в посочените и налични по делото договори, анекси, приложенията към тях и в сертификатите за изпълнение на работите няма изрично посочен процент печалба на строителя, а този процент, констатиран в приетата по делото експертиза в размер на 41 %, може да бъде приет за обичаен при такъв вид и обем строително монтажни дейности; Ако се приеме, че изчислената печалба се явява среднопретеглена при изграждането на електрическите инсталации на обектите, то нереализираната печалба от неизпълнените СМР, вследствие прекратяване на договорите възлиза на 123 776,50 лв., съответно - на 2 074,33 лв.
По спорния между страните въпрос за законосъобразността на развалянето на договорите и последиците от това за всяка една от тях решаващият съд е приел, че изявленията на възложителя за прекратяване на договорите не са произвели правни действия поради недоказаност на предпоставките по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и на уговореното в чл. 59, ал. 1, б.„а“ и б.„б“ и ал. 2 от договорите. За неустановени при условията на пълно и главно доказване са определени твърденията на ответника-възложител за липсата на интерес от изпълнението на първия договора, предвид отказа на изпълнителя да положи нов кабел, доколкото същият е обусловен от невъзможност да продължи работата по обекта поради забава на възложителя да плати дължими по договора суми. За недоказано също така е прието твърдението на ответника за противоправно задържане от страна на ищеца на документи за трафопоста, послужило като основание за разваляне на втория договор. В тази връзка съдът е посочил, че в хипотезата на разваляне на договор по реда на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД кредиторът следва да посочи конкретно неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника поради причина, за която той отговаря, за да може да се прецени дали същото е налице и дали определеният срок за изпълнение с предупреждение за разваляне при неизпълнение е подходящ. С аргумент, че от представената кореспонденция не става ясно кое договорно задължение не е изпълнено от изпълнителя по причина, за която той отговаря, е направен извод за недоказаност на предпоставките за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
По първия главен иск в размер на 66 728,02 лв. - стойност на извършени от ищеца и незаплатени от ответника СМР по Анекс № 1 от 07. 12.2015г. към Договор за възлагане на строителство от 09.04.2015 г., уважен за сумата от 61 122.27лв., обжалван от ищеца в отхвърлената част за разликата над 61 122.27 лв. до пълно предявения размер, или за 5 605.76 лв., а от ответника – за разликата над 31 136.15лв. до присъдените 61 122.27лв., или за 29 129.79 лв., т. е. за присъдените 31 136.15 лв. първоинстанционното решение е влязло сила, Апелативен съд – София е приел следното: След обсъждане на приетите по делото експертни заключения, от които е кредитирал това на съдебно – техническата и икономическата експретиза, изготвена от вещите лица Б. и М. / т. 2, лист 804/ , представена по делото на 04.06.2019г., решаващият съд е установил, че общата стойност на неизплатените суми по Анекс № 1 от 07.12.2015 г. към Договор от 09.04.2015 г., е в размер на 66 728,03 лв. с ДДС, което е най - близко като стойност до заключението на комплексна съдебно-техническа експертиза, представена по ч. гр. д. № 3579/2016 г. по описа на Районен съд - Плевен, в каквато насока е и изводът на първоинстанционния съд, който не е бил оспорен с подадените въззивни жалби.
По спорните във въззивното производство въпроси дали съдът правилно е намалил дължимата сума по анекса с получения от ищеца аванс в повече в размер на 5 605,76 лв. с ДДС по Договора за строителство от 09.04.2015г. и правилно ли към неплатената сума по анекса е била прибавена стойността на откраднатите и демонтирани материали, възлизащи на 29 129.79 лв., с ДДС, са изложени следните съображения: Позовавайки се на разпоредбите на чл. 5 от Анекса към първия договор за строителство и чл. 7, ал. 4 и ал. 5 от същия, съгласно които стойността на предплатения аванс се приспада от стойността на всяка издадена фактура, пропорционално на стойността на съответната фактура, апелативният съд е приел, че стойността от предплатения аванс следва да се приспадне от дължимата сума по анекса; Въпреки че с анекса е договорена цена за допълнително възложени работи, доколкото същият е сключен на основание на разпоредби от Договора за възлагане на строителство от 09.04.2015г., то редът и начинът на плащане е съобразно договора; За приспадането на предплатената част от аванса от дължимата стойност на съответните СМР не е необходимо заявяване на нарочно възражение от страна на ответника, тъй като при преценка основателността на иска съдът следи за спазването на законовите разпоредби и уговореното между страните, което включва реда и начина на плащане на цената.
