ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1066/07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на десети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 296 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „И. Л. ИНК, учредено и съществуващо съгласно законите на щата Невада, САЩ, чрез адв. В. Г. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 333/12.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 755/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ТО, 9 състав, с което е обезсилено решение № 1109/06.08.2024 г., постановено по търг. д. № 984/2022 г. по описа на СГС, ТО, VІ-7 състав, с което са отменени по иска на „И. Л. ИНК срещу „И. Л. БГ“ ООД на основание чл. 74, ал. 1 ТЗ всички решения на общо събрание на съдружниците на „И. Л. БГ“ ООД, взети на 11.04.2022 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - въпреки че ответникът не е оспорил допуснатата и приета от първоинстанционния съд СЮЕ, изследвала както законодателството на щата Невада, САЩ, така и пасивната представителна власт на търговския регистриран агент, в противоречие с правилата на чл. 266, ал. 3 ГПК (при липса на допуснати процесуални нарушения от СГС) апелативният съд е уважил релевираното във въззивната жалба доказателствено искане, като е допуснал изслушване на съдебно-лингвистична експертиза (СЛЕ). Макар въззиваемият да е оспорил правилността на допуснатата от апелативния съд съдебна експертиза, в нарушение на разпоредбата на чл. 201 ГПК решаващият съд е оставил без уважение доказателственото искане за допускане изслушването на допълнителна, респ. на повторна СЛЕ. Счита, че в противоречие с процесуалните правила апелативният съд не е обсъдил релевираните в отговора на въззивната жалба (и в писмената защита пред САС) правни доводи за нейната неоснователност: 1) връчването на поканата за ОС е следвало да се извърши на адреса на съдружника, посочен в дружествения договор; 2) ищцовото дружество е уведомило ответника за своя адрес за връчване на книжа и за своя пълномощник, който го представлява на територията на Р. Б. 3) в бизнес регистъра на щата Невада е посочен адресът на законния представител на ищеца, но ответникът не е направил опит да извърши връчване на този адрес и не твърди да е направил това; 4) ответникът не е оспорил заключението на изпълнената в първоинстанционното производство СЮЕ, от което се установява, че търговският регистриран агент не е легитимиран да получава покани за общо събрание; 5) приетото във въззивното производство заключение на СЮЕ не следва да бъде кредитирано, тъй като е очевидно неправилно; 6) по делото не е доказано, че К. А. Лоу има представителни функции по отношение на „Л. С. Х. ; че тя е получила процесната покана; че поканата за общото събрание е получена на посочения адрес на управление на това дружество и че поканата изобщо е предадена на „И. Л. ИНК и 7) ответникът не е доказал каква е доказателствената сила на представените от него документи, приети като писмени доказателства по делото, които са съставени в САЩ. Твърди, че в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд необосновано е достигнал до фактическия извод, че в процеса на доказване е установено, че поканата за провеждане на процесното ОС е връчена надлежно на К. Лоу. Но дори и този факт да е бил доказан, от анализа на приложимата нормативна уредба и съдебна практика на щата Невада се изяснявало, че търговският регистриран агент може да получава съдебни книжа и искания или уведомления, но не и покани за общи събрание на търговско дружество, в което участва принципалът. От друга страна, не били събрани доказателства, че „Л. С. Х. и/или К. Лоу са уведомили съдружника „И. Л. ИНК за получената покана и/или за свиканото с нея ОС на съдружниците на ответното търговско дружество.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът обосновава със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Може ли въззивният съд по искане на страна по делото да допусне изпълнението на експертиза, която да даде отговор на задачи, по които в първоинстанционното производство е прието заключение, което не е било своевременно оспорено, и при положение, че не е налице хипотеза по чл. 266, ал. 3 ГПК?“ (твърди се противоречие с решение № 87/15.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2015 г., I г. о.); 2. „Длъжен ли е въззивният съд при наличието на противоречиви заключения на изпълнените по делото експертизи, когато кредитира едното от тях и отхвърля другото, да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема едното заключение?“ (твърди се противоречие с решение № 208/10.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 5019/2023 г., І г. о.; решение № 58/13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 408/2010 г., I г. о.; решение № 57/08.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7493/2013 г., II г. о. и решение № 208/10.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 5019/2023 г., I г. о.); 3. „Тогава, когато страните в съдебното производство спорят относно правнорелевантен факт, процесуално допустимо ли е въззивният съд, без да излага съображения относно този факт, да приеме за безспорно между страните неговото настъпване?“ (твърди се противоречие с решение № 49/09.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2011 г., II г. о.); 4. „Длъжен ли е въззивният съд да съобрази доказателствената сила на представените по делото документи, приети като писмени доказателства, съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото, където те са съставени? Може ли въззивният съд да цени доказателственото значение на даден документ, съставен в чужбина, ако по делото не е изяснено какво значение придава на този документ правото по мястото на съставянето му?“ (твърди се противоречие с решение № 14/24.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2800/2015 г., I т. о. и решение № 49/03.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 603/2016 г., I т. о.); 5. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да извърши преценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните? (твърди се противоречие както със задължителната практика – ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, така и с казуалната практика - решение № 55/03.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1245/2013 г., I т. о.; решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г., II т. о.; решение № 263/24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3734/2013 г., I т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т. д. №1544/2014 г., II т. о. и решение № 192/29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 44/2017 г., I т. о.); 6. „При посочен от съдружник в ООД адрес и адресат за кореспонденция с дружеството, следва ли поканата за общо събрание на съдружниците да бъде връчена надлежно на този адресат и на посочения адрес?“ (твърди се противоречие с решение № 126/08.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 943/2012 г., II т. о.; решение № 74/14.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 633/2010 г., I т. о. и решение № 84/05.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1220/2013 г., II т. о.) и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да назначи изпълнението на повторна експертиза, когато първото заключение на назначената експертиза не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, или допълнително заключение, когато първото заключение не е достатъчно пълно и ясно? Длъжен ли е въззивният съд да допусне изпълнението на нова (тричленна) експертиза, когато по делото са приети две взаимно изключващи се експертни заключения и когато фактите, предмет на експертизата, не могат да се установят с останалия събран по делото доказателствен материал?“ (твърди се противоречие с решение № 208/10.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 5019/2023 г., I г. о. и решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г., I г. о. на ВКС).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът по делото е относно законосъобразността на взетите решения от Общото събрание на съдружниците, проведено на 11.04.2022 г. – те се оспорват с твърдение за нередовно свикване на събранието. Счел е, че основният спор се съсредоточава по въпроса за надлежното уведомяване на чуждестранния съдружник чрез регистриран агент по законите на щата Невада, САЩ. Приел е за установено, че поканата за свикване на общото събрание на съдружниците е връчена на 29.03.2022 г. на регистрирания агент на „И. Л. ИНК - „Л. С. Х. , представляван от К. А. Лоу, като по това обстоятелство липсвал спор по делото. Изяснил е, че, за да уважи предявения иск, първоинстанционния съд е приел за установено, че регистрираният агент по законодателството на щата Невада разполага с правомощия да получава само съдебни книжа, предназначени за образуванието, което представлява.