За основателно въззивният съд е намерил оплакването на ответника за това, че неправилно към неплатената сума по анекса е била прибавена стойността на откраднатите и демонтирани материали, която според заключението на комплексна съдебно-техническа експертиза, приета по ч. гр. д. № 3579/2016г. по описа на Районен съд -Плевен, е била определена на 24 897,26 лв., или 29 129,79 лв. с ДДС. Позовавайки се на чл. 58, ал. 1 от Договора за строителство от 09.04.2015г., съгласно който строителят носи риска от погиването или повреждането на строителните материали и/или на строителната механизация и оборудване, настъпили в резултат на случайно събитие или виновни действия или бездействия в процеса на фактическото строителство, който риск преминава върху възложителя с подписването на констативния акт образец 15 или акт образец 10, каквито не са били подписани към момента на кражбата, то рискът за откраднатите и демонтирани материали, според съда, е останал за строителя. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че към стойността на дължимото по анекса не следва да бъде прибавяна стойността на откраднатите и демонтирани материали, възлизаща на 29 129,79 лв. с ДДС. Предвид този извод, съдът е приел, че искът се явява основателен за сумата от 31 992,47 лв. с ДДС / 66 728.02лв. с ДДС - 5 605.76лв. с ДДС - 29 29.79лв. с ДДС/.
По втория главен иск в размер на 226 994,33 лв. - стойността на извършени от ищеца и незаплатени от ответника СМР по договор за възлагане на строителство от 07.12.2015г. за доставка и монтаж на трафопост, Апелативен съд – София е установил, че ответникът-възложител е оспорил предявения иск по основание и размер с аргумента, че ищецът-строител не е изпълнил в срок задълженията си по договора - до 30.04.2016 г., като не е предоставил на строителния надзор необходимата документация за трафопоста, необходима за приемането му от ЧЕЗ, поради което е развалил договора на основание чл. 87 ЗЗД. По отношение на извършените видове и количества дейности на обекта от страна на строителя и остойностяване на същите на база договорените цени, решаващият съд е кредитирал заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза, представена по ч. гр. д. № 3579/2016 г. на Районен съд – Плевен, според което работата е била извършена качествено, а относно дължимата за плащане сума е взел предвид съдебно-техническата и икономическа експертиза, представена по делото на 04.06.2019 г., според която общата стойност на неизплатените суми по Договор от 07.12.2015 г. е в размер на 226 994,32 лв. с ДДС, след приспадане на платения аванс. За да сподели извода на първоинстанционния съд за основателност и доказаност на претенцията, въззивният съд е акцентирал на факта, че трафопостът е доставен и монтиран от ищеца, поради което обстоятелството, че работата не е приета от възложителя, не се отразява на извода за дължимост на претендираната сума. За неоснователни са намерени възраженията на ответника за неточно изпълнение от страна на ищеца с мотива, че предприетите от последния действия по разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД не са породили действие, както и че неизпълнението на възложената работа в пълен обем се дължи на незаконосъобразни действия на възложителя, а не на действия на изпълнителя.
По третия и четвъртия главен иск въззивното решение е влязло в сила и е извън предмета на настоящото производство.
По петия главен иск за сумата от 69 812, 84 лв. - стойността на доставените материали на обекта и незаплатени материали и изделия, посочени в приложение №3 към исковата молба, Апелативен съд – София е споделил извода на първоинстанционния съд, че до размера от 38 952,82 лв. искът е основателен, тъй като възлизащите на тази стойност материали са били доставени в изпълнение задълженията по договора, но не са заплатени. Въз основа на установеното от експертизата, че останалите материали не са били доставени на обекта, изводът в първоинстанционното решение за дължимостта на тяхната стойност е приет за неправилен, поради което след отмяната му в тази част, искът е отхвърлен за разликата над 38 952,82лв. до пълния предявен размер.
По шестия иск за сумата от 60 508,68 лв. /част от общо дължима сума от 191 022,67 лв./ - обезщетение за настъпили вреди от неизпълнение от ответника на задълженията му по договора от 09.04.2015 г. и анекс № 1 от 07.12.2015 г., равняващо се на стойността на закупени и поръчани от ищеца за процесния обект материали и изделия, които ответникът неоснователно е отказал да приеме и да заплатил - по пера съгласно приложение № 4, № 4А и № 4Б към исковата молба, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не е било установено при условията на пълно и главно доказване, че материалите и изделията - предмет на този иск, са били закупени и поръчани за процесния обект, което се явява достатъчно основание искът да бъде счетен за неоснователен. Отделно от това, съдът е посочил, че в случая самият ищец е твърдял, че същите не са доставени на обекта, поради което не може да се приеме, че възложителят дължи плащането им. Този извод, според решаващия съд, не може да бъде променен от обстоятелството, че изявленията на възложителя за разваляне на договорите не са породили правно действие, както и от заключенията на приетите по делото експертизи и обясненията на вещите лица в съдебни заседания, поради неустановяване по несъмнен начин на релевантния факт, на който ищецът е основал иска си, а именно, че тези материали и изделия са закупени за процесния обект и че не могат да бъдат използвани от ищеца на други обекти. Със същите аргументи, въззивният съд е приел за неоснователни и предявените евентуални искове по чл. 79, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД, чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за посочената сума. Поради несъвпадане в изводите на двете инстанции, въззивният съд е отменил решението в тази част и е отхвърлил исковете.
По седмия иск за сумата от 29 876,71 лв. - обезщетение за настъпили вреди от неизпълнението от ответника на задълженията му по Договора от 09.04.2015 г. и Анекс № 1 от 07.12.2015 г., равняващо се на стойността на доставени от ищеца на обекта материали и извършени СМР, които впоследствие са били откраднати, повредени и не са заплатени - по пера съгласно приложение № 5 към исковата молба, въззивната, за разлика от
първата инстанция, е приела, че от доказателствата по делото не се установява към момента на кражбата да са били подписани констативен акт образец 15 или акт образец 10, поради което, предвид уговореното между страните в чл. 58, ал. 1 от Договора от 09.04.2015г. за носенето на риска и предвид разпоредбата на чл. 9, чл. 20 и чл. 20а ЗЗД, рискът за откраднатите и демонтирани материали е за строителя. С тези съображения е прието, че не се дължи заплащането им, както и стойността на СМР по изпълнението на същите. След като, според съда, не е било доказано, че рискът от погиването или повреждането на доставените материали е преминал към възложителя, то не може да бъда ангажирана неговата отговорност за вреди от неизпълнение както по главния иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, така и по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съответно не може да бъде прието, че е налице фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като липсва обедняване на строителя, респективно обогатяване на възложителя със стойността на погиналите или повредени доставени материали.
По осмия, деветия и десетия главни искове, с които са били претендирани суми, представляващи обезщетение за пропусната полза под формата на нереализирана печалба от ищеца по двата договора и анекса е прието, че при съобразяването на съвкупния анализ на доказателствата по делото, претенциите за неполучената очаквана печалба са установени по своето основание – вследствие заявеното от възложителя разваляне на договора изпълнителят е лишен от очаквана печалба. С оглед на това, и при констатираните малки разлики в изчисленията на трите експертизи по делото, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на исковете, уважени в най-малкия размер на печалбата по всеки един от договорите и анекса, без ДДС.