Апелативният съд, съобразявайки приетите по делото съдебно-лингвистична и съдебно-юридическа експертизи, е счел, че нормативната уредба на щата Невада, по-конкретно Глава 77 („Закон за модела на регистрираните агенти“) и Глава 14 („Започване на действия“) от N. R. Statutes предоставя на регистрирания агент правомощия да получава всички процесуални документи, известия и искания, които по закон могат да се връчват на представляваното дружество. От заключението на съдебно-юридическата експертиза се установявало, че законодателството на щата Невада не ограничава функциите на регистрирания агент само до получаване на съдебни книжа, а обхваща цялостния документооборот, необходим за нормалното функциониране и управление на дружествата. Вещото лице Ш., изготвило съдебно-юридическата експертиза, е изяснило, че пасивната материалноправна представителна власт на регистрирания агент не трябва да се ограничава единствено до получаването на съдебни книжа, като възприема позицията, че регистрираният агент е пасивно материалноправно легитимиран да получава други книжа, освен съдебни, от името и за сметка на дружеството, на което същият е агент. При анализа на представените законови разпоредби, практика и други източници на информация се изяснявало, че регистрираният агент е задължителен представител на всички правни образувания в щата Невада, който се ползва с висока степен на доверие, доколкото всички съдебни книжа и известия или уведомления, разрешени от закона да бъдат връчени на представляваното образувание, връчени на него, се приемат за редовно връчени на правното образувание, което той представлява. Езиковото тълкуване на законовите разпоредби води до заключението, че според законодателя регистрираният агент може да получава както съдебни книжа, така и други документи. При граматическото и логическото тълкуване експертът е извел смисъла на процесната разпоредба - изразът „е агент на представлявания субект, оправомощен да получава връчвания по всякакъв процес, известия или искания, изискуеми или позволени от закона“ недвусмислено доказвало, че правомощията на регистрирания агент не се ограничават до съдебни или строго официални документи. Ако законодателят е целял ограничаване само до съдебни документи, би използвал друга конструкция - „и“ вместо „или“ и по-ограничителен израз вместо „всякакъв процес“. Този извод се потвърждавал и от други разпоредби, като т. 77.400 от N. R. Statutes, където се установява задължението на агента „да получава и препраща на представлявания субект всеки процес, известие или искане, връчени на агента“; т. 78.090, която постановява, че всяко дружество трябва да има регистриран агент с адрес за получаване на връчвания, представляващ регистрирания офис на корпорацията. В същата точка (78.090, т. 4) е допуснато връчване на всички съдебни и извънсъдебни известия, съобщения или искания, като при невъзможност да се връчат на агента, е предвиден и алтернативен начин (т. 14.030 от NRS). Посочените методи са допълнителни спрямо другите способи за връчване, допустими от закона.