По акцесорния иск за неустойка за сумата от 92 512.37лв., договорена между страните в чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от Договора от 09.04.2015г. за забава в плащанията по договора от 09.04.2015г. и анекс № 1 към същия с период на забава от 03.04.2016г. до завеждане на иска, съгласно Приложение № 10 към исковата молба, въз основа заключението на съдебно-техническата и икономическа експертиза, представена по делото на 04.06.2019г. /т. 2, л. 804/ въззивният съд е приел, че размерът на неустойката за забава върху неплатените фактури, подробно описани в заключението, по договора за периода от датата на възникване на задължението по всяка една от тях до датата на завеждане на исковата молба, е общо 30 173,60 лв., а по анекс № 1 към същия е 26 335,76 лв., или общо 56 509,36 лв. При съобразяване на диспозитивното начало съдът е приел искът за основателен в претендирания от ищеца размер от общо 55 626,25 лв., на който възлиза размерът на неустойката за забавено плащане на фактурите, по отношение на които е установено неизпълнение на задължението на възложителя за плащане.
За неоснователно е прието възражението за нищожност на процесната клауза за неустойка, като прекомерна и противоречаща на добрите нрави, поради уговарянето й без краен предел. Според съда, в случая неустойката е била уговорена без краен предел, но е дължима в размер на 0,1 % за всеки ден забава само върху забавеното плащане, което преценено към момента на сключване на договора, не обосновава извод, че единствената цел за която е уговорена излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че е прекомерна и противоречи на добрите нрави, в какъвто смисъл е т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Предвид уважаването, макар и отчасти на главния иск, съдът е счел, че не дължи произнасяне по предявения евентуален иск за лихви за забава.
По акцесорния иск за неустойка в размер на 94 392,72 лв., договорена между страните в чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от Договора от 07.12.2015г. за забава в плащанията по договора от 07.12.2015г. с общ период на забава от 07.06.2016 г. до завеждането на исковата молба, съгласно приложение № 11 към същата, за да намери претенцията за неоснователна въззивният съд е изложил следните съображения: Изплащането на неустойка по реда на чл. 92 ЗЗД се извършва ако са настъпили предпоставките, уговорени в договора; В случая в чл. 11 от договора било посочено, че плащане се извършва срещу фактура, каквато в случая не е била издадена, а не върху проформа фактури. С оглед приетата неоснователност на главния иск, съдът се е произнесъл по евентуалния иск за лихви за забава в плащанията по договора от 07.12.2015 г. с общ лихвен период от 03.06.2016 г. до завеждането на исковата молба. Обсъдени са представените с исковата молба проформа фактури от 03.05.2016г. за сумите от 35 983.34 лв., 17 412.82 лв. и 280 093.20лв., по които се претендира обезщетението за забава, с приложени към тях сертификати за междинно плащане и доказателства за връчване на два от сертификатите, като е установено, че с исковата молба не са представени доказателства за получаване от ответника на посочените проформа фактури. Щом не е било установено изпадането в забава на възложителя да изпълни парично задължение по посочените проформа фактури в приложение № 13 от исковата молба, то същият, според съда, не дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, с което е мотивирана неоснователността на иска.
Поради уважаване макар и частично на част от главните искове, съдът е счел, че не следва да разглежда евентуалните такива, които не са обратни.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
По основанията за допускане на касационно обжалване от касатора /ответник в производството/ - Т. Л. – Г. А. Ц. АД:
Отсъствието на надлежно заявена и обоснована от жалбоподателя допълнителна предпоставка по т. 1-т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчен и самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване. Формулирането на правен въпрос без посочване и обосноваване на конкретно основание за достъп до касационно обжалване от кръга на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК лишава касационната инстанция от възможността да извърши селекция на касационната жалба събразно уредените в процесуалния закон критерии и указанията, дадени от ОСГТК на ВКС в ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г.
Независимо от това и за изчерпателност на изложението следва да се отрази и установеното от настоящия състав на ВКС отсъствие и на общата предпоставка за искания достъп до касационно обжалване. Част от въпросите са насочени към правилността на обжалваното решение, други – не съответстват на обективираната в решението правна воля на съда или не изхождат от решаващ мотив на съда. По начина, по който са формулирани, първите три въпроса от изложението на този касатор са относими директно към правилността на атакуваното решение досежно изводите за ангажиране отговорността на ответното дружество по претенциите за неустойка за забава /по първия въпрос/ и за присъдения размер на претенциите за пропусната полза от нереализираната от ищеца печалба /по втория и третия въпрос/. Отговорите на въпросите предполагат преценка на фактите и доказателствата по делото, а в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали фактическите констатации на въззивния съд са обосновани и дали правните изводи, до които е достигнал съдът, са законосъобразни. Първият въпрос, освен това, изхожда от тезата за недължимост на претендираната неустойка за забава, обоснована с твърдението на касатора, че сключените между страните договори са развалени, което обаче е отречено от въззивния съд с решаващия мотив, че изявленията на възложителя за прекратяване на договорите не са произвели правни действия поради недоказаност на предпоставките по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и на уговореното в чл. 59, ал. 1, б.„а“ и б.„б“ и ал. 2 от договорите. В тази връзка следва да се отбележи, че срещу извода на съда, че изявленията на възложителя в изпратените до изпълнителя писма не са произвели целяния ефект на разваляне на договорите, в касационната жалба на този касатор липсва касационен довод, както и кореспондиращ на същия правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. При това положение, първият въпрос няма и нужното правно значение за спора. Вторият и третият въпрос изхождат от несъгласието с размера на присъдените обезщетения за пропусната полза от нереализирана печалба, който според касатора е изчислен, без изследване на разходите (преки и непреки) за дейността на търговеца. При произнасяне по размера на претенциите – искове №№ 8, 9 и 10, съставът на Софийски апелативен съд се е позовал на две /от общо пет/ експертни заключения, второто от които е прието във въззивното производство по допусната по искане на ответника повторна комплексна съдебно-техническа експертиза. Възраженията за неправилно изчисляване на печалбата поради неизследване на разходите за дейността на търговеца са обсъдени при приемане на заключенията, в резултат на което въззивният съд е оставил без уважение искането за назначаване на повторно заключение. Преценката на въззивния съд по чл. 201 ГПК е относима към правилността на акта, която е извън предмета на настоящото производство.
Поставеният в изложението четвърти въпрос, отнасящ се обобщено до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. Въпросът обаче не е обоснован с конкретно посочено неизпълнение на въззивния съд на съответно процесуално задължение, а очевидно изхожда от несъгласието на касатора с изводите на съда при произнасяне по въведените от страните възражения и доводи.
На пети въпрос, който се преценява като общо фрмулиран, принципен отговор се съдържа в задължителните разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06. 2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, съгласно които неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави; Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави не може да се направи към момента на сключване на договора. При произнасяне по възражението за нищожност на клаузата за неустойка, позовавайки се на цитираното тълкувателно решение, въззивният съд е изложил, че макар да е уговорена без краен предел, преценена към момента на сключване на договора, неустойка в размер на 0.1% за всеки ден забава само върху забавеното плащане, не обосновава извод, че единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че е прекомерна и противоречи на добрите нрави. Следователно, въпросът не изхожда от конкретен мотив на съда и не удовлетворява общото основание по чл. 289, ал. 1 ГПК.