Апелативният съд е приел, че обстоятелството, че адресът на регистрирания агент съвпада с адреса на дружеството за връчвания, се потвърждава и от представените по делото актуални състояния на дружеството и сертификат за възстановяване. Единственият официален адрес за връчване на документи през процесния период е адресът на регистрирания агент „Л. С. Х. . При така счетените за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд обосновал правното съждение, че не може да се приеме, че на официалния адрес могат да се връчват само съдебни книжа, но не и други документи, които не изхождат от съд. В случай че се допусне, че на агента могат да се връчват само съдебни книжа, но не и други документи, то тогава до голяма степен би се обезсмислило неговото съществуване – от житейска гледна точка съдебни документи може никога да не бъдат изпращани на дружеството, а дори и да бъдат изпращани такива, то те са малък процент, съпоставени с документите, изпращани на дружеството от негови съконтрагенти и/или държавни органи. Вещото лице е изяснило, че Щатският бизнес портал не е само съдебен регистър, а официален източник на информация за бизнес субектите, където липсва забрана за връчване и на неофициални документи. В случай че тълкуването на тези правни норми бъде ограничено - в смисъл, че на адреса на дружеството могат да бъдат връчвани само съдебни книжа, то това би нарушило принципната функция на Щатския бизнес портал (търговски регистър), а именно неговата публичност. Въззивният съд е съобразил, че търговският регистър е административна институция, чиято цел е да събира всички актове, свързани с търговски дружества и техните управители, а основната цел на търговските регистри е да служат като инструмент за публичност - именно в този регистър търговците трябва да водят сметки и да представят данни от своите действия, които се считат за съществени в лицето на легалния трафик. Те изпълняват функцията за събиране на информация и придаване на публичност за по-голяма правна и икономическа сигурност. В конкретния случай ищецът „И. Л. ИНК представлява публично чуждестранно юридическо лице - корпорация, намираща се в Невада, САЩ, под номер NV20001269307. Комуникацията с неговите акционери и/или търговски партньори се осъществява чрез посочения в търговския регистър адрес, който съвпада с адреса на регистрирания търговски агент, поради което въззивният съд е достигнал до правния извод, че регистрираният агент е надлежно оправомощен да получава документи от всякакво естество, вкл. извънсъдебни. Този факт обосновавал правното съждение, че връчването на поканата на агента за общото събрание от 11.04.2022 г. е надлежно.

Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 139, ал. 1 ТЗ общото събрание се свиква с писмена покана, получена от всеки съдружник най-малко 7 дни преди датата на заседанието, ако не е предвидено друго в дружествения договор. В поканата се посочва и дневният ред. В настоящия случай „друго“ не е предвидено в дружествения договор, поради което в случая е приложимо правилото на тази правна норма, като способът, по който е получена поканата, няма решаващо значение.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е достигнал до правния извод, че връчването на поканата за свикване на процесното общо събрание на „И. Л. БГ“ ООД, насрочено за 11.04.2022 г., се е осъществило на 29.03.2022 г. - чрез К. А. Лоу, получила поканата в качеството си на представляваща „Л. С. Х. - регистриран търговски агент за кореспонденция на ищцовото дружество. Съгласно чл. 74, ал. 2 ТЗ искът по ал. 1 е следвало да бъде предявен в 14-дневен срок от деня на провеждане на общото събрание - 11.04.2022 г. или най-късно до 25.04.2022 г., тъй като ищецът е бил редовно поканен за провеждането му. В настоящия случай искът е предявен на 31.05.2022 г., като този момент е след изтичането на уредения в чл. 74, ал. 2 ТЗ срок за съдружника, който е бил поканен на събранието. С изтичането на предвидения в закона срок за оспорване се погасява и материалното право на съдружника да иска отмяна на решение, взето на проведено общо събрание на съдружниците.

Следователно, обжалваното решение е постановено по недопустим иск, поради което въззивният съд го е обезсилил и е прекратил образуваното съдебно производство.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Макар и обуславящ изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, първият процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е решен в съответствие с формираната по чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Съгласно служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 139/28.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4517/2024 г., III г. о.; решение № 50025/10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1444/2022 г., II т. о. и посочената в него многобройна практика на ВКС е изяснено, че по силата на чл. 43 КМЧП съдът е задължен по своя почин (ex officio) да установи съдържанието на чуждото право, като за целта той може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган (напр. Министерство на външните работи), както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право. Страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган; съдът разполага с правомощие да задължи страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право. Съгласно чл. 44, ал. 1 КМЧП предмет на установяване е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др., а по силата на правната норма, уредена в чл. 44, ал. 2 КМЧП, неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване. Следователно, право на решаващия съд е да избере кой от способите да използва, но при всички случаи съдържанието на чуждото приложимо право трябва да бъде установено по несъмнен и безспорен начин, като неизпълнението на задължението на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право (съгласно методите по чл. 43 КМЧП) представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В определение № 698/22.10.2024 г., постановено в разпоредителното заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК, въззивният съд, произнасяйки се по релевираните във въззивната жалба доказателствени искания, е изяснил, че се нуждае от специални знания за установяване на обстоятелството дали регистрираният агент е с призната от чуждия закон пасивна материалноправна представителна власт да получава книжа, освен съдебни, от името на ищцовата корпорация, на която той е агент, поради което следва да се допусне изслушване на съдебно-лингвистична експертиза, респ. на повторна съдебно-юридическа експертиза (за издирване на относимите към спорния предмет нормативни актове на щата Невада, САЩ, и други официални източници на информация като правно-информационни системи, официални справочници и съдебна практика, които да преведе на български език). Апелативният съд е обосновал своя акт с обстоятелството, че между страните съществува спор относно точния превод на приложимия чужд закон. В този смисъл, когато между страните съществува спор за точния смисъл на относима чужда правна норма или съдът има съмнение относно правилното му тълкуване и прилагане, той е длъжен служебно да допусне съдебна-юридическа експертиза за отстраняване на тези съмнения.

Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивния съд – той не е достигнал до правния извод, че по делото са приети противоречиви заключения по допуснатите от него и първоинстанционния съд съдебни експертизи, а е основал своята правосъдна воля на служебно назначените от него съдебни експертизи, които е приел за компетентно изготвени (изцяло изпълнили задачите, предмет на изследването).

Третият процесуален въпрос не е правен по смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – от една страна, съобразно неговата формулировка с него се предпоставя допуснато съществено процесуално нарушение, а от друга, по същество, с него се релевира довод за необоснованост на въззивното решение – относно приетия за установен от апелативния съд правнорелевантен факт, че К. А. Лоу е представител на регистрирания агент на „И. Л. ИНК в щата Невада, САЩ - „Л. С. Х. . По това касационно основание (чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК) обаче касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Само за пълнота трябва да се изясни, че този правнорелевантен факт се оспорва едва с касационната жалба. В допълнителната искова молба ищецът е възразил относно следните твърдени от ответника в отговора на исковата молба обстоятелства: 1) поканата за свикване на процесното общо събрание не е връчена на К. А. Лоу; 2) тя не притежава качеството на представител по закон на „И. Л. ИНК и 3) че тя не е подписала удостоверителното изявление за получаване на поканата на 29.03.2022 г. Изрично обаче е признат правнорелевантният факт, че К. А. Лоу е представител на „Л. С. Х. , а е оспорена само нейната пасивна материалноправна представителна власт, което обстоятелство е различно от това, с което е обоснован поставеният трети процесуален въпрос („К. А. Лоу е представляваща „Л. С. Х. – регистриран търговски агент, но същата няма качеството на законен представител на „И. Л. ИНК и в този смисъл няма правомощия да извършва правните и фактически действия, извършвани по закон от законен представител на чуждестранното ЮЛ „И. Л. ИНК“). Обстоятелството, че в изготвения доклад по делото първоинстанционният съд не е отделил изрично този факт за безспорен, не превръща признатият факт в спорен - без изрично страната, която го навежда, да е променила своето становище относно неговото осъществяване в обективната действителност.

Четвъртият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил правните изводи на апелативния съд – тъй като е достигнал до правното съждение, че липсва спор между страните, че процесната покана е връчена на 29.03.2022 г. на регистрирания агент на „И. Л. ИНК – „Л. С. Х. , представляван от К. А. Лоу, той не е имал повод да разсъждава относно доказателствената сила (вкл. съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото, където документът е съставен – арг. чл. 178, ал. 1 ГПК) на удостоверението за връчване на Покана за провеждане на общото събрание, получена на 20.03.2022 г. от К. А. Лоу, на която като представител на „Л. С. Х. (търговски регистриран агент) К. Редекоп е връчил на 29.03.2022 г. оригинала на покана за свикване на процесното общо събрание на съдружниците.

Петият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна и процесуалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като съобразно изясненото, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали на чуждестранния съдружник надлежно е била връчена процесната покана, се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за недопустимост на първоинстанционното решение – поради разглеждане на конститутивен иск, предявен извън преклузивния срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ. След като е приел, че между страните не е спорно обстоятелството, че поканата за свикване на общото събрание на съдружниците е връчена на 29.03.2022 г. на регистрирания агент на „И. Л. ИНК - „Л. С. Х. , представляван от К. А. Лоу, въззивният съд е разгледал правния довод на ищеца, че регистрираният агент по законодателството на щата Невада разполага с правомощия да получава само съдебни книжа, предназначени за образуванието, което представлява, но не и частни документи като процесната покана. Анализирайки приложимото обективно право на щата Невада, САЩ, изяснено от приетите съдебни експертизи (по правилата на чл. 43 КМЧП и чл. 44 КМЧП), апелативният съд е обосновал правния извод, че регистрираният търговски агент (в случая „Л. С. Х. , представляван от К. А. Лоу) е надлежно оправомощен да получава документи от всякакво естество, вкл. и извънсъдебни, поради което връчването на поканата на агента за общото събрание от 11.04.2022 г. съответства на закона на щата Невада, САЩ. В този смисъл, това връчване е надлежно.