Последните два въпроса №№ 6 и 7 са предпоставени от несъгласието на касатора, ответник в производството, с произнесеното от съда по втория иск, по който е осъден за сумата от 226 994,33 лв. - стойността на извършени от ищеца и незаплатени от ответника СМР по договор за възлагане на строителство от 07.12.2015г. за доставка и монтаж на трафопост. Обобщени, въпросите се свеждат до това дали надлежното изпълнение на задължение за монтаж и въвеждане в експлоатация на съоръжение, представляващо трафопост, включва и изпълнение на задължение за предаване от изпълнителя на възложителя и на строителния надзор на техническата документация за трафопоста. Така обобщеният въпрос не кореспондира с решаващите за уважаване на иска изводи на съда, че трафопостът е доставен и монтиран от ищеца и че неизпълнението на възложената работа в пълен обем /несвързването с изградената инсталация/ се дължи на незаконосъобразни действия на възложителя, а не на действия на изпълнителя. Не е обсъждано задължение на ищеца за въвеждане на съоръжението в експлоатация, което е правомощие на строителния надзор, при упражняването на което последният изисква съответната техническа документация от строителя, за което по делото няма данни. При мотив, че необходимата за въвеждане на трафопоста в експлоатация техническа документация ищецът, в качеството му на строител, дължи да представи на строителния надзор при поискване, за каквото няма данни, разглежданите въпроси не са обусловили решаващите за изхода на спора изводи на въззивния съд и не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По основанията за допускане на касационно обжалване, заявени от касатора /ищец в производството/ - „КиД 60“ ЕООД:
Първите два въпроса от изложението на този касатор изпълняват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими към правомощията на съда да обсъди събраните по делото доказателства, възражения и доводи на страните, изводими от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. По отношение задълженията на въззивния съд, доколкото предмет на обжалване е постановено по спора въззивно решение – отговорът е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите на касатора, в контекста на които е зададен първият въпрос, се основават на необсъждане на всички доказателства при произнасяне по петия и шестия иск, а именно – всички експертни заключения, включително и приетите в производството по чл. 207 ГПК за обезпечение на доказателства, разясненията на вещи лица при приемането им, а по претенциите за неустойка – и изпратени писма, съдържащи покана за плащане на дължимите суми, както и финансовия план, в който е уговорен срок за плащане. Решаващи за приетата частична неоснователност на претенцията по петия иск са изводите на съда, че материалите, за които искът е отхвърлен, не са били доставени на обекта, а по шестия иск – и неустановяването при условията на пълно и главно доказване, че материалите и изделията - предмет на този иск, са били закупени и поръчани за процесния обект. Видно от мотивите на атакуваното решение, изводите по петия иск са направени след сравнение на посочените в приложенията към исковата молба материали и констатациите в заключенията на вещите лица именно в обезпечителното производство, поради което оплакванията на касатора не съответстват на обективираната от съда воля в обжалвания акт. Противно на твърденията на касатора, при поизнасянето по шестия иск въззивният съд е обсъдил и приетите в обезпечителното производство експертни заключения, включително и в частта за възможността „поръчаните /недоставени/ невложени/невзети материали“ да се ползват на други обекти, като е прието, че в тази връзка не е проведено пълно и главно доказване. Тоест, въпросът изхожда не от допуснато от съда процесуално нарушение, а от несъгласие с крайните изводи на решаващия съд. Освен това, претенцията по шестия иск е приета за неоснователна и на друго основание, а именно – недоставяне на процесните материали на обекта, по който факт е посочено, че не се спори. Приетата от въззивния съд неоснователност на претенцията по първия иск за неустойка за разликата над 55 626.25лв. до пълно предявения размер от 92 512.37лв. е обоснована с недоказаност на предпоставките по чл. 11 от договора от 09.04.2015г. досежно начина на плащане – срещу фактура, придружена с подписан от страните акт образец 19, а поетапните плащания – съгласно финансовия план и действително изпълнени и приети работи, като приключването на етап от финансовия план се установява с подписан и подпечатан от строителя „Сертификат за изпълнение на работите по междинното плащане“, заверен от възложителя. Решаващ за приетата неоснователност на втория иск за неустойка е изводът на въззивния съд, че същият е основан на издадени проформа фактури, което не съответства на клаузата на чл. 11 от договора от 07.12.2015г., че плащането се извършва срещу фактура, каквато в случая не е издадена. Необсъждането на финансовия план, на което касаторът се позовава, не се дължи на процесуално нарушение на съда, а на разбирането, че посочените в същия срокове за изпълнение не са определящи за изпадането на възложителя в забава за изпълнение на задължението за плащане, която да обуслови вземането за неустойка, съгласно предпоставките на чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от договора.
По втория процесуалноправен въпрос намира следното: Изложените от касатора съображения, с които обосновава неизпълнение на задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите и твърденията на страните при произнасяне по първия иск не съответстват на обективираната в мотивите към акта решаваща дейност на съда. За да приеме неоснователност на част от претенцията за сумата от 29 129.79 лв. с ДДС – стойност на откраднатите и демонтирани материали, съдът изрично се е позовал на заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза, прието по ч. гр. д. № 3579/ 2016г. на РС-Плевен, поради което не е налице соченото от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК противоречие в мотивите. Не съответства на данните по делото и доводът, че в нарушение на диспозитивното начало, без възражения от страна на ответника в отговора на исковата молба, към неоснователната част на претенцията въззивният съд е включил и стойността на откраднатите и демонтирани материали – горепосочените 29 129.79 лв. с ДДС. Видно от отговора на исковата молба, претенцията е оспорена изцяло от ответника, като в § 60 от същия е налице и изрично позоваване на установеното в тази връзка от вещите лица в приетите по ч. гр. д. № 3579/2016г. на РС-Плевен експертизи. Останалите съображения, с които е обоснован вторият въпрос, не сочат на пропуски на съда да обсъди доводите на страните, а са по правилността на съдебния акт.
При позоваването на разпоредбата на чл. 272 ГПК въззивният съд изрично е посочил, че препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно установената фактическа обстановка, по която не се спори. С оглед на това, третият въпрос не отразява коректно волята на съда, поради което няма характеристиката на правен съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Четвъртият въпрос от изложението е неразбираем, доколкото се основава на пороци при постановяване на първоинстанционно и на въззивно решение, при неяснота коя от страните по спора „не е заявила основанието за неправилност на решението“. Освен това, въпросът е обоснован с произнасянето на въззивния съд по искове, по отношение на които е потвърдил / а не отменил, както се сочи/ решението на първата инстанция. При това положение, въпросът не може да бъде преценяван по зададените с цитираното тълкувателно решение критерии.
Следващите три въпроса от изложението №№ 5,6 и 7 са предпоставени от несъгласието с приетата от въззивния съд неоснователност на част от първата претенция за неустойка за забавено плащане по първия договор и изцяло на втората претенция за неустойка по втория договор. В тази връзка решаващ е изводът на съда, че не са налице предпоставките на чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от договорите за възникване на вземането за неустойка за забавено плащане, е не обстоятелството дали работата е изпълнена, на което касаторът основава въпроси №№ 5 и 6. Въпрос № 7 изхожда от твърдение за изпращане на проформа фактура до възложителя, което не съответства на приетото от въззивния съд, че посочените от ищеца три броя проформа фактури са представени с исковата молба и няма данни за връчването им преди завеждане на делото на ответника, възложител по договорите. С оглед на това, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Осмият формулиран в изложението въпрос е значим за изхода на спора с оглед осъщественото от решаващия съд тълкуване на договорите между страните, по повод на което са оплакванията на касатора срещу изводите, че извършеното от съда приспадане на аванс от 5 605.76 лв. с ДДС от претендираната с първия иск сума от 66 728.02 лв. с ДДС противоречи на чл. 7, ал. 4 и 5 от договора от 09.04.2015г. и анекса от 07.12.2015г.; че при произнасянето на съда по седмия иск за сумата от 29 876.71лв. – стойността на доставени на обекта материали и извършени СМР, които впоследствие са били откраднати и повредени, неправилно е тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 58, ал. 1 от договора без обсъждане на всички обстоятелства относно изпълнението на договора, както и неправилно тълкуване на чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от договора от 07.12.2015г., довело до отхвърляне на втората претенция за неустойка за забавено плащане. Преди всичко, следва да се уточни, че предмет на подадената от ищеца касационна жалба е частта на въззивното решение, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, първият иск е отхвърлен за разликата над 31 992, 47 лв. до 61 122,27 лв. Касационна жалба срещу частта на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на първия иск до пълно предявения размер от 66 