Следователно, въззивният съд е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по спорни въпроси относно допустимостта на предявения по чл. 74, ал. 1 ТЗ конститутивен иск за отмяна на взетите решения на общото събрание на съдружниците. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд е приел, че връчването на процесната покана на регистрирания търговски агент на чуждестранния съдружник е надлежно, поради което не е следвало да разглежда релевираните от ищеца доводи за връчване на тази покана на адреса на съдружника, посочен в дружествения договор, респ. чрез неговия пълномощник в Р. Б. или на адреса на органния представител на тази корпорация, вписана в бизнес регистъра на щата Невада, САЩ.

Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на поддържаните от ищеца правни доводи за допустимост на първоинстанционното решение, респ. на предявените конститутивни искове въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Шестият процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е разрешен в противоречие, а в съзвучие с казуалната практика на ВКС. Въззивният съд, в съответствие с цитираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения на ВКС, е приел, че съгласно чл. 139, ал. 1 ТЗ общото събрание се свиква с писмена покана, получена от всеки съдружник най-малко 7 дни преди датата на заседанието, ако не е предвидено друго в дружествения договор. В поканата се посочва и дневният ред. В настоящия случай „друго“ не е предвидено в дружествения договор, поради което в случая е приложимо правилото на тази правна норма, като способът, по който е получена поканата, няма решаващо значение. Именно в този смисъл е практиката на ВКС – напр. в решение № 126/8.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 943/2012 г., II т. о, с което са възприети правните разрешения, дадени в решение № 74/14.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 633/2010 г., I т. о., решение № 196/17.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 20/2009 г. II т. о. и решение № 104/3.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 876/2010 г., I т. о., е изяснено, че в разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ТЗ не е регламентиран способ за връчване на покана за общото събрание и в случай че такъв способ не е предвиден в дружествения договор, то изборът за начина на изпращане на поканата (чрез пощенски оператор, по телефакс, с нотариална покана или др.) е предоставен на дружеството, но законът акцентира върху доказаността на факта на получаването на поканата за общото събрание от съдружника. Следователно, за надлежно по смисъла на чл. 139, ал. 1 ТЗ уведомяване на съдружник за свикано общо събрание следва да се счита уведомяването чрез получаване от съдружника на писмена покана, съдържаща дневния ред, в предвидения от закона срок, като способът, по който е станало връчването няма решаващо значение. Апелативният съд е приел, че, тъй като в дружествения договор не е предвиден способ за връчване на съдружниците на поканата за свикване на общото събрание, методът, по който е получена поканата, няма решаващо значение. Същественото е тя да е получена надлежно от представител на съдружника, какъвто е настоящият случай.

Седмият (последният) процесуалноправен въпрос не е правен по смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – от една страна, съобразно неговата формулировка с него се предпоставя допуснато съществено процесуално нарушение, а именно че въззивният съд не е съобразил, че първото заключение на назначената съдебна експертиза е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, поради което е следвало да допусне допълнителна експертиза (когато първото заключение не е достатъчно пълно или ясно), респ. че не е взел предвид, че по делото са приети две взаимоизключващи се експертни заключения. От друга страна, този въпрос не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд – той не е приел, че допуснатите и приети от него съдебни експертизи са необосновани и неправилни, поради което не е имал повод да разсъждава дали при оспорването им от въззиваемия е следвало да допусне повторна или допълнителна съдебна експертиза. Нещо повече, съгласно формираната казуална практика на ВКС – напр. Решение № 542/7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., при действащия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Процесуалното искане на ответника по касационната жалба за присъждане на сторените по делото разноски е неоснователно, тъй като по делото не са представени доказателства нито за техния вид, нито за тяхното извършване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 333/12.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 755/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ТО, 9 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.