728.02лв., съставляваща сумата по „приспаднатия аванс“ от 5 605.76 лв. с ДДС, не е подавана, което препятства разглеждането на изложените съображения по повод тълкуването на посочените от касатора разпоредби на чл. 7, ал. 4 и 5 от договора от 09.04.2015г. и анекса от 07.12.2015г., с които е обоснована неоснователността на претенцията по първия иск в посочената част. По отношение на извършеното тълкуване волята на страните досежно вземания, предмет на обжалваните части на въззивното решение, не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решението не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, съгласно която при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии – да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. При тълкуването на процесния договор решаващият съд е съобразил изведените в практиката критерии и цел на тълкуването – изясняване на действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Освен клаузата на чл. 58, ал. 1 от договора за възлагане на строителство, съставът на Апелативен съд София е съобразил и предвиденото в ал. 2 на същия текст, че едва след подписване на констативния акт обр. 15 или акт образец 10 рискът преминава към възложителя. Възраженията на касатора при обосноваване на въпроса всъщност изхождат не от неправилно тълкуване на приложимите клаузи досежно претендираната стойност на откраднатите от обекта материали по седмия иск, а от необсъждане от въззивния съд на факта, че ищецът е заплащал такса охрана на обекта, възложена от ответника на трето лице, както и че вредите се дължат на неточно изпълнение на задължението за охрана от третото лице, което касае изпълнение на договорни задължения, чужди на настоящия спор. Неправилното тълкуване на разпоредбите на чл. 11 и чл. 60, ал. 4 от договора се извежда от несъобразяване с уговорените срокове за изпълнение във финасовия план, което касаторът приравнява на изпадане в забава за плащане, игнорирайки предпоставките за изискуемост на задължението за плащане на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, чийто падеж, съгласно посочените неустоечни клаузи, е обвързан с издаване и изпращане на фактура.
Следователно, за да стигне до оспорваните изводи въззивният съд е тълкувал договора между страните в съответствие с изведените от практиката критерии по чл. 20 ЗЗД, което препятства допускането на касационното обжалване по този въпрос.
Деветият въпрос от изложението съдържа твърдение за изпращане на покана и проформа фактура до възложителя, каквото обаче е прието за неустановено при разглеждане на евентуалния иск за лихви за забава в плащанията по договора от 07.12.2015г. Водещ в тази връзка е изводът на съда, че проформа фактурите, на които ищецът основава претенцията си по чл. 86 ЗЗД, са представени с исковата молба, без доказателства за получаването им от ответника. Следователно, въпросът не е обусловил правните изводи на съда, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което обсъждането на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 е ненужно. Освен това, принципен отговор на такъв въпрос не може да се даде, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретния казус.
Видно от мотивите на решението, не се установяват релевантни за очевидната неправилност пороци, като видимо тежко нарушение на материалния и /или процесуалния закон и/или грубо нарушение на правилата на логиката при формиране на решаващи изводи на въззивния съд, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
При този изход на спора, при който не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби, на възмездяване подлежат разноските, които страните са сторили по осъществената защита във връзка с подаване на отговор на касационната жалба на другата страна. От представените доказателства и списъци за разноски е видно, че ищцовото дружество е заплатило за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба на ответника сумата от 26 369.08лв., с ДДС, а последният е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 9 000 лв. за защита по касационната жалба на ищеца.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д ЕЛ И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 741 от 05.12.2023 г. по в. т. д. № 715/2022 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА „Т. Л. – Г. А. Ц. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „КиД 60“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 26 369.08лв., с ДДС.
ОСЪЖДА „КиД 60“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Т. Л. – Г. А. Ц. АД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 9000